автор: Iskren32

Понякога съм толкова самотен -
потъвам в дълбините тъмносини...
Там е хладно, като във забравен спомен,
а душата ми е цяла в стърготини.

Понякога звездите си отиват.
Мракът става непрогледен.
Вампирите на глътки ме отпиват
и се чувствам празен и последен.

Но в пепелта под пластове умора,
сърцето ми - макар и тихо - бие!
Измислям си врата – полуотворена,
от тъмното небе да се укрия.