автор: ma_gi

ХIV

- Каза, че всичко вече е започнало. Какво знаеш за това? – попита, с нетърпящ възражения или увъртания тон, Рамус, когато най-после остана насаме с Ел.
Беше съгласен с приятеля си, че е най-добре никой да не остава сам. А и нямаше нищо против да остане с нея. Трябваше да поговорят. Трябваше да разбере онова, което не му даваше мира.
- Знам много неща.
Гласът ѝ беше станал по-дрезгав и плътен.
„Знам за Имхотеп и Арсиное – искаше ѝ се да извика – знам за душите, на които е отредено да бъдат заедно и които се познават още в първия миг на земната си среща... знам за любовта и разминавато им, за избора, за самотата и отчаянието, за обетите и обещанията, дадени пред себе си и пред Бог, знам за болката и за вярата, че някой ден тя ще изчезне, когато очите срещнат онзи поглед, знам че...”
- Моля те, отговори ми...
... Нямаше сили да я попита за другото... Беше ли го познала? Изпитваше ли същите бурни чувства, бушуващи в сърцето му?
- Ел! – очите му търсеха нейните.
Тя не отговори.
Стана и излезе от стаята. Тъкмо мислеше дали да не я последва, когато Ел се върна, Ръцете и притискаха нещо.
Книга!
Дали не беше...?
- Изчезналата книга. Аз я откраднах снощи. Вземи я и я дай на приятеля си, той явно знае какво да прави с нея.
- Защо го направи? – недоумяващо я погледна Рамус.
- Не мога да ти кажа.
- Тогава какво да обясня на Постимус?
- Ти си умен, ще измислиш нещо...
Очите и....тези изгарящи го очи! Молеха и заповядваха едновременно. А той не можеше да им се противопостави...
Коя беше всъщност тази жена?
И защо властта ѝ над него беше толкова голяма?
Имаше ли Арсиное нещо общо?
Имхотеп или Рамус - кой от двамата беше сега?
Съвсем се обърка...
Всъщност какво значение имаха всички тези въпроси, когато щом погледът ѝ го докоснеше, тръпки разтърсваха тялото му.
И защо му се струваше, че не беше само влюбения Имхотеп, а още толкова много влюбени мъже, изживяли толкова много животи, слели се в едно, тук и сега...
- Ел!
Напрежението го побъркваше.
Мозъкът му отново отказа, както пред вратата на тунела и значение имаше единствено онази сила, която искаше отново да я последва – без въпроси, без съмнения...
- Ел!
Сякаш, изричайки името ѝ, шансът да омаловажи емоциите, които го разтърсваха, се увеличаваше...
- Горещо е. Да излесем навън.
Гласът ѝ беше още по-плътен и сякаш поемаше в себе си всичките му очаквания за близост.
- Да.
За кой ли път полагаше нечовешки усилия да овладее конвулсиите на тръпнещото си, от странни желания, тяло...
- Домът на приятелката ти още свети.
- Много ни дойдоха емоциите днес, сигурно пият чай и говорят за преживяното.
- Тя е влюбена в теб...
- Отдавна сме приятели, но чак влюбена.
- Влюбена е – настоя Ел.
- Може и така да е – неохотно се съгласи Рамус.
Мисълта, че с чувствата си към стоящата до него жена, може да нарани Радея, почти го накара да изтрезнее от опиянението, което замъгляваше ума му и не допускаше друга мисъл, освен мисълта за близост, за страст, за очите, за устните, за аромата на червените коси, проблясващи в мрака...
- Тя е много карасива. И е умна жена – не спираше да говори Ел.
Пред очите му изплува нежното лице на Радея, сините ѝ очи, етерната ѝ същност...
- Да, красива е.
- Трябваше да си при нея.
- Не! Искам да съм тук!
- Сигурен ли си?
- Ел, ти си магия, как да съм сигурен?!
- Всичко си има логично обяснение – напрегнато се усмихна тя – каква магия? Много ни дойде напрежението днес. Да поспим, че след чутото от приятеля ти, преживените емоции днес, едва ли ще са ни за последно – после продължи неуверено - Все още не съм разопаковала всичко и кашоните са задръстили гостната, но освободих дивана и се надявам да успееш да се наспиш. Лека нощ.
И без повече приказки, Ел влезе вътре и се запъти към спалнята.
Рамус остана в градината още малко, размишлявайки върху изминалия ден, а после и той влезе и изтощен от емоции, скоро заспа.


ХV

Ел също се опитваше да заспи, но сънят не искаше и не искаше да се появи.
„Не мога да свикна още – помисли си тя, докато се въртеше неспокойно в леглото – нито с порядките тук, нито с хората, нито с живота си на човешко същество...”
Добре, че беше Рамус. С него сякаш всичко добиваше смисъл... Дали беше още в градината или се носеше на крилете на сънищата?
Днес беше сурова с него. Знаеше какво иска да я попита, усещаше мислите му, познатия копнеж в очите му, но не знаеше дали трябва да разкрие коя е. Не бяха обсъждали с Луцифер този въпрос. Трябваше да го попита при следващата им среща.
А междувременно нямаше нищо лошо да слезе долу и да провери буден ли е все още мъжът, с когото Арсиное не можа да свърже живота си.
Ел полека се измъкна от завивките, наметна първата попаднала ѝ в тъмното дреха и както си беше боса, тихичко запристъпва по стълбите.
Трябваше да опразни тези кашони. Вярно, че те я очакваха заедно с къщата и в тях можеше да намери всичко необходимо, но друго щеше да е, ако не ѝ се налагаше да рови и да ги прескача по пътя си.
Дрехата ѝ се закачи в един от тях и Ел политна заедно с кашона.
- Шшшт! Внимавай!
Някой я прихвана през кръста и подпря тръгналия да пада кашон.
- Какво правиш тук? – шепнешком попита жената.
- Не ти позволявам да събудиш приятеля си. Облечи се и ела в градината.
Ел набързо нахлузи дрехите си от предния ден, обу удобни обувки – все пак не трябваше да преуморява крака си - и на пръсти излезе от къщата.
Луцифер я чакаше в сянката на ореха до пътната врата.
- Ще дойдеш с мен.
- Къде?
- Ще разбереш.
Архангелът хвана ръката ѝ и само за миг се озоваха на някакво непознато място.
Не беше нито днем, нито нощем.
Гъста мъгла се стелеше наоколо и правеше всичко да изглежда съвсем нереално. Чуваше се шума на вода, миришеше на мокра шума... Сякаш стояха пред входа на някаква пещера...
Ел не беше успяла да се огледа добре, когато от мъглата, все едно от нищото, изникнаха два силуета.
Жената беше на преклонна възраст и леко провлачваше десния си крак. А мъжът...
Не познаваше тези черти, но очите! Сякаш проникваха в същността ѝ... Не можеше да е истина! Или пък можеше...
- Здравей, момиче!
- Старата Мейбъл – промълви изумено младата жена.
- Всъщност сега съм Амба – усмихна се старицата.
- Но тогава това е...
- Мираел – усмихна се и младежът и ѝ подаде ръка.
- Къде си ме довел – невярващо погледна към мястото, където до преди малко стоеше Луцифер, но то беше празно.
- Къде съм? – повтори въпроса си Ел, но този път питащият ѝ поглед бе отправен към Амба.
- Чувала ли си за Сянката? – отговори на въпроса ѝ с въпрос тя.
- Да.
- Не се бой – окуражаващо я погледна Мираел.
Но незнайно защо, след тези негови думи, ридания разтърсиха тялото ѝ...Сякаш хиляди тонове товар се свлякоха от гърба ѝ и Ел несъзнателно, като в транс, започна да отправя молитви на благодарност към Този, който единствено знае всичко...
„Благодаря ти, Боже! Благодаря ти за милостта! Благодаря ти, че не са били напразни страданията ми! Благодаря ти, че си го запазил! Благодаря ти...”
Амба обгърна майчински тресящото се от ридания тяло и започна да гали косата ѝ, а Мираел хвана ръцете ѝ и я погледна с такава всепроникваща любов, че жената забрави всичко друго.
Остана единствено чувството на удовлетвореност от някогашната саможертва.
Когато се поуспокои и риданията ѝ преминаха в затихващо хлипане, Ел попита с все още невярващ поглед:
- Но защо тук? Защо в сянката? В градчето говорят, че тук хората са все още нееволюирали?
- Той иска всички да вярват в това.
Погледът на Мираел помръкна.
Едно познато предчувствие сграбчи с ледени пръсти сърцето на Ел.
- Ротибор не позволява познанието да достига до хората тук и ги държи в оня средновековен мрак – продължи разказа си младежът – знаеш, каквото отвътре, такова и отвън. Затова тук е Сянката – усойно и мрачно място, където слънцето не успява да разпръсне мъглата и да проникне през нея, а хората са объркани и уплашени и са принудени да се борят за оцеляването си всяка секунда.
После с много горчивина в гласа тихо промълви:
- Бог ни изостави, не го е грижа за нас...
- Не, не! Не говори така! Бог никога не изоставя никоя душа!
- Бог ли? – повиши глас и Амба – Не говори за Бог, дете! Той постига целите си с много страдания и болка...
„ Не, не!” Ел искаше отново да извика, но спомените от последното ѝ прераждане и от последната ѝ смърт бяха подсилени от обстановката наоколо и тя реши да замълчи. И без това явно тук хората страдаха достатъчно.
- Ако не е с нас Богинята-майка, отдавна да са обезлюдели тези земи – продължи старицата – Не усещаш ли силата ѝ?
Ел знаеше. И все повече си припомняше.
- Тя е единственото ни спасение. Без вярата ни в нея, Ротибор отдавна да е постигнал своето – допълни думите ѝ Мираел
- Виждам, че сте си припомнили – Луцифер се появи отново внезапно, както винаги – но скоро ще се съмне и какво ще решат приятелите ти, когато не те намерят в дома ти?
- Ще ги видя ли отново? – въпросително го погледна Ел
- Обещах ти приключение, то тепърва започва...
И все така внезапно двамата се озоваха отново в дома ѝ в малкото спокойно градче.
- Защо ме заведе там?
- Любопитството уби котката – подсмихна се архангелът – Мислех, че ще си доволна, че го виждаш отново.
- О, да! Благодарна съм ти за това, но...
- Без повече въпроси! Всяко нещо си има точното време и място. Ще разбереш. Наслаждавай се на новото усещане и предполагам е излишно да споменавам, че за сега посещението ти в Сянката трябва да остане в тайна.
Ел не успя да му отговори, а той отново внезапно изчезна.
Уморена от среднощната разходка, тя се отпусна върху леглото и почти веднага заспа.
„Не го попитах дали да кажа на Рамус за Арсиное...” – последната проблеснала в съзнанието ѝ мисъл бавно се стопи и тя потъна в прегръдките на Морфей.