автор: VPetkova

Глава 4
— Ето я — казах.
— Портата е отворена. Влизаме ли?
— Хайде.

„Свети Седмочисленици“ се намираше на две пресечки от площад „Магнолия“, сгушена между няколко жилищни кооперации и една остъклена офис сграда, в чиито прозорци се отразяваха нейните сребристи куполи и оплетените като фина сребърна дантела кръстове. Под оловното небе църквата изглеждаше по-красива от всякога.
Пристъпихме в двора, където растяха рози и жасмини.Дъждът беше понамалял, но все още държахме чадърите над главите си. Въздухът миришеше на кал и мокри цветя.
Загледах се в тъмната каменна апсида на църквата ,която ? придаваше лек готически нюанс.За миг си представих стотиците запалени свещи вътре,дървените иконостаси и тишината.Ликовете на светците,изрисувани до най-дребният детайл,осветени от грамадните сребърни полилеи.Но може би това красиво място не беше за мен.Чувствах се зле от тази красота.
— Започва да ми се вие свят, Дорис — рекох аз и подсмръкнах.
— Добре, май объркахме входа, църковното магазинче се намира от другата страна.. Трябват ни светена вода, свещи, дървен кръст и тамян… — продължи тя, докато с една ръка държеше мобилния си и четеше от него. — Така поне пише в този сайт „Паранормално“. Ив?
Извадих пакетче с носни кърпички от чантата си. Усетих, че нещо топло и течно, с вкус на желязо, се стичаше към устните ми… от носа.
— Ив… Ъъъ… имаш кръв даже по якето… — обърна се към мен Дорис, стискайки с другата ръка яркожълтия си чадър.
— Видя ли? Всеки път едно и също — ядосах се и започнах да се бърша.
Стояхме на каменистата пътека в градината, наоколо нямаше никой. В далечината се чуваше ръмженето от моторите на преминаващите автомобили.Дъждът продължаваше да капе.
— Ив, да не вземеш да припаднеш? — попита ме тя разтревожено.
— Просто иди и купи там каквото пише… И да се махаме.
— Защо? Няма ли да запалим по една свещ вътре?
— Не…
— Ти си уникален случай, кълна се — отвърна тя. — Кръв от носа… — чух я как мърмори, докато се отдалечаваше по пътеката, а маратонките ? шляпаха в локвите.
мобилният ми иззвъня. Напипах го в чантата си, извадих го и отворих капачето. Видях — беше Никол.
— “Ало, къде си? Прочете ли съобщението?”
— Да, Ник — отвърнах, подсмърчайки. — Виж, имам малко работа и няма да мога да дойда следобед във Ves.
— Плачеш ли?Звучиш ми зле? Какво става?
–-Нищо.Добре съм –излъгах.
—Да не си някъде навън под дъжда?”
— Чакам Дорис. Тя е с мен. После ще ти разправям. Хайде, трябва да затварям.
— “Ив…”
— Да…
— “МОЛЯ те, ела утре на партито на Цветан. Моооля те… Ще бъде мега яко!”
— Ник, нали вече казах, че няма да ходя — спомних си, че бях излъгала, че ще съм извън града с майка ми, в действителност нямаше нищо такова. — Ако нещо дотогава се промени, ще звънна на Цветан.
В слушалката се чу някакъв шум, после Никол продължи, беше адски ентусиазирана:
— “Познай как Ан ще бъде облечена… Като Червената шапчица. Поне на мен така ми каза. Супер детинско, ако питаш мен. Кети ще бъде Круела Девил… Моят костюм, заедно с маската, пристигна тази сутрин.”
–Сигурна ли си, че вашите ще разрешат да си цяла нощ на някакво парти? — попитах я.
—” Да не ми разрешат ли? Ако се опитат да ме спрат, ще ги заплаша, че ще се самоубия — изсмя се тя в ухото ми.”
— Никол, ти си пълна откачалка, честно… — подсмръкнах отново.
—Дорис идва… Хайде, затварям ти, Ник.
— “Хей, предай на онази пъпчасалата, че преди половин час видях нейния господин Николов с жена му в „Кей-Маркет“. Купуваше си краставици. Ако все още се интересува.”
— Добре. Чао.
—” Чао.”
Връзката прекъсна. Затворих капачето на телефона.Дорис дойде, тичайки през локвите, с някакъв плик в ръка.Задъхваше се.
— Ив, сигурна ли си… че ще …се оправим …сами без свещеник?
— Разбира се, че ще се оправим. Хайде да тръгваме. Имаме работа за вършене.

……
— Ив, казвала ли съм ти, че живееш в егати яката къща? — попита Дорис, докато събуваше калните си бели маратонки до портмантото.
— Всеки път ми го казваш, когато идваш на гости — отвърнах аз и затворих входната врата зад гърба ?.
Дъждът навън не преставаше да вали. Бяхме дошли с такси, което, естествено, отново платих аз. Сгънахме мокрите си чадъри и ги сложихме в специалния кош до портмантото.
— Ив, какво е това яке? Виси по много странен начин. Да не е някаква арт инсталация? — засмя се тя.
— Отдолу е огледалото. Забравих да ти кажа, че покрих всички огледала и телевизори. И не е смешно! Изкарах си ангелите.
— Боже Господи! — продължи да се смее тя. — Ти наистина си откачила!
Тръгнахме към кухнята.
— Ая? — извиках и гласът ми отекна в цялата къща. — Ая?!
— Сами ли сме?
— Явно се е забавила в автосервиза. Казах ? да ми се обади, ако има нещо…
— И сега какво?
— Как какво? Отвори онзи сайт „Паранормално“ на телефона си и виж какви са инструкциите.
Тя остави найлоновата торбичка върху дъбовата маса, извади телефона си и се зачете. Аз отворих плика и започнах да вадя съдържанието му. Тамянът беше запечатан в полупрозрачен пакет с надпис „Светия синод“ и черен кръст; човек лесно можеше да го обърка с шепа кварцови камъчета.
Светената вода бе в обикновено пластмасово шише от 500 мл, с тази разлика, че вместо лого върху него бяха отпечатани две икони- на Свети Киприян и на Свети Василий. Пребърках плика и извадих дузина свещи, дълги като спагети, и едно запечатано дървено кръстче с размерите на кутрето на човешка ръка.
— Пише, че първо трябва да прекадим всички стаи с тамян и да прочетем тази Василиева молитва — каза тя.
— Как се пали това нещо? — попитах.
— Трябва ни запалка и въглен.
— Ти не купи ли въглен?! — отвърнах.
— Не. Мислех, че имаш у вас! — изсмя се тя.
— ДОРИС, ние нямаме камина на въглища! — изкрещях.
Изражението на Дорис се промени.
— Ив, недей да психясваш. За каква камина говориш? Нямате ли у вас въглени за наргиле?
— Оффф... Изчакай ме тук — въздъхнах и изтичах до хола.
Знаех, че са някъде из шкафовете в секцията. Спомних си, че по-миналата Коледа шефът на майка ми ? беше изпратил като подарък комплект наргиле с аромати и пакет въглени от Дубай. Супер неуместен подарък за непушач, но тя отказа да го изхвърли, въпреки всичко.
— И КАЗВАШ, ЧЕ Е ЗАРАДИ ОНОВА КЪСМЕТЧЕ… „ЧЕТИРИ СИВИ АГЪНЦА ПОД ЧЕТИРИ СИНИ ОБЛАКА ТАНЦУВАТ В КРЪГ“, ТАКА ЛИ? — чух я да вика зад гърба ми, докато преравях един от шкафовете.
— НЕ ЗНАМ, ДОРИС! — с едната си ръка напипах в дъното малък пакет и го извадих. — Аха! — казах си.
— НАМЕРИ ЛИ ПРОКЛЕТИТЕ ВЪГЛЕНИ?!
— ИДВАМ, ДОРИС!
Припнах обратно към кухнята.
— Къде ти е запалката? — попита тя.
— В чантата, при цигарите.
— Донеси я.
Няколко минути по-късно вече бяхме успели да разпалим тамяна в малка глинена купичка. Тънка струйка дим с аромат на смола, бергамот и жасмин започна да се издига високо във въздуха и да се вие като пъргаво змийче. Дорис беше пуснала дървеното кръстче в стъклена халба за бира и беше наляла отгоре от светената вода.
— Любопитно ми е каква е на вкус — казах. — Може ли?
— Ъ? — изгледа ме тя озадачено.
Взех халбата от ръцете ? и отпих малка глътка. Облизах устните си.
— Ха! Прилича на съвсем обикновена минерална вода. Искаш ли и ти да опиташ?
— Не.
— Да започнем от телевизора в хола — предложих.
— Добре. Аз ще чета молитвата, а ти я повтаряй след мен — рече тя и продължи:

„На Господа да се помолим. Боже на боговете и Господи на господарите, Творец на огнените чинове, изкусни Художнико на безплътните сили…“

Обиколихме помещението няколко пъти. Аз отметнах одеялото от телевизора, а Дорис натопи пръсти в халбата със светена вода и напръска черния екран.
Цялата къща сякаш беше започнала да ухае на църква…
— „Създателю на всичко небесно и земно, горе и долу… Когото нито един от човеците не е видял, нито може да види.“ — Дорис спря и се прокашля.
— Ив, това е най-странното нещо, което съм правила в живота си, честно!
— Продължаваме — рекох. — Трябва да се качим до втория етаж и после да отидем в гаража…
„Боже на боговете и Господи на господарите, Творец на огнените чинове, изкусни Художнико на безплътните сили...“
Заповтаряхме двете в един глас и тръгнахме нагоре по стълбите. Държах купичката с пушещия тамян и се чудех дали правим нещата както трябва, или бъркаме ужасно много.
— Насам — казах и отворих с една ръка вратата на банята. Гласът ми отекна в плочките. Светнах лампата. Само при мисълта за жената с рубинените очи и короната с надпис „БЕТИНАРАЯЛАН“ потръпнах цялата. Образът беше толкова ярък, че не можех да го изтрия от съзнанието си.
Банята сега ми изглеждаше като зловеща тропическа гора.Чуваше се единствено покапването на вода от душа.
— Това ли е?! — попита Дорис и се взря любопитно в забуленото огледало. — Видяла си онази жена с короната тук?
— Аха.
— Страх ли те е още?
— Аха.
— Добре. Дръж телефона ми и се отдръпни. Ако нещо се появи искам да го заснемеш.
-Моля?!-недоумявах
—Готова ли си ?На три. Едно… две…
През главата ми минаха няколко мисли наведнъж: „Ами ако не е било халюцинация? Ако е истинско? Ако тя се покаже ей сега отново?! Дали не излагам приятелката си на опасност?!“И защо по дяволите трябваше да снимам?!
— ТРИ!
Дорис пристъпи напред и с рязко движение дръпна бялата хавлиена кърпа от огледалото. Сърцето ми щеше да спре. В отражението обаче бяхме само ние — аз с уплашено изражение и Дорис, готова да се засмее.
— Ето, видя ли? Няма нищо.
— Значи съм луда, така ли? — прошепнах по-скоро на себе си.
— Ив, умът ти е претоварен от стреса покрай катастрофата и си прави шеги с теб. Това е. Успокой се.
— Да продължим нататък с молитвата… — предложих.И върнах обратно мобилния в ръката ?,за да продължи да чете.
Дорис се прокашля:
— „...както и на демоните му, да отстъпи съвсем, да не прави вече никаква вреда на запечатаните… на запечатаните духовно...“
— Какво?
— Ето, виж, така пише — тя ми подаде отново мобилния си. — „Запечатани“.
— Добре, продължавай, но този път искам да го направя аз. — Пресегнах се, потопих пръсти в бирената халба и напръсках на кръст огледалото със светена вода. — „...от всяко дихание със страх се слави Твоето пресвето име — на Отца, Сина и Светия Дух, сега, всякога и во веки веков. Амин!“
— Амин — довърши тя.
— Ив, пише още, че трябва да сложиш това дървено кръстче под възглавницата си и да преспиш три нощи върху него. Ако някой ти е направил магия, ще се развали. Също така помагало при кошмари.
— Но аз не сънувам!
— Оу, вярно — каза.
— Смяташ ли, че всичко това ще има ефект? — попитах я.
— Изчакай поне до утре…
—Ами ако се случи нещо през нощта,Дорис?-гласа ми потрепери.
—-Ох,Ив…голяма си бъзла.-рече и като се обърна към мен ме напръска.
-Хей ,какво правиш ?
—Освещавам те -изсмя се.
—Не е смешно !-смръщих се аз и се избърсах с ръкава на тъмносинята си блуза— Хайде да идем в стаята ми.
Тя продължи да се смее.Очевидно не можеше да приеме нещата толкова насериозно ,колкото аз.
Тъкмо бяхме излезли от банята и се канехме да тръгнем по коридора, когато чух познат глас да вика панически от първия етаж:
— ГОСПОЖИЦЕ ИВЕЛИНА! ТУК ЛИ СТЕ? КЪЩАТА ГОРИ… ПОЖАР! БОЖЕ ГОСПОДИ, ПОЖАР!
Надникнах над парапета.
— Ая! Това е тамян — извиках на свой ред. — С Дорис правим ритуал по прогонване на зли сили. Тихо!
….
Целият ден се изниза неусетно бързо и с нищо не предвещаваше, че ще завърши така,както завърши.. Ая поднесе новината, че до края на седмицата колата ми няма да е ремонтирана напълно и че от сервиза на Гили не можели да кажат сумата за поправката предварително.
След като прекадихме стаята ми и запалихме свещи, казвайки Василиевата молитва отново, Дорис ме помоли да ? лакирам ноктите с един матово лилав лак, който си хареса от органайзера на тоалетката. Двете седнахме на леглото и естествено заговорихме за Цветан и партито за рождения му ден. Тя ми сподели, че си е избрала венецианска маска и даже има снимка на телефона си, обаче държи докрай всичко да остане в тайна. За подарък решила да му купи парфюм.
Накрая я попитах дали е прочела първа глава от романа ми, а тя извъртя очи към тавана и отвърна:
— Само малко…
— Ти си първият ми читател, знаеш ли?
— Всъщност — рече ми тя, докато прокарвах бавно четчицата върху палеца на лявата ? ръка, — писателят е първият читател. Не знам кой го беше казал.
— Имаш предвид, че умея да чета невидим текст от белия лист ли?
Дорис се засмя отново. Аз наместих възглавницата под дланта ?.
— Да, невидим текст от небето.
— Ха-ха. Много забавно. Това от господин Николов ли го научи?
При споменаването на името му видях блясък в очите ?. Как можеше човек да скрие любовта? Някои неща не можеха да се опазят в тайна. Тя изглежда все още го обичаше. Когато отидох да я изпратя до входната врата, пъхнах шишенцето с лак в ръката ?.
— Подарявам ти го.
— Хей, нямаше нужда… аз…
— Нали каза, че ти харесва цветът?
— Добре, взимам го — рече тя и прибра лака в джоба си. — Мерси много, Ив… И сигурна ли си, че това, което си видяла, няма връзка с романа ти?
— Защо, имаш някаква конспиративна теория ли?
— Не, просто… всички писатели винаги са ми се стрували малко… смахнати — усмихна се тя. — Не в лошия смисъл. Може би си станала твърде обсебена от корони и кралства през последните месеци. Почини си и спри да ги мислиш толкова тези неща.
— Дорис… аз…
— Ив, колкото до парите — не искам да ми връщаш нищо. Не съм банка.
— Благодаря ти, наистина.
Тя взе чадъра си и го разпъна пред входа.
— Трябва да си повикам такси. „София“ номер 10 беше адресът, нали?
— „София“ номер 11 — поправих я.
— Не знам защо всеки път го бъркам.
–Дорис, твоят господин Николов е бил в „Кей Маркет“ с жена си, пазарувал си е краставици. Никол ми съобщи по телефона.
— Майната ти, Ив! Престани да го споменаваш! — ядоса се тя и се отдалечи с яркожълтия си чадър по пътеката към портата.
„Ох, сгреших, като ? го казах“, помислих си.
— Чао, Дорис! — подвикнах след нея, но тя не се обърна към мен повече.
Дъждът навън нямаше изгледи да спре.
…..
— Кой е опушвал къщата?! — Мама се прибра от работа в по-мрачно настроение и от времето навън.
Остави чантата си, която имитираше змийска кожа, върху шкафа на портмантото, после свали шлифера си. Отдолу носеше тъмносив костюм. Погледът ? се местеше ту към Ая ,ту към мен.
— Мирише ми на тамян! Или греша?!
Прислужницата стоеше изправена в коридора със скръстени зад гърба ръце. Гледах я и знаех, че всъщност очаква аз да проговоря.
— Здрасти, мамо — успях само да кажа.
— Опитах се да проветря къщата, госпожо Данаилова, но е почти невъзможно миризмата да изчезне. Вашата дъщеря...
— Ивелина! — Мама пристъпи към мен със заплашително изражение. — Къде е колата ти? Защо я няма в гаража?
— На ремонт е — казах кратко.
— КАКВО СЕ СЛУЧВА ТУК?! — изкрещя.
— Трябва да ? се смени маслото — отвърнах с първата лъжа, която ми дойде наум, но вече осъзнавах колко фатално неверни звучат думите ми. След вчера мама нямаше да повярва на нищо.
— Ая, кажи ми какво се случва, или ще те уволня! Този път съм сериозна — закани се тя.
Вперих поглед в прислужницата и се чудех какви ли мисли минават през главата ? сега.
— Госпожо Данаилова, както вече ви казах, вашата дъщеря тази сутрин щеше да полудее и...
— Не се оправдавай с дъщеря ми, ти си тук, за да я наглеждаш!
— Госпожо Данаилова, съжалявам, аз...
— Мамо, реших да осветя къщата, защото видях едно отражение в огледалото тази сутрин... има и други странни неща — изрекох най-накрая истината и почувствах огромно облекчение.
Мама Ирини обърна глава към мен. В първия момент сякаш не беше разбрала нито една моя дума.
— Да, точно така — продължих аз. — Бях в банята и видях жена с корона на главата. На короната пишеше „БЕТИНАРАЯЛАН“ или нещо такова. Освен това има едно късметче, което се повтаря непрекъснато. Затова реших... да прекадя с тамян.
Тя ме гледаше с недоумение и тих ужас. Като че ли току-що ? бях съобщила, че вземам наркотици.
— Моля?!
— Нещо като дежавю: „Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг“. Видях как синоптичката по телевизията ми го казва.
— Какви са тези глупости, които ми говориш?!
—Не са глупости. Нито си измислям — отвърнах. — Казвам ти истината. Ая не е виновна за нищо. Недей да ? я уволняваш.
Мама започна да пърха странно с очи, устните ? трепереха и знаех, че скоро ще избухне.
— Някаква шега ли си правиш с мен, момиченце?! — процеди през зъби.
— Не.
— Как така си решила да опушваш с тамян?! Колко пъти да ти казвам, че в моята къща важат моите правила, не твоите! МАРШ! Марш в стаята си! — изкрещя и ми посочи с пръст стълбището към втория етаж.
Въздъхнах, опитвайки се да сдържа собствения си гняв. Докато се изкачвах по стъпалата, чух как вика зад гърба ми:
— Заради теб ще вляза в болница! Съсипваш ми нервите постоянно!
……
Разбира се, че мама нямаше да ми повярва. Знаех го съвършено добре. Чувствах се глупаво, задето въобще ? бях казала. Чудех се дори дали Дорис ми вярваше, или само се преструваше. Ами Ая?! Тя беше жив свидетел как синоптичката съобщава онова нещо с агънцата по телевизията, но въпреки това твърдеше, че не е видяла нищо. Можех ли да ? вярвам? Можех ли да вярвам на собствената си преценка?
Всичко около мен бе започнало да изглежда странно. И най-малките шумове в къщата, и най-малкото трептене във въздуха, скърцането на шкаф или стъпките караха сърцето ми да подскача. Беше ме страх да се оглеждам за дълго в огледалата.В крайна сметка изсмуках още два валидола преди вечеря, за да се успокоя.
Онова обаче, което най-много ме притесни, бе мълчанието на мама. Когато я помолих да не включва телевизора в хола, тя само се намръщи и махна с ръка да я оставя на мира. Разтвори всички прозорци на първия етаж и докато се разхождаше хаотично насам-натам в копринения си халат на цветя, вееше с един вентилатор.
На вечеря нещата станаха още по-зле. Тя не спомена повече нито за тамяна, нито за колата ми, нито за онова, което ? казах за жената в огледалото. Говореше за съвсем различни неща.
— Ммм, веган скаридите са зашеметяващи, Ая! — възкликна тя и отпи от чашата с бяло вино. — Откъде е рецептата?
Прислужницата беше останала да приготви вечерята; стоеше изправена до масата и ни наблюдаваше.
— Научих я от едно телевизионно предаване.
— Защо не седнеш заедно с нас да се нахраниш?
— Не, благодаря. След малко ще си ходя, госпожо Данаилова.
— Къде остави автомобила си? Не го видях.
— Паркирах на задната улица.
— Оу.
Докато пробирах с вилица една гъба измежду „скаридите“, навела глава над чинията, чух мама, която изведнъж се обърна към мен:
— Ивелина, знаеш ли какъв ден е утре?
Вдигнах поглед и отпих от чашата с газирана вода. Преглътнах и отвърнах:
— Петък?
— Утре е важен ден. Знаеш ли защо?
— Не.
– Утре – продължи тя и усетих как се бори с някаква вътрешна емоция, която не можеше да изрази, – у нас на гости ще дойде един много специален човек. Искам… от теб да се държиш нормално с него. И да се облечеш официално. Окей?
– Какъв човек?
– Той е… специален – рече простичко.
– В смисъл?!
– От… от известно време ние с него се виждаме – гласът на мама се пречупи.
Бях в шок.
– Той пожела да се запознае с теб и… мисля, че след като нещата между нас са в напреднал етап… е редно да се срещнете.
– Какво?!
– Казва се Гюнтер – видях в очите на мама същия онзи блясък, който се появяваше неволно в очите на Дорис, когато станеше въпрос за господин Николов.
В първия момент не можех да повярвам на онова, което ми казваше.
– Имаш нов любовник?!
– Би ли била така любезна да не го наричаш така – отвърна мама и набоде с вилицата една “скарида”. Полелеят осветяваше подпухналото ? лице. – Той е нещо много повече.
– Какво?! – продължавах да недоумявам.
– Той е изключително мил и галантен мъж, Ивелина. Освен това е много интелигентен. Искам да се опиташ да го приемеш като… нов член на нашето семейство. Постарай се да не го нараняваш с поведението си утре, защото той много се притеснява от реакцията ти.
Погледнах към Ая, която стоеше с вкаменено изражение. Дали тя знаеше нещо?
– И… аз разбирам чак сега за това. Така ли?!
– Ивелина… Гюнтер сам пожела да се запознае с теб. Но на тази стъпка се решихме изключително трудно.
– Къщата е наследство от татко. Предполагам, знаеш.
– Ивелина, моля те, не споменавай баща ти, мир на праха му…
– И ще водиш свой любовник тук – прошепнах тихо, но достатъчно ясно, за да ме чуе. – Някакъв плъх?!
– Забранявам ти да го обиждаш! Ти дори не го познаваш!
Станах рязко от стола и тръгнах нагоре по стълбището към стаята си. Мама се изправи и ме последва.
– Остани и ме изслушай. ИВЕЛИНА!
Влетях в стаята си като ураган и затръшнах вратата зад себе си. Вътре беше тъмно. Завъртях сребристия ключ под извитата метална дръжка. Облегнах гръб на вратата и бавно се свлякох на пода, опитвайки се да дишам.
– Отвори ми!
– Разкарай се! – изръмжах.
Мама започна да блъска с ръце по вратата и да натиска дръжката.
– Казах ти да ми отвориш, разговорът не е приключил!
– НЕ ИСКАМ ГЮНТЕР ДА СТЪПВА У ДОМА! КАЖИ МУ, ЧЕ НЕ ИСКАМ ДА СЕ ЗАПОЗНАВАМЕ!
– Ивелина, отвори!
Изправих се от пода и на свой ред започнах да блъскам по вратата.
– МАХАЙ СЕ! – изкрещях.
– Моля те, изслушай ме!
– ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ ТИ И ТВОЯ ЛЮБОВНИК!
БУМ! Изведнъж в тъмнината на стаята ми се разхвърчаха искри като от новогодишен фойерверк. Паднах назад и си ударих главата. Изохках.
Последва секунда тишина, докато лежах безпомощно на пода.
– Ивелина, какъв беше този шум?! – гласът на мама долетя разтревожено от другата страна.
Вдигнах двете ръце пред лицето си. Погледнах и видях как две малки огнени кълба като слънца пламтят в средата на дланите ми – там, където се преплитаха линиите върху кожата. Претърколих се с ужас на килима и се изправих. Огънят не ме изгаряше, но въпреки това пламтеше. Започнах панически да пляскам с ръце в опит да изгася пламъците, но те продължаваха да горят и да озаряват тъмнината в стаята.Хълк Хагърти се усмихваше от плакатите на стената.
– Ивелина?!
Застъпих неволно част от крачола на пижамата с чехъла си, олюлях се и за малко да полетя през отворения прозорец в градината долу.
Хванах се за едно от пердетата инстинктивно – то лумна в пламъци. Корнизът се откачи от стената и падна върху главата ми. Успях да се закрепя в рамката на прозореца.
Изпищях.
Стаята ми гореше!
– ИВЕЛИНА! ОТВОРИ МИ! – блъскаше майка ми по вратата.
„От ръцете ми излиза огън, Боже Господи, от ръцете ми излиза огън, а аз не усещам нищо“ – вече бях изпаднала в абсолютен шок. Зърнах пластмасовото шише с минерална вода, което стоеше на нощното ми шкафче. Посегнах да го взема с надеждата да се изгася, но бутилката се разтопи в дланите ми и цялата вода се изля по килима. Гъст задушлив облак бързо превзе стаята ми.
Закашлях се и имах чувството, че ще умра.
С горящи ръце опитах да завъртя ключа в дръжката на вратата, но той не искаше да помръдне.
Пламналото перде подпали част от килима.
В следващия миг огънят отново изпращя като фойерверк и този път се разпростря към леглото ми.
– Мамо… – успях само да изхриптя, защото пушекът пълнеше ноздрите и гърлото ми. – Намери някакъв резервен ключ! Моля те, побързай!
– Сега Ая идва, миличка! Изчакай!
Сърцето ми щеше да се пръсне. Какво беше това? Сънувах ли?!
БУМ!
В следващия миг вратата се отвори с трясък. В коридора мама и Ая ме гледаха ужасени.
– Какво… – едва успя да каже мама и сложи до устните си треперещата си ръка.
– Пожар! Цялата къща ще пламне! Излезте от стаята си, госпожице Ивелина! Веднага!
Взрях се отново в ръцете си, но сега огънят беше изчезнал.
– Какво си… направила – прошепна мама, а очите ? щяха да изскочат от орбитите.
Видях как пламъците се отразяваха в погледа ?.
Изтичах в коридора с разплакани очи и тръгнах надолу по стълбите.
– Нося пожарогасител, госпожо Данайлова! – чух Ая да вика зад мен. – Можем да угасим пожара!