автор: ma_gi

XVII

Болката в дясното слепоочие я накара да разтърка челото си. Опитваше се да разбере къде е и какво се случва с нея. Беше ѝ някак странно и отнесено, а главата ѝ сякаш беше арена на игри с метални топки, които се блъскаха с трясък една в друга и ѝ причиняваха непоносимо страдание.
Сетивата ѝ бавно възвръщаха паметта си. Очите ѝ опитваха да се ориентират в полумрака, усещаше мириса на влага и гниеща шума, а слухът ѝ се напрягаше да долови познати звуци, за да успокои разбуждащия се ум…
- Хубавка е! – хъхрещия мъжки глас достигаше бавно до съзнанието ѝ – Ротибор ще ѝ се зарадва.
- Да, да – отвърна му почти маймунски кикот – не намерихме книгата, ама виж какво съкровище му носим.
- Дали да не я събудим и да изпробваме колко добре ще се справи с жезъла, ако ме разбираш – изкиска се Хъхрещият.
- Шефа едва ли ще разбере, ако се позабавляваме – съгласи се Маймуната и започна да опипва гърдите ѝ.
Ужас вледени тялото на Радея и тя полагаше неимоверни усилия да не помръдва като се надяваше това да откаже мъжете от намеренията им. Сърцето ѝ щеше да изскочи, а умът ѝ трескаво се опитваше да намери някакъв изход.
-Там не правели секс – заливаше се в смях Маймуната –Представяш ли си? Интересно откъде се вземат децата?
- Това значи ли, че е…?
- Девствена ли? Ами да вземем да проверим, а?
Косматата му ръка се плъзна между бедрата ѝ.
- Ще ти хареса, котенце – изсумтя Хъхрещия.
- Защо все шефа да обира каймака? Виж колко е гладка, чистичка и как добре мирише –носът на Маймуната се навря в косата ѝ. После косматите му ръце разтвориха краката ѝ и завря муцуна под полата ѝ.
Усети езика му и ужасена отвори очи.
- Недей! – изпищя с всички сили, макар да не вярваше, че има кой да я чуе.

- Какво става тук?
Властният глас, идващ някъде отвисоко, стресна двамата мъже и макар да не се виждаше никой, скочиха и застанаха мирно с ниско наведени глави.
- Попитах какво става? - гласът стана раздразнителен – Или си глътнахте езиците? Свършихте ли това, за което ви платих?
- Търсихме, където ни каза, шефе – раболепничеше Маймуната – даже и на други места погледнахме, цяла нощ не сме мигнали, преровихме навсякъде, но не намерихме проклетата книга.
- Ама вместо това хванахме зайче – обади се и Хъхрещия и посочи към Радея – Видя ни в библиотеката и трябваше да я накараме да млъкне. Маймуната малко си изтърва лапата, ама зайчето се ококори вече. Тъкмо щяхме да ти го доведем.
- Глупаци! Нали все някой ще я потърси и тогава ще открие прохода.
- Не се притеснявай, шефе, не сме оставили ни следа, ни косъм. Всичко си е както беше и само ако знаеш точното място може да преминеш оттатък….ъъъъъ - отсам де…
- Дано си прав, Маймуно, защото иначе тежко ви и горко! Изчезвайте докато не съм размислил и не съм ви хвърлил на чакалите!
Двамата мъже се изнизаха като сенки и няколко мига беше оглушителна тишина. Радея не знаеше какво да мисли. Дали ѝ се беше разминало всичко или я очакваше нещо още по-лошо.
Оправи полите си и се сви в мократа шума.
- Наистина приличаш на уплашено зайче – този път гласът се чу съвсем отблизо. Нямаше нужда да пали факла, за да я разгледа. Докосна косата ѝ и вдъхна аромата ѝ, това му беше достатъчно.– Хубава си. Доста неща имам да свърша сам до довечера, но когато приключа, ще ти обърна нужното внимание. Ти не се бой! Ще изпратя да те заведат на по-добро място, да те нахранят и да си починеш. Хайде, събирай сили след лапите на маймуната, ще са ти нужни!
Радея стискаше уплашено очи и се молеше да се събуди от този кошмар.
Когато събра смелост и ги отвори, в полумрака различи силуета на жена.
- Къде съм? Коя си ти? Чии беше гласът? Защо съм тук?...
Въпросите ѝ валяха един след друг, но жената само направи жест с ръка да я последва и не отрони нито дума.
Нямаше избор. По-добре да тръгне с нея, отколкото да остане сама в това мрачно място и да рискува ония двамата да се върнат. Каквото и да я очакваше, едва ли щеше да е по-лошо от това да им падне отново в ръцете.
Младата жена се надигна и опита да се задържи, но краката ѝ отказаха да я послушат и тя седна отново. Разтърка слепоочията си, пое си няколко пъти дълбоко въздух и опита да стане отново. И пак се олюля, но този път жената успя да я прихване и подпирайки се на нея, Радея запристъпва бавно по мократа шума, опитвайки се да свикне с мрака и да разбере къде я води.
Стори ѝ се, че излязоха навън от нещо като пещера, но въздухът остана все така тежък, а мъглата наоколо сякаш ставаше все по-гъста. Чуваше се шум на течаща вода и Радея предположи, че наблизо има река. Вероятно като реката до катедралата, може би даже същата река…Пред очите ѝ изникна загриженото лице на Постимус, който не спираше да говори за Сянката откакто Рамус откри подземния тунел. Къде ли бяха приятелите ѝ сега? Дали бяха забелязали отсъствието ѝ? Или…може би се забавляваха с онази жена Ел. Рамус със сигурност предпочиташе компанията ѝ. А без него тя се чувстваше толкова безумно сама, че заплака. От мъка, от безсилие и страх.


XVIII

- Страхът е последното нещо, на което да се поддадем – префектът на федерацията замислено приглади добре оформената си бяла брада.
- Знаем, че написаното в книгата е много важно за всички ни – не беше съгласен с казаното Постимус – Как ще се справим, когато часът настъпи? Ние познаваме реда, който е завещан от дедите ни. Вече няколко поколения наред са толкова неспособни да реагират по различен от него начин, че аз наистина се страхувам. Дори да разчитаме на съветите на ангелите и на наставниците ни, ние не знаем с какво всъщност ще ни се наложи да се справим.
- Трябва да изпратим някой от нас в Сянката. Оставихме Ротибор да управлява своята империя както намери за добре, а в замяна той трябваше да се справи с последователите на Богинята - Майка. Отдавна, обаче, няма никаква вест от него, а съгледвачите ми донасят все по-обезпокоителни новини. Ротибор е зарязал всичко и се е отдал на разгул и плътски наслади, а копоите му дерибействат над населението. Това кара все повече хора да следват сакатата жрица на Богинята. С нея има младеж, който сякаш хипнотизира и омагьосва всички, които доближи. Двамата са привлекли голяма част от населението на Сянката. Не знам доколко са наясно с приближаващото изпитание, но май е дошло време да загърбим различията и да обединим знанията и усилията си…
- Ние изобщо не познаваме култа към Богинята – замислено го прекъсна Постимус – можем ли да им се доверим?
- Противно на това, което разпространяваме сред хората на федерацията, Сянката съвсем не е място на нееволюирали . Знаеш, че когато Луцифер беше осъден, разделихме земята. Ние решихме да се усъвършенстваме чрез спазването на Божиите закони, а в Сянката останаха онези, които смятаха, че трябва, подобно на Луцифер, да опознават тъмните си енергии и да дават повече свобода на телата си. Сега, когато той се върна, вероятно в сблъсъка трябва да се реши кой е правилния път за планетата…
- Защо трябва да е сблъсък? Няма ли друго решение?
- Вероятно има. Винаги има поне две решения на даден проблем. Затова ни беше необходима Книгата. Но сега след като ти твърдиш, че е изчезнала, не знам какво може да е това решение.
- Нека да отида в Сянката. Сам каза, че е наложително някой да се свърже с тези хора. Не успях да опазя Книгата, нека се опитам да поправя стореното.
- Не ми се иска да те излагам на опасност, а знаеш, че такава съществува.
- Тогава какво ще правим?
- Ще чакаме.