автор: ma_gi

XXIV

- Защо не знаем за това място? – нетърпеливо постави въпроса, който си задаваха всички в залата Уриил.
- Такава беше волята Му – укорително го погледна вестителят на Божиите тайни.
- Добре де, но душите, които са там, те чии са? – не забеляза укора му най-младият архангел – нали всички сме излезли от едно място и би трябвало рано или късно да се върнем пак там. Кой държи отчет за тези, които си тръгват от Сянката, когато им дойде времето. Къде отиват, ако не отново тук? И защо…
- Те не са наша грижа – прекъсна го Гавриил.
- А чия? На Луцифер? Да не би да са му правили компания, когато обитаваше Великата Пустота?
- Разбира се, че не – свъси вежди Гавриил.
- Хайде да се успокоим! – гласът на Михаил се извиси над всички в залата – Разбира се, че Бог е, който си има своите планове за всеки от нас. И е навсякъде. Макар тези души да не идват тук, за тях също има определено място, където да отидат после. И това наистина не е наша работа. Това, което се иска сега от нас е да помогнем на Федерацията доколкото можем.
- И как ще стане това?Луцифер е долу, а ние сме тук.
- Спри да се съмняваш във волята Му, Уриил – намеси се и Рафаил.
- Не в Неговата воля, а в тази на хората се съмнявам. И ми се струва, че им е дал прекалено голяма свобода на избора, нещо което дори ние нямаме. А те са толкова несъвършени…
- Да! И дори не можем да им помогнем, ако те не ни повикат – промълви Салатиил – Каква помощ можем да предложим на Федерацията, ако хората сами не я потърсят?
- Трябва да имаме търпение. Той си знае работата.
- Проблемът е, че ние вече не знаем нашата – обади се глас от залата.
- Да! – подкрепиха го и останалите ангели и наставници – Когато общуваме с душите нощем, докато телата спят, ние не знаем какво да отговаряме на въпросите им, какви да са напътствията и препоръките ни, как да отделим житото от сламата…
- Както вече казах, това не е наша работа – отново извиси глас Михаил –На хората им е предоставено свещеното право на избор и те са тези, които трябва да решат как да постъпят.
- И ще оставим Луцифер да ги командва? – продължаваше с въпросите си Уриил.
- Имай повече доверие в тях! – ласкаво се усмихна Рафаил – И ти, и аз, и всички останали трябва да им се доверим, както го прави Той.
- Да се доверим? Сега, когато знаем, че има души, които не приемат волята Му? Сега, а не преди хиляда години? Как да стане това питам? Та нали Той е пътят и истината, и животът?
- Да, но е и пълноводна река, събрала в себе си хиляди малки поточета и станала пълноводна именно благодарение на тях - отново се усмихна изцелителят.
- И е път, до който са довели безброй малки пътечки – подкрепи го Михаил – и е истина, достигната след безброй съмнения, и е животът, които е сбор от безброй движения…



XXV

- А Богинята-Майка? Какво представлява този култ? – замислено се обърна към старата жена Постимус, отпивайки с наслада вода от пръстената паница, благодарейки наум на щастливата случайност, която ги беше срещнала с тези хора, които бяха помогнали на Радея и бяха свършили една огромна част от тяхната работа. Дори не можеше да си представи как щяха да се ориентират тук, камо ли да успеят да спасят приятелката си.
Бяха вървели може би час, провирайки се между дървета, високи треви и храсталаци преди да се отдалечат достатъчно от мястото, където се бяха срещнали. Доверяваха се изцяло на своята водачка, защото единственото, което ги заобикаляше беше мрак и мъгла.
Малката поляна с къщурката разположена върху нея, изникна изведнъж пред очите им. Тук сякаш мракът на беше толкова непрогледен, а мъглата – толкова гъста. Дори миризмата на прогнила шума почти се разсея, а ако се взреше човек в небето по-продължително време, щеше да види едва забележими следи от слънчеви лъчи по него.
Старицата отвори ниската врата и с жест ги покани да влязат вътре.
Стаичката, в която се озоваха шестимата, едва ги побираше. Беше тясна, но чиста и спретната. Мъжете останаха прави, Ел и Радея седнаха на оправеното легло, а старата Амба отвори дървен долап, от който извади стомна с вода и пръстени паници, та гостите ѝ да се поосвежат след дългия преход.
- Сигурно сте гладни и водата само ще промие стомасите ви – усмихна се за пръв път и погледна Мираел, който разбра молбата ѝ и излезе - Тук нямаме кой знае какво, но все ще се намери нещо за хапване.
После се зае да разчисти дървената маса, върху която бяха струпани всевъзможни треви и отвари. Когато приключи, всички се подкрепиха с няколко печени картофа, които донесе Мираел и с част от храната, която носеха в раниците си.
- Питаш за Богинята-Майка – обърна се към Постимус възрастната жена, когато утолиха глада си – бих искала да мога да ти обясня, но ти, следвайки законите на своя Бог, си загърбил женското начало и ще ти е трудно да вникнеш в същността на учението.
- Опитай! – подкани я с една от обезоръжаващите си усмивки той – Противно на това, което мислиш, мога да разбера и да се вслушам в различни от моите убеждения.
- Там е проблемът. Не е нужно да те убеждавам. Трябва да оставиш ума си да замлъкне и да слушаш какво ти говори сърцето.
- За женската интуиция ли намекваш? За това, че не е присъщо на мъж да усеща това, което логиката му отказва да приеме?
- Много опростяваш нещата, но да приемем, че донякъде си прав…
- Не мисля, че сега му е времето на този разговор – прекъсна ги Рамус и се обърна към старата жена – Каза, че сте спасили Радея от някакъв човек. Няма ли опасност да тръгне да я търси? И не трябва ли да сме подготвени за евентуално нападение? Извинявай, но тук съвсем не ми изглежда безопасно място.
- Не се безпокой за своята безопасност! Има неща, които не виждаш, но които са задействани и осигуряват безопасността ни.
- Не ме е страх за мен – погледът на мъжа се насочи към Радея, която почти се беше съвзела от преживения кошмар и тихичко разговаряше с Ел.
- Защо не отведеш приятелите си да си починат? После ще имаме достатъчно време за въпроси и разговори. Мираел ще ви покаже къде може да поспите.
- Права е – съгласи се и Постимус – Трябва да поспим, а когато се събудим, да се надяваме, че емоциите ще са попреминали и ще можем да обсъдим трезво какво да правим нататък.
Мираел отмести тежката дъбова маса, надигна единия край на плетената рогозка, която покриваше пода и хвана металната халка на капака, който се показа под нея. Пред погледите им се откриха стълби, които очевидно водеха до убежището, за което говореше старицата. Постимус тръгна пръв, след него Рамус, който се обърна и пое в прегръдките си все още прималялата Радея. Мираел погледна Ел, но тя поклати отрицателно глава:
- Вие вървете, аз трябва да поговоря с Амба.
Старата жена кимна одобрително и Мираел затвори след себе си капака на скривалището.
- Там ще са в безопасност. А ти, момиче, защо не тръгна с тях?
- Защото имам толкова въпроси, на които само ти може да дадеш отговор.
- Винаги си била любопитна и нетърпелива. Какво искаш да знаеш? – седна до нея Амба след като покри отново пода с рогозката и с помощта на Ел придърпаха старата маса на мястото ѝ.
- Искам да те питам за толкова много неща, а наистина не знам откъде да започна…
- Затвори очи, вдишай дълбоко и успокой ума си. Когато това стане, ще знаеш откъде .
Ел я послуша. Затвори очи и бавно вдиша и издиша няколко пъти. После ги отвори, хвана в дланите си загрубелите старчески ръце и прошепна тихо:
- Луцифер ме доведе.
После замълча, но след окуражителния поглед на старицата продължи:
- Той ме избра да го придружавам тук на съвета на архангелите. Аз не съм се родила във федерацията като другите, с които дойдох. Затова си спомням предишните си животи. Мираел той е… очите му са …като на Уилям…
- Да, така е, дете. След като те изгориха, а преди теб майка ти и сестрите ти, баща ти полудя, а братята ти се пръснаха по света. Аз отгледах малкия Уилям и го научих на някои неща, които обикновено майките предават на дъщерите си. Поради недъга си, той беше толкова чувствителен, че лесно възприе знанието. И сега пак сме заедно в този живот. Но ти си тук, дете и трябва да знаеш, че спасявайки го някога, сега имаш в негово лице благодарен и верен приятел.
- А той дали…
- Разказвала съм му за теб. Двамата трябва да изпълните мисията си.
- Но аз не знам…
- Не се тревожи, дете. Ще си спомниш. С него ще си спомниш коя си.
- Защо спасихте Радея?- Този въпрос измъчваше младата жена още откакто ги видя заедно и не ѝ даваше мира – Как разбрахте къде е? Тя ли му е отредена в този живот?
- Спокойно, момиче, всичко по реда си. Ще разбереш, когато му дойде времето.
- И Луцифер така ми отговаря.
- Противно на разпространеното мнение, той е мъдър и е избрал правилния път. Което не може да се каже за останалите там горе.
- Защо си сърдита на Бог? – не се стърпя и я попита Ел.
- Защото позволява да се случва всичко това. Затова му обърнах гръб. Тогава познах Великата Богиня-майка. И от тогава ѝ служа. Мираел – също. Ако не е тя, всички тук щяха да живеят без надежда, изоставени от твоя Бог. Нгуни ни е нужна, затова я спасихме от лапите на Ротибор.
- Нгуни? – учудено повдигна вежди Ел.
- Жената, която търсихте.
- Ти я познаваш?
- Да. Много отдавна.
- Радея знае ли коя е Нгуни?
- Мисля, че вече започна да си спомня.
- Моля те, моля те, Амба, …ти знаеш… Имам ли шанс да бъда с него?
- С Рамус или с Мираел?
- Аз…
В този момент се чу леко драскане по пода и се наложи двете жени отново да дръпнат масата и заедно да повдигнат тежкия капак на скривалището.
- Всички са настанени удобно и вероятно вече спят – показа се Мираел и въпросително погледна младата жена - ще тръгваме ли?
- А ти къде ще спиш? – отговори на въпроса с въпрос Ел.
- Аз ще се поразходя наоколо.
- Може ли да дойда с теб? Не ми се спи.
- Помогни му да върне всичко на мястото му, за да мога да си легна и вървете – подсмихна се старата жена, а после подхвърли на Мираел – Запаси се с търпение, момко, че главата ме заболя от нейните въпроси.
Всичко беше върнато в първоначалния му вид и Ел тихичко последва младия мъж.
Сега навън не ѝ се струваше толкова мрачно. Дори острата миризма на гнило не я дразнеше толкова. Беше ѝ все едно къде отиваха. Можеше да стигне с него до края на света…
Вървяха мълчаливо известно време, провирайки се през храсталаците. После той изведнъж спря, хвана я за ръката и я поведе към дънера на огромно дърво. Когато наближиха до него, Ел видя нещо като малка вратичка. Мираел отвори и я подкани с жест да влезе.Трябваше да се наведе ниско, за да може да се провре, но когато влезе видя, че мястото е достатъчно широко. Във вътрешния му ъгъл имаше нар, покрит с листа и изсъхнал мъх.
- Седни.
Тя се подчини на гласа на мъжа и седна върху нара.
- Идвам тук, когато трябва да помисля или да чуя гласа на Богинята – седна до нея и продължи съвсем тихо, сякаш говореше на себе си – Държах те в обятията си и чаках да се събудиш. Действието на отварата на жреците почти беше отминало. Ти се размърда, а аз не се сдържах и те целунах, Арсиное. Ти въздъхна и прошепна името му. И после отвърна на целувката ми. Това беше най-щастливия миг в живота ми. В много животи… Исках отново да усетя устните ти. Вярвах, че някой ден може би… Макар да бях роб, а ти – сестрата на царицата. Можех да му кажа, че си жива, можех да облекча мъката му, но не го направих, Арсиное. Ако той не знаеше, все имах някакъв шанс. Но не би… Затова те следвах отдалеч през всичкото време, докато не се реших …Вярно, щях да получа само сестринска обич, но и на това бях съгласен… И трябваше да платя за страданието му… затова дойдох на света без една ръка… Знаех, че няма да имам почти никакво време с теб и … опитах да кажа всичко само с очи… О, толкова неща исках да ти разкажа, Изабела! Когато епископът… Онова чудовище…Той е тук. И сега е тук. Но аз ще съм до теб и няма да позволя нищо да ти се случи…
- Какво говориш, Мираел? – ужасена понечи да стане, но той не ѝ позволи.
- Помниш робът Кайа, нали? Не казвай, че си ме забравила…
- Помня приятеля си Кайа, но…
- Нямаше време да ме запомниш като Уилям.
- Напротив! – Ел хвана лицето му и се вгледа в очите му – този поглед… тези очи… не съм ги забравила, но… епископа… какво каза за епископа?
И познатата ледена ръка сви сърцето ѝ.
- Сега е Ротибор. Но си е все същия злодей. Заклел съм се да му отмъстя. За теб. И за всички нещастни души, които погуби някога и продължава да погубва. Не се бой, сега си в безопасност.
Въпреки думите му, тя не спираше да трепери. Ужасът от преживяното някога отново се върна и не знаеше как да се справи с него.
- Погледни ме, Арсиное!
Ел се взря в очите му. Най- милите очи, които някога бе виждала. И ужасът бавно започна да отстъпва място на едно друго чувство. ..
Мираел хвана лицето ѝ и… да, целуна я, но думите са безсилни да опишат какво точно се случи, когато устните им се сляха. Толкова животи, толкова копнежи и толкова страдание… всичко се завихри, завъртя се и сякаш заради този един миг бяха създадени всички светове и вселени. Заради него бяха изпитанията, болката, всичко!
После се сгуши до него и времето спря.
Нищо вече нямаше значение.
„И Рамус ли?”
Но гласът беше толкова далечен…