автор: AnabellPq

Не зная как да те опиша, възвишено и поетично,
да бъде просто и красиво, и някак по-метафорично...
Невидима си сред цветята и тъмнина си сред звездите,
събираш капки от мъглата, когато къси станат дните
и чакаш да те грабне мракът, да станеш лунна диадема,
да потанцуваш тайно с вятъра, ти-моя черна хризантема.
Не зная как да те опиша, възвишено и поетично,
да бъде просто и красиво, и някак по-метафорично...
Невидима си сред цветята и тъмнина си сред звездите,
събираш капки от мъглата, когато къси станат дните
и чакаш да те грабне мракът, да станеш лунна диадема,
да потанцуваш тайно с вятъра, ти-моя черна хризантема.

Беше през август. Бях счетоводител в една голяма фирма и приключвах годишният отчет, когато в стомаха ми захвърчаха онези, лудите... Нямах търпение да замина. Моето местенце ме очакваше. С жена ми се бяхме разбрали освен почивката ни заедно, всеки да прекара десет дни сам някъде.
Тя заминаваше на село при техните с децата, а аз отивах на палатка в едно крайбрежно селище. Прекарвах си чудесно! Зареждах се неимоверно всеки път и така съумявах да преглътна всяка идваща година от перфектно стерилния ми живот. Не, бе! Не се оплаквам! Бях малко задръстен, но всичко ми беше наред. Имам чувство за хумор, разсмивам всички, жена си също. Харесват ме хората. Аз тях също... повечето. Бачкам, връщам се скапан. Позната идилия, какво да ви разказвам?
Та, дойде и моето време и аз заминах. Умирах от кеф! Природа, сам, тишина... Ще ловя риба и ще зяпам в хоризонта. Пълен релакс! Мястото беше невероятно, направо, като картичка... Диво, обрасло в зеленина, имаше един мост в близост до който разполагах палатката си. Нямах търпение да замина. Жената събра багажа ми, даде обичайните разпоредби, гушнах я на две, на три и излетях с колата, а онези лудите в стомаха ми се пробуждаха все посилно. Имах някакво странно усещане, че този път ще е различно. Усещах как нещо копнее за мен, вика ме, притегля ме... и аз, като магнит се подчинявах на тази магия. Не съм луд, бе! Верно, така си беше! Вие интуиция нямате ли си?! М? Ееее, ама, моля ви се, не ми се смейте, тогава!
Пристигнах. Опънах палатката. Поошетах както се казва, натъкмих всичко иии... зачаках да се свечери за да хвърля въдицата. Еее, майната му на рибата, чувството бе важно! Няма такова усещане! Сам, привечер, залеза кърви, а ти потопен в цялата тишина на света, стоиш на брега на морето и хвърляш въдица от единствения паянтов полуразпаднал се мост, въдица... само заради чувството, за ритуала, не за рибата.
Та кой ще я яде?! Жената беше напълнила сака ми с храна.
А самата тя не обичаше риба. Беше добра женичка и аз си я обичах. Две дечица имахме. Да са ми живи и здрави! Обичах си всички!
Оппааа, нещо дръпна въдицата! Ле-леее, бая силно беше! Уауууу! Огледах се... Тишина... Морето сякаш ми се надсмиваше.
Надсмиваше се ласкаво... Изведнъж настана тотален мрак. Луната просто изчезна. Добре, че бях запалил газовия фенер, та
можех да виждам поне около себе си. Обърнах се да взема фенера и в този миг чух някакъв невероятен плясък. Разцепи водата, сякаш на две! Стреснах се! Погледнах в морето и... за части от секундата видях една опашка...
С перки! Да, бе! Ококорих очи. Не се ощипах, щото тва е банално, братче! Ама си го помислих, верно е, не крия. Докато
премислях видях ли я наистина или не привършвах втората си бира и мислите ми заплуваха в едно блажено сладострастие...
Привидяло ми се е! Та, кво ще е иначе?! Русалка ли? Ха-ха!-смеех си се над себе си.
- Здравей!
Пуснах въдицата. Тя потъна в морето. Вдървен, изтрезнял за секунди... видях пред себе си една... една... русалка. Истина ви
казвам, сега, що да ви лъжа?! Русалка беше от плът и кръв! Плуваше във морската вода, пошляпваше с опашката си и ме гледаше предизвикателно. А в косите й грееше луната, като диадема.
- Здрасти!-отвърнах й аз. Може да бях смотан, но чувството ми за хумор не веднъж ме е спасявало в такива необичайни
ситуации.
- Пак си дошъл тук!-каза тя-Радвам се!
- Пак ли? Ти откъде знаеш?!
- Знам. Аз знам всичко.
- Така ли? Хммм, я кажи, тогава, кога ще умра, а?!
- Когато се влюбиш!-отвърна уверено тя-когато се влюбиш наистина.
- Хе! Та, това е щастие, защо ще умирам?!
- Защото подобна любов, като тази, която ще изпиташ, боли повече от всичко!
- Но защо?!-натъжих се аз
- Защото е невъзможна. Тя е просто чувство... без край, и без начало... Само чувстваш! Силно! И това е.
- Но това е наказание!-възпротивих се аз
- Мнозина от твоите подобни хора, мечтаят за такова наказание... но никога, никога няма да го изпитат.
- Защо, аз, тогава?!
- Защото... Хей, ти няма ли да ме поканиш до теб?! Премръзнах в тая ледена вода. Можеш ли да запалиш огън?
- Аз ли?! Хе, фасулска работа! На мен ми стигаше газовия фенер. И луната разбира се, но...
- Мхм, да, но на мен не ми стига! - прекъсна ме тя, свали диадемата си и я хвърли високо над себе си. И луната отново застана на мястото си. Гърдите й се полюшваха толкова примамливо... Кожата й бе настръхнала... Косата й мокра, залепнала по тялото... и... Засуетих се около стъкмяването на огъня, а тя пляскаше с опашка във вълните и чакаше.
- Хайде, де, студено ми е!
- Ето, ето готов съм. Драснах клечката и клоните, които набързо бях събрал се разгориха, като по чудо отведнъж.
- Ще дойдеш ли?-подадох й ръка
- С най-голямо удоволствие, маестро!-усмихна се иии... онези лудите в стомаха ми забушуваха опасно бързо.
Излезе от морето. Гола. Настръхнала. Мокра и трепереща... за малко топлина.... И имаше крака.
Аз онемях. Гледката беше главозамайваща.
Гледах в краката й и не вярвах на очите си.
- Случва ми се за първи път-прошепна тя-Не мога да повярвам?! Виж ме! Аз ходя!
- Ок, седни, седни тук... до огъня-едва успях да кажа аз
Заоглеждах се за одеяло. Скочих и отидох в палатката, взех одеялото си и я завих. Тя ме погледна с благодарност. Очите й бяха, като на сърна... Големи и лъскави, сякаш всеки момент щеше да заплаче...
- Чаках те!-каза тя-Чаках те отдавна... Всъщност цял живот съм те чакала.
- Така ли?! Мен ли? Мен?
- Даа, теб! Точно теб!
- Но защо?
- Защото и ти се криеш, като мен... Аз... в тъмните морски води, а ти зад усмивката си... Спести ми чувството си за хумор. Аз
зная всичко за теб. Ти ме жадуваш, както аз теб, въпреки привидно обичайното. И теб също те боли, но го криеш дори и от себе си.
- Но ти си русалка! Не можеш да живееш в моя свят.
- Сега не съм. Изживей този миг с мен, без да мислиш за после.
Тя наклони глава и се сгуши между раменете ми.
- Но... аз съм.. аз... толкова съм...
- Знам. Смотан задръстеняк.
- Дааа! Защо, защо... аз...
- Не зная... Просто ме привличаш... Магия е.
Лудите в стомаха ми запърхаха... неистово... Не можех да дишам... от желание... да я целуна. Приближих устни към нейните. А тя, сякаш това й чакаше... Прегърна ме силно. Толкова силно ме стискаше и толкова страстно ме целуваше... Първо по челото, очите, а после навсякъде по лицето... Хиляди целувки! Отдръпна се за миг, погледна ме, пое си дъх и след това ме целуна по устните. Никога няма да забравя тази целувка! И последвалите също.
Представете си ги, защото аз просто не мога да ги опиша. Когато най-сетне се спря, се разплака, прегърна ме отново и
прошепна...
- Аз... бях... много лошо момиче... каза тя
- Не ме интересува!
- Нее, трябва да ти кажа!
- Не, не трябва! Не искам да знам! Важното е, каква ще си с мен! С мен! Ок?
- Аз... няма да мога да остана... изхлипа тя.
Там-посочи морето-е моят живот, там ми е всичко, от което не мога да се разделя. Свикнала съм в тъмнината. Няма да мога да
живея тук, в твоя свят. Щастието ме дразни и разплаква... Когато го усетя, искам да го разваля, защото... знам, че рано или късно
то само ще си отиде... Притиснах я в себе си. Сърцето ми се изпълни с нещо невероятно силно. Нещо, което не бях изпитвал от... Аз който не обичах да се разнежвам, да се лигавя, както казваме ние мъжете с разните му там чувства иии, бля-бля... сега имах чувството, че се раждам отново. Че не съм живял досега... И толкова ме беше яд!
И толкова ми беше мъчно! Да се родиш отново след половината си живот и да знаеш, че ще го доизживееш по старому, просто защото така трябва... Така трябва... Трябва...
Господи, колко я обичах?! Как щях да я пусна да си отиде...
Как ще живея без нея?!
Умирах ли?! В съзнанието ми прескачаха всички моменти от моя живот... детството ми, училището, сватбата ми, раждането на децата, несгодите по пустия апартамент, работата ми... Да, сигурно умирах... Или тя ме омагьоса? Нали русалките правели
такива неща, доколкото знаех. Не беше възможно за толкова кратко време да изпитвам това?! Абсурдно беше!
Не! Спомних си! Тя ми каза... Аз бях влюбен! Господи?! Наистина ли?! Оооо, благодаря! Благодаря ти, Господи! Не можех да си поема дъх... Чувствата ме заливаха, вълна след вълна, и все по-силни...
- Мечтаех си от малка за смъртта-каза тя-Тогава една фея ми помогна и вместо да умра, превърна ме в русалка... Така... хем съм човек, хем не съм... Страданието си е само мое! Живея между два свята. Между живота и смъртта. И само любовта може да ме спаси...
- Искаш ли супа?-изтърсих аз уплашен.
- О, да, искам! - каза тя
Скочих, разтършувах се в багажа, затърсих канчето, в което си правех рибена супа, ако успеех да хвана нещо. Бавех се нарочно, та да мога да се съвзема... Твърде много емоции ме бяха залели... Чувствата ми, които сякаш бяха държани на склад се опитваха да излязат всичките вкупом от единственото ми сърце, като група дечурлига от дискотека... Най-накрая го намерих, напълних го с вода и го сложих на огъня. И в този миг се сетих, че не бях уловил нищо и се изчервих от притеснение.
- Всъщност, бих искала да опитам от онези сандвичи в сака ти-усмихна се тя. Обърнах се изведнъж и я погледнах в очите.
Сълзите й се бореха със себе си.
А моите бяха на косъм...
- Къде беше досега? - прошепнах аз.
- Винаги съм била в сърцето ти... но ти не си го знаел...
Отидох бързо до нея и я притиснах силно в себе си, толкова силно, че... Защо, защо ми се случваше това?!
Развиделяваше се. Звездите избягаха, предчувствайки безхепиендов финал.
- Трябва да тръгвам-каза тя
- Къде?
Тя замахна към морето.
Аз поклатих глава. Не можех да повярвам, че всичко ще свърши така.
- Любовта, няма нищо общо с живота!-каза тя. Ще се видим другата година отново...
- Обещаваш ли?-сълзите ми преливаха
- О, даа, със сигурност-сълзите й преливаха
- Кажи ми, кажи ми поне нещо за себе си... Бях отчаян...
- Аз съм теб... Това, което искам да бъда, но никога няма да съм... Аз съм ти, и ти си аз...защото оттук нататък всяка една
минута... ще мисля за теб... и ще те чакам в някой по-добър свят...
- Сбогом!
И тя си отиде. Преряза морето и потъна в бездната му...
Водата в канчето кипеше, огъня затихваше... а аз гледах в морето и все повече разбирах, че вече няма да съм същия...
В този миг мобилния ми звънна. Погледнах безразлично. Да, естествено, беше жена ми. Стиснах го здраво и го хвърлих в
морето...
- Искам те!!! По-дяволите! Как ще живея без теб?!
Няма да мога, съкровище, мое, просто...няма да мога...
,,Любовта няма нищо общо с живота,,-сякаш отново я чух...
Събрах си багажа на сутринта и се върнах вкъщи. По пътя си купих бутилка уиски, не ми се живееше.
Всичко ми беше противно.
Жена ми и децата още не бяха се върнали. Оглеждах апартамента, сякаш го виждах за първи път, сякаш бях умрял и сега живеех втория си живот, но със запазени спомени от предишния. Спомените нахлуха, но аз ги пропъдих... Болеше ме! От обич! Не знаех как да се отърва от чувствата си. Трябваше, трябваше да я изтръгна от себе си, защото исках само нея, а нея я нямаше.
Да, върна ми чувството! Благодаря! Няма що! Какво да правя с него сега, м?-говорех си на глас, нещо, което не бях правил от
малък-Какво да правя с него, миличка, когато тебе те няма? Да го преекспонирам в друг образ, в друго тяло ли?! Гадост! Седнах в хола и отворих бутилката...
Исках да си спомня всеки миг отново и същевременно исках да го забравя завинаги. Душата ми гореше. Сърцето ми биеше за
живот! Толкова сила имаше в мен! Задушавах се. Гърлото ме стягаше... Исках да крещя! Но... от мен се чу някакъв сподавен почти беззвучен спазъм и се разревах, като дете, чиято майка закъснява да го вземе от градина. Срам ме беше. От себе си.
Аз?! Да рева, като магаре! Ле-ле! Ако ме видеха само... нашите от тайфата...
Къде си? Къде си, миличка? Липсваш ми! Липсваш ми... ужасно...
Напих се, като... Не помня как отидох до леглото ни... и се строполих в него. Лежах не зная колко дълго... Не съм сигурен заспал ли бях или не, когато, сякаш чух входната врата да се отключва и бягащи стъпки нахлуха в стаята ми...
- Татиииииии?!
Да. Това бе животът ми. А ти... моя безценна просто... ме забрави, ако можеш... Колко си права? Животът няма нищо общо с любовта... Майната ви на всички! Оставете ме! Искам да съм сам! Оставете ме.... След малко главата ми започна да се мести насам-натам, нещо я мачкаше и щипеше... Коси погъделичкаха носа ми... и май усетих аромата на малката си дъщеря. После изведнъж входната врата се блъсна силно и всичко утихна.
,,Ахаа, излезе навън да играе,, изплува мисъл в главата ми.
След това гърмящия звук от включен уиндоус още малко се опита да ме върне в реалността ,,Синът ми, пак с тоя компютър!,,- мозъка предаваше всичко предишно и се нагаждаше към действителността, като подкупен съдия.
Изведнъж нещо ме опръска по лицето. ,,Е, не, това вече е прекалено!,,-възпротивих се аз и отворих едното си око...
Погледнах към вратата и онемях.
Там беше моята русалка! Едва се крепеше на опашката си, хваната с две ръце за касата на вратата. На пода имаше вода, стичаща се от нея... Жена ми щеше да ме убие...
- Дойдох само за малко... Да ти кажа, че... всъщност не бях права. Не е вярно, че любовта няма нищо общо с живота! Тя е... Тя е единствената причина да го живееш. Тя и само тя е животът! Само... трябва да си достатъчно луд, за да го повярваш! За да я пуснеш в живота си отново и да повярваш, че ще е завинаги. Сложните неща, всъщност са много прости... Вие, хората ги усложнявате, защото ви е страх да бъдете себе си и все търсите причини да избягате... да избягате от себе си... а после се сърдите и обвинявате целия китайски народ за болката си...
Помъчих се да отворя уста, за да кажа нещо, но лицето ми, сякаш беше чуждо. Тя шляпна с опашката си, опръска ме отново и изчезна.
- Васкооо?! Къде си, дее? Ела ми помогни, виж колко работа имам! Обели тия проклети картофи поне!
Събудих се! Погледнах към вратата, но там естествено нямаше нищо. Станах и отидох в кухнята. И... т.н.
Как завърши историята ми ли? Дали тя дойде следващото лято? Дали всичко това беше истина или не? Не мога да ви отговоря.
Не мога, защото всичко това няма начало и край... Когато те рани подобна любов, тя е завинаги! И въпреки, че аз сякаш се родих отново след половината си живот, и въпреки, че знаех че ще умирам всеки следващ ден по мъничко и бавно, всеки миг и всяка болка си струваха, защото любовта е живот.
А животът без нея няма смисъл.