автор: BoboDux

Защо Иван Вазов „забрави“ Ботев в „Епопея на забравените“

Въпросителен увод
Едва ли има човек, който да се нарича българин и най-вече да се чувства българин, който да не е чел Вазовата „Епопея на забравените”. И едва ли има четец, който да не си е задавал въпроса: а защо Христо Ботев отсъства от този пантеон на безсмъртието. „Епопея на забравените” наистина е такава. Патриархът на българската литература Иван Вазов е обезсмъртил едни от най-величавите личности в нашата предосвобожденска история, излял е душата си в памет на героите, не пожалили живот и младост, за да ни има днес.
И все пак – защо Ботев не е сред тях? Чели сме какви ли не теории и „прозрения” по въпроса, но нито едно от тях не дава задоволителен отговор. Обикновено „зрящите” по въпроса се хващат за една отделна част на възможните причини и рядко се опитват да дадат комплексна оценка на тази, от всякаква гледна точка, простъпка на Дядо Вазов.
Ще се опитам да подходя по малко по-друг начин – да опитам да анализирам нещата в съвкупност, защото взаимовръзките между хора и събития от онези времена не стоят отделно едно от друго, а се преплитат и влияят едно върху друго. Ще започна с малко по-пространна датировка на събитията. Това е важно, ще се разбере защо по-насетне в написаното. Особено съществено е времето между 1870 г. и 1872 г., както и 1876 г., затова за тях по-подробно. По-късно ще стане ясно защо.
Срещите на Вазов с Ботев
Голяма част от случилото се по-късно и обуславящо отношенията на двамата велики поети, се вмества в посочените по-горе периоди, затова нека проследим живота им в тях.
Иван Вазов:
„Сопот, 21 септември 1870 г., Сопотски манастир
„Силна буря изкъртва исполинския бор в двора на сопотския мъжки манастир „Св. Спас". Вазов е потресен от това зрелище. (Поетическа биография. ССБП. Т. 19, с. 34.)
5 ноември 1870
Младият поет подарява снимката си на Кошников (прототип на д-р Соколов от „Под игото”) с датирано посвещение: „За спомян на Господина Доктора Т.
Декември, 1870”, не е установена точна дата.
Любимата на Вазов, Катерина, заминава при мъжа си в Румъния.
Вазов пише: „…Раздялата ни беше раздирателна… Два месеца след нейното заминаване и аз тръгнах за Румъния, където баща ми ме прати при чича ми, да стана търговец. Тук обаче вече не я видях.”
1 февруари 1871, Карлово
В Карлово се играе за пръв път пиесата „Многострадална Геновева”. На представлението присъствува и Вазов. Там една млада и хубава девойка му прави силно впечатление. Това е Елена Божинова. Вечерта в хана на Кирко Бухала написва стихотворението „На непознатата девойка”. (Попов, Из Миналото на българския театър. Т. П, 1942, с. 554—555.)
Началото на февруари 1871 г.
Иван Вазов заминава за Румъния.
„През пролетта на 1871 година произлезе прелом във Вазовия живот: чичо му Кирко Вазов от Олтеница го поиска за свой помощник в търговията си с жита. Бащата дълго се колеба, па най-подир реши да го изпрати при брата си във Влашко - негли там ще се зарази от търговския дух и да стане търговец - идеал на бащата. (Поетическа биография, ССБП, т.19, стр.39)
1871, края на м. май, Олтеница. Вазов работи при чичо си в Олтеница.
Около юни 1871 г. Браила
Вазов забягва в Браила. Той пише в спомените си: „Повече укорите на чича си не можех да търпя и избягах една нощ с една гръцка гемия в Браила само с два минца в джеба, които беше ми оставил баща ми. В Браила без средства, безпомощен, немил-недраг, слязох в един хотел, който се посещаваше от български хъшове. Тук, попаднал в тяхната среда, аз споделях братски техния живот, техните идеали и авантюри. Повечето пъти се хранех наедно с тях в подземната изба на Никола Странджата, зна меносеца.
Тая епоха от живота си аз описах много подробно в романа си „Немили-недраги” и в „Хъшове”, гдето сам съм се изобразил под името на младия поет Бръчков.” (Шишм., с. 34.)
Юни 1871 г., Браила
Вазов се запознава с Ботев.
„Бяхме се срещали най-напред в Браила на 1870 г., когато списваше вестник „Дума”, чрез който заяви своя пръв протест против настоящия строй и своя списателски талант.” (Неотдавна. ССБП. Т. 5, с. 37.)
Вазов греши, като твърди, че срещата е станала през 1870 г., тъй като от есента на 1870 г. до май 1871 г. Ботев е бил учител в Измайл и от юни 1871 г. е започнал да издава вестник „Дума на българските емигранти”. Първият брой на вестника излиза на 22 юни 1871 г. (Първият брой на „Дума” излиза на 10 юни 1871 г. – б.м.). През юли Ботев заболява от тифус. (Вж. Страшимиров Д., Христо Ботев като поет и журналист. Пл., 1897, с. 153—154.)
За Ботев и срещите си с него Вазов си спомня пред проф. Шишманов: Видях го няколко пъти в Браила. Един ден стана дума за Великсина. „Той е изкуствен поет”, каза Бо тйов, аз съм поет по душа“ Друг път минахме покрай една черква. „Виждаш ли, това са паметници на глупостта”. (Шишманов, Ив. Д. Спомен. — Ив. Вазов. Двадесет и пет години от смъртта му. Вазов лист. 1946, с. 6.)
„Иван Вазов ми разказваше - пише Захари Стоянов в биографията на Ботев, - че по това време нашият герой е бил такъв лют комунист и защитник на парижките събития, щото в няколко срещи с него той, Вазов, захванал да вярва, че комуната ще спаси света“ (Стоянов, Захари. Христо Ботйов. Опит за биография, Русе, 1888, с. 160.)
Август 1871, Букурещ
Поетът решава да отиде в Бакъу при вуйчо си Георги. На път за Бакъу се отбива в Букурещ. Тук среща вуйчо си Михаил, брат на майка му, когото близките му смятали за изгубен, понеже не им се обаждал.
„Тоя вуйка не беше женен и заемаше службата надзирател на фенерите в Букурещ, с 13 минца месечна заплата. Племенника си той прие много радушно и му даде 10 минца, за да може да продължи пътя си.“ (Шишм., с. 34)
2 август, Бакъу, Молдова
От Букурещ Вазов пристига с влак в Бакъу при вуйчо си Георги, търговец на колониални стоки.
Есента, 1871 г., Галац
”След три месеца dolce far niente, вуйка ми Георги ме заведе в Галац и ме настани при един хърватин, някой си Чучукович, богат търговец с жита. Тук бях нещо като надзирател при товаренето на храните.” (Шишм. с. 36)
6 декември 1871 г., Галац
Наскоро след публикуването на Славейковото стихотворение „Из отговорът към…” Иван Вазов откликва със стихотворението „На един отговор“ по настроение близко на „Не пей ми се“ (Сп. „Читалище”, II, кн. 8, 15 януари 1872 г.)
Началото на 1872 г.
Когато Дунав замръзва и търговията с жита спира, Чучукович премества своя млад служител в един свой магазин да продава вар. Разполагайки с повече свободно време, Вазов чете френски романи, евтини издания, зле илюстрирани.
„Един ден, като седях в кафене „Габрово”, гдето ходях понякога на почивка с други емигранти и хъшове, видях се с Ботйов. Той взе от ръката ми такъв един роман, прелисти го и ми каза: „много глупави картини”. (Шишм. с. 36) (Вазов греши, по това време Хр. Ботев е в Браила . б.м.)
Началото на 1872 г., Галац
Вуйчото на Вазов му намира нова работа при един богат търговец на колониални стоки.
Преди 1 февруари 1872 г., Галац
Изпраща на Васил Друмев за отпечатване в „Периодическо списание“ стихотворенията си „Всесилните сълзи” и „Вярата ми”. (Писмо до В. Друмев от 1872, февр. 1.)
Март, 1872 г, Галац
Вазов е принуден да остави Галац.
„По едно време аз се поболях опасно от тифус, но скоро се поправих. След болестта Добрович ме повика в кантората си и ми каза: „Господине, аз както виждам, Вие сте повече за поп и за даскал. Идете си по-добре в България. Там по има работа за Вас. Заплати ми, каквото ми дължеше, и аз напуснах Галац.” (Шишм., с. 37.)
Края на март 1872 г., Галац
Заминава от Галац и през Сулина и Черно море, на път за България, пристига в Цариград. (Шишм., с. 38.)”
Из книгата на Милка Марковска „Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов”, изд. „Наука и изкуство”, 1981 г., един колосален труд, отнел на авторката повече от двадесет години.

Христо Ботев:
1869 г., март - Постъпва учител в Александрия.
1869 г., юли - Напуска Александрия и отива в Букурещ.
1869 г., август - Заминава учител в Измаил. Сътрудничи в революционния сатиричен вестник "Тъпан", който започва да излиза през месец януари.
1871 г., март - Пристига в Галац, Поздравява с телеграма Парижката комуна. (След кратък престой в Галац, в края на май 1871 година Христо Ботев се премества в Браила, а според Захари Стоянов от Измаил той отива направо в Браила.)
1871 г., май - Установява се в Браила.
1871 г., октомври Участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество.
1872 г. - Живее предимно в Браила, често пътува и отсяда за кратко в Галац.
1876 г., 20 април - Заминава за Русия да събере средства за организиране на чета
1876 г., 1 май -Завръща се от Русия.
1876 г. 17 май Ботев се качва на парахода „Радецки” и тръгва към голготата си.

Датите на Ботевото животоописание през периода 1869-1876 г. са предимно от биографията на поета от проф. Иван Унджиев и дъщеря му Цвета Унджиева. Сравнявани са с всички издания, където е било възможно или нещо се е споменавало. Сравнени са и с датите в Музея на Христо Ботев в Калофер.
Ако се проследят внимателно тези документирани дати, става ясно, че Ботев и Вазов се познават съвсем бегло. Те са могли да бъдат на едно място по-продължително време само в края на юни, средата на юли на 1871 г. – за около месец в Браила. Тогава излизат четирите (или петте – според някои автори – б.м.) броя на „Дума на българските емигранти”, Ботев се разболява тежко от тифус и се лекува в продължение на почти три месеца. Когато оздравява, Вазов вече е при вуйчо си Георги в Бакъу, Молдова. През останалото време те са на различни места.
И тука идват съмненията относно това доколко Ботев е повлиял на Вазов с утопичните си идеи, заразил го е със социализъм и, Боже опази, с комунизъм. Не можеш просто да приклещиш някого на улицата или в кафенето за час-два и да му набиеш в главата идеите си до такава степен, че да го направиш социалист, анархист или нихилист, каквито епитети обикновено се прикачват на Ботев, а той от своя страна бързо-бързо ги е „преподал” на Вазов.
Нека разгледаме по-подробно тази теория.
Социализъм и комунизъм
В Браила Вазов се среща с една нова, необикновена действителност. По онова време в града и в южната част на Румъния е пълно с български емигранти. Поетът е изключително впечатлен от хората, с които се среща. Среща се и с една друга пламенна личност от онази епоха – Христо Ботев. В своите „Биографични бележки“ от 1894 г. Вазов отбелязва (кой знае защо в трето лице): „В Галац Вазов се сближил с Ботева, от ума и красноречието на който останал пленен… Ботев проповядвал със свойствената си разпаленост комунизъм. Вазов се надъхал донегде с неговите доктрини и даже написал куп стихотворения в социалистически дух... Това минутно увлечение на Вазова престанало, щом той се озовал пак в България, където животът налагал други задачи на патриота“.
Тук Вазов или е забравил кога как е било, или съзнателно изкривява нещата, подведен от Захари Стоянов, който, както знаем, много-много не придиря да е истина това, което пише и говори. Ботев през този период (1871-1872) почти не е живял в Галац! Любопитно е защо Вазов не е допълнил мисълта си за „другите задачи на патриота”? По време на предосвобожденските народни вълнения, подготовка на въстанието и самото въстание той никога! не е вземал участие в каквото и да било. Макар след 1875 г. поетът да е член на Сопотския революционен комитет той не взема участие в работата му, а още с пукването на първата пушка на Априлското въстание се качва на трена от Пловдив за Цариград, оттам на парахода за Румъния. Далече от огъня! Далече от това, за което тръби и призовава в поезията си! За разлика от Ботев, който изпълнява написаното преди 2 години: „…в редовете на борбата да си найда и аз гробът”. Гроб, който потомците няма да знаят къде е. Както не знаят гроба и на друг светец на българската революция – Апостола на свободата Васил Левски. Но за това по-късно.
Какъв социализъм, какъв комунизъм го пати Вазов? Нека спрем за минутка на тази оцеляла във времето мистификация – Ботев бил върл социалист, че и „лют комунист”, по думите на Захари Стоянов. Вярно е, че при престоя си в Одеса Ботев се среща с мнозина революционери, които по-късно ще се определят, или ще ги определят, като социалисти. Само че ако някой си мисли, че този 18-19-годишен хлапак се е измайсторил тогава като баш социалист, не е познал. Той просто е патриот да смърт, луда глава, на него му харесва да действа, не само да пише статии и да се вайка и тръшка. И затова повече клони към анархисти и нихилисти, на каквото вече са успели да се разделят първопроходниците на руския социализъм „Земля и Воля”. В интерес на истината най-активната част от тях - „народоволците” - са повече терористи, отколкото социалисти. Ще мине много време, докато се появят истинските социалисти и социалдемократи. А относно тайнствения приятел на Ботев Флореско, който трови сънищата на Ив. Вазов и З. Стоянов, това е руският пишман социалист Николай Меледин, по-скоро „вагабонтин”, както би го характеризирал Каравелов. Личност, която няма нищо общо със зараждащия се социализъм в Русия, а използва неговата реторика, за да се облагодетелства с каквото може. И впечатлява Ботев с красноречието и фантазиите си.
Вярно е, че Ботев е запознат с някои от писанията на Хрецен и Бакунин, но това съвсем не го прави социалист, както и притежанието и прочитането в руски превод на част от първи том на „Капитала” съвсем не го прави марксист.
И тук се появява една от големите мистификации около Ботев, заради която маститите пера на епохата – Каравелов, Вазов и особено З. Стоянов, по свойствения му безцеремонен и овчарски маниер, започват да го титуловат „лют комунист”. Вместо „комунар”, което много повече би подхождало. С прословутото „Символ верую на българската комуна”, подобно на „легендарното” писмо на Ботев до Тулешков, от което на практика няма и помен от оригинал, се случва същото - те изведнъж изскачат на гола поляна, от нищото. Любопитно, нали? Този въпрос ще го разгледаме най-подробно в друг текст.
Особено любопитен е отговорът от 8 септември 1911 г. на Ботевия приятел Николай Судзиловски, (известен още като Русел- Судзиловски), който той дава на писмо на Георги Бакалов: „От френските събития и от зараждащата се немска социалдемокрация, Русия, а още повече България, бяха по обществените си и политически условия толкова безконечно далеко, нашите практически задачи бяха толкова различни от техните задачи, че интересът ни към тях бе само теоретически. Един човек със здрав ум не можеше и да мисли за „комуна“ или за социалдемокрация между руските мужици и още по-малко между българските селяни.
Маркса ние само го раздъвквахме страница по страница като някакъв чуждоземен и странен плод. Казвам ние, защото както знаете, между нас – мене, Кудреану и Ботева – нямаше никакви теоретически разногласия. И тримата, най-близки помежду си, прекарващи в Букурещ през 1875-76 г., бяхме революционери на дело, които си бъхтаха главите да измислят каква по-вкусна свиня да поднесат на врага, все едно в Русия или в България.”
По-просто и по-ясно няма как да се каже. За Ботевия социализъм и комунизъм и за всички мистификации и откровени лъжи, които витаят повече от век около него, ще стане дума по-късно, в друг текст. Нека подчертаем дебело едно – ако трябва да се слага етикет на Христо Ботев, това е патриот и революционер. И поетичен гений, разбира се. Останалото е политическа конюнктура!
В своята книга „Иван Вазов и социализмът” изтъкнатият български публицист Георги Бакалов пише през 1920 г.: „В половинчатото отношение на Вазова към Ботева най-добре изпъква идеологът на оная класа, в която се притъпяват противоречията. Също такова е отношението на Вазова към социализма. Ако искаме да разберем отношението на Вазова към социализма… ние обезателно трябва да имаме предвид класовия характер на неговата поезия, нейната еснафска същност. В пътните си записки „Извън България” той говори за „нихилизма” така: „Бомбата, която разкъса най-идеалния руски цар, е последното изражение и аргумент за тоя отвратителен продукт на руския живот, който наричат руски нихилизъм”.
В своята дивна „Епопея на забравените” Вазов не е посегнал да възпее Ботева. А струва ми се, че дори и камъните биха се дигнали да възпеят поета на борбата! На какво се дължи това – неразбиране, страх от нови идеи, лична неприязън, плод на всеобщата българска ревност към брата по перо? Георги Бакалов продължава: „Като не допущаме дребнави мотиви в това Вазово замълчаване на Ботева, ние сме наклонни да го обясним с друго: Ботев е останал не напълно понятен за Вазова, не толкова понятен, щото неговият духовен облик да го увлече в непосредствено вдъхновение, с което несъмнено е написана цялата „Епопея на забравените”. Ботев го е отблъснал тъкмо с онова, което е специфично ботевско, което го е отличавало от другите революционери – неговите нови идеи и възгледи, възприемане на зараждащото се в България социалистическо движение, които не му попречиха да умре на Вола.”
Г. Бакалов като че ли малко повече от нужното го избива на социализъм, който по това време не само не се заражда, ами все още го няма никакъв, но в общи линии е прав.
По отношение на мирогледа Вазов еволюира твърде бързо от апологет на Ботев до негов пълен отрицател. Петнадесет години след смъртта на Ботев Вазов прави опит да си разчисти за сетен път сметките с него. Публикува в сп. „Денница“, 1891, кн. 6, 7, 8 и 10 „Христо Ботев. Критическа студия”. В нея народният поет жестоко отрича почти всичко Ботевско, твърдейки, че „патриотическата поезия носи печата на временността”. Не си ли е давал сметка, че по този начин обезсмисля огромната част от своето творчество, че ако Ботев беше затворен само във временните и тясно национални задачи и не виждаше далече напред, личността и творчеството му не биха надживели хиляди и хиляди съвременни драскачи? Давал си е сметка, разбира се, Вазов не е глупак. А може би пък именно затова не го е наредил между „забравените” в своята „Епопея”, защото певецът от Вола единствен от предосвободителния период остава да живее и след Освобождението? Защо да му издига още един паметник… Нека си го остави там, „към тълпата млади хора, които реват из въздуха дебелашки цинизми”. (Ив. Вазов, „Христо Ботев. Критическа студия”, сп. „Денница”).
Вазов вече не разбира младите, те говорят на друг език. Идеалът се е преобърнал в своята противоположност. Светлото време на предосвободителната борба, което той е пресъздал в своята „Епопея” с такъв патос и преклонение, вече е противно на силното омерзение, което му вдъхва настоящето.
Вазов е изгубил вярата си – в интелигенцията, в довчерашните си съратници, в народа. Прикътан в кабинетния си уют, той не търси и не дава разрешение на тревожните въпроси – просто бяга от тях. Далече са времената на одата „Радецки”, дошло е времето на „Люлека ми замириса”. Нещастието на Вазов не е в социализма, който все още е някаква мъглявина на хоризонта на бъдеща България, а това, че остава на старите си гледища във време, когато животът върви напред с гигантски крачки. За добро или лошо – но върви. И все по-голямо е разстоянието между отвъдния бряг, на който той невъзвратимо е останал, и отсамния с новите борби и идеите на младите поколения.
И все пак искам да припомня нещо съществено – във времето, за което говорим, Христо Ботев е на 24-25 години, а Иван Вазов – на 20-22. Някак си странен, но и неминуем изглежда сблъсъкът между тях – студеният, разсъдлив и донякъде страхлив Вазов и вулканът Ботев, от горещата кръв на когото би закипял бакър с вода. Те са по-различни от огъня и водата. Ботев внушава повече страх у Вазова, вместо желание да препаше тънка сабя и знаме да развие. Няма как да са били приятели, те не са единомишленици. Ботев е готов да сложи кости с пушка в ръка, и го прави, докато Вазов при всеки изстрел бяга през девет земи в десета. Според мен ето това е една от най-същественате причини за неприязънта на Вазов, въпреки всички тогавашни и по-късни възхвалявания – той е умен и разбира, че те двамата с Ботев са от два различни свята. И че неговият е обречен.
„Ботев не е забравен”
През годините многократно литературоведи, критици и исторически изследователи са задавали въпроса: „Защо Ботев го няма в „Епопеята”? Задаван е лице в лице и на самия Вазов. Поетът обикновено замълчава по въпроса, само понякога отговаря уклончиво: „Ботев не е от забравените”! А дали е така? Защо в „Епопеята” го има Левски – той забравен ли е?
Ботев ли? Забравен е и още как! Дали съзнателно или неволно, но гениалният поет и публицист е забравен. Един прост факт – когато Стамболов вече е министър председател, Захари Стоянов се прикрепва към неговата партия и става председател на Народото събрание, Киро Тулешков дарява сериозна сума за построяването на читалище „Надежда” в Русе, а Вазов се къпе в овации до бога, клетото семейство на Ботев тъне в мизерия. Съпругата на З. Стоянов, биографът на войводата, получава „поборническа” пенсия от 500 лева, а за мизерните 30 левчета на Венета Ботева се водят дългогодишни прения. Тя така и не ги получава. Каква по-дълбока забрава от това – да те изоставят най-верните. Е, поне на думи най-близките и най-верните!
В отпечатаната през 1929 г. биография на Христо Ботев професор Евгений Волков пише: „Намирането на тези оригинали (писмата на Ботев до Иван Драсов – б.м.) е крайно важно за възстановяването на действителния текст на самите писма, тъй като на тяхното препечатване от Захари Стоянов не трябва да се вярва много, а също и за това, за да се разясни недоразумението, жертва на което, благодарение на същия Захари Стоянов, са станали всички биографи на Христо Ботев и според които той още през ученическите си години в Одеса е бил другар на известния руски емигрант Судзиловски (д-р Руссел). Това недоразумение е предизвикано изглежда от невярното отпечатване от Захари Стоянов в неговата работа за Христо Ботев на писмото на последния до Ив. Драсов от 12 април 1875 г., в което към погрешно прочетеното от Захари Стоянов име на Судзиловски, той прибавя вероятно също толкова погрешно прочетения от него епитет „ваш съученик“. Че това е несъмнена грешка, в това читателят ще се убеди на съответното място от нашето изложение.
Що се касае за престарялата съпруга на Христо Ботев, която живее в Търново – г-жа Венета Ботева, обръщайки се към нея посредством един млад български литератор, който разработва успоредно с нас материалите за Ботев, учителят Михаил Димитров, командирован към Софийската народна библиотека, ние получихме от нея само упрек, във всеки случай отнасящ се не към нас, че много късно се обръщат към нея за справки относно нейния мъж, след геройската смърт на когото никой от неговите другари и съотечественици не е помислил нито за нея, нито за дъщеря й – сега вече покойната Иванка – само след продължителни лишения и горчиви унижения в освободена България, намерили за себе си приют в някакъв далечен роднина.”
Ето, това е част от забравата – замъгляването, изопачаването на фактите, понякога даже направо измислянето им. И съм напълно съгласен с проф. Волков, че на Захари Стоянов може да се вярва на една от пет думи.
По въпроса с Апостола да дадем думата на академик Константин Косев: „Пак ще повторя – до Освобождението почти никой не се занимава с него (с Левски – б.м.). Дори с известно пренебрежение са се отнасяли към него.
Неговата реабилитация така да се каже става, след като става ясно какво голямо Дело е извършил със създаването на Вътрешната революционна организация. Уникално и епохално Дело! След обесването му неговата популярност започва да расте лавинообразно. Интересното е, че физическото отсъствие на Левски още повече засилва неговата популярност.
След Освобождението той става национален герой от първа величина - става всенароден кумир. Той привлича всеобщия интерес със своята загадъчна тайнственост.”
А след Освобождението Христо Ботев потъва в забрава. „В разстояние на осем години за нашия херой не са ставали ни панихиди, ни парастаси, ни пък какво-годе друго възпоменание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…“ – пише Захари Стоянов във възпоменателната си статия от 19 май 1886 г.
На 18 май (стар стил) същата година, и то не по „височайший указ“, а по инициатива на пловдивския възрожденец – учителя Георги Бенев, във Враца и Пловдив се организира голямо честване на годишнината от героичната смърт на пламенния патриот. През следващата година Георги Бенев отново – сега вече с дейната помощ на Захари Стоянов – организира отбелязването на 2 юни. Той написва и призив-стихотворение „Защо реших да чествуваме на Ботев празника“. В деня на възпоменателното тържество пред пловдивското гражданство произнася патриотична реч Кирил Ботев – брат на Христо Ботев и самият той участник в четата му. Слова произнасят и учителите Ат. Патев и П. Зографски.
През 1885 г. е организиран и специален комитет, който във връзка с десетгодишнината от сражението на „Милин камък“ публикува на страниците на в. „Независимост“ от 14 май 1886 г. следната обява: „Комитетът за тържественото чествуване на деня 18 май, в който геройски Ботевата чета е издържала силно сражение с турските аскери, башибозуци и черкези, съгласно чл. 11 от Устава за отпразнуването на този ден, обявява, че и тази година 18 май ще се отпразнува както и други години. С това моли всички г. г. участвуващите в тази чета и всички желаещи български патриоти да присъствуват него ден в местността „Милин камък“ при с. Баница (Врачанска околия), гдето ще стане тържеството“.
Къде е Вазов по това време? В Пловдив, но не взема никакво участие в организирането на честването. В края на юли и първите дни на август 1886 г. в Княжество България ври и кипи, готви се преврат. Вазов е изявен русофил и от страх да не го арестуват бяга в Одеса.
Захари Стоянов пише при зараждането на празника: „Всяко велико и похвално дело ще започна с техните имена, от техните гробове. Те притежават толкова сила, щото и умрели могат да бунтуват народите и да ги водят към светлото бъдеще“. Нито дума за участие на Вазов – нито в организационните комитети, нито в честванията.
Към края на 80-те и началото на 90-те години празникът все още не се отбелязва в национален мащаб. Едва през 1888 г. Захари Стоянов заедно с още 2–3 души се изкачва на „Вола”, промъквайки се през шубраци и скали. И едва през 1901 г. в деня на 25-годишнината от гибелта на Христо Ботев там се събират над 10 000 души, дошли да отдадат почит на Поета и Войводата.
По това време, края на 1887 г. Захари Стоянов вече почти е завършил биографията на Ботев. Проф. Иван Шишманов разказва любопитен и показателен случай – когато при два пъти министъра на народното просвещение Георги Живков влиза З. Стоянов, по повод на биографията министърът пита: „Каква книга си написал ти за Христо Ботева? Нима ние не знаем какъв вагабонтин беше той в действителност!” На което Захари отговорил: „Да мълчим - на младото поколение са нужни добри примери”.
Такова е отношението на властта към „известния” Христо Ботев. Четвърт век след геройската му саможертва! Нещо повече - през 1888 г. 18 май официално е провъзгласен за имен ден на Кобургския принц. В православния календар името Фердинанд липсва. Целта е княжеският „тезоименен ден“ да измести Ботевия празник и непременно да придаде ново съдържание на паметния ден: елементите на социален протест, присъщи на Ботевото творчество, да бъдат елиминирани. Затова първите чествания са чисто народни. През 1890 г. в центъра на Враца се открива първият паметник на поета-революционер. В тържеството взимат участие неговата майка Иванка Ботева и дъщеря му Иванка Христова Ботева. Вазов отсъства!
Показателно за отношението към паметта на поета-революционер е, че до 1922 г. в Калофер – родното място на Христо Ботев, 2 юни не е бил честван. Затова пък 3 юни бил обявен за църковен празник. На този ден поповете от града събирали вярващите от трите черкви в училищния двор и отслужвали тържествен молебен. Все пак местната власт от чувство за местен патриотизъм позволявала да бъде казано кратко слово за делото и смъртта на Христо Ботев, но след свършване на молебена. Речта се произнасяла от главния учител.
През 1942 г. правителството забранява честването на 2 юни - така де, как ще се чества денят на такъв отявлен социалист и комунист! За пръв път на 2 юни 1948 г. денят се почита с едноминутно мълчание в цялата страна и с вой на сирени.
Та така стоят нещата с „Ботев не е забравен”…
Вазов е завиждал на Ботев
В своите спомени Вазов пише: „ В Галац виждах Ботева много месеци”. Изяснихме по-горе, че това не е вярно. Пътищата на двамата във Влашко са доста раздалечени. Когато пише за Ботев, Вазов винаги изпада в характерната му двойнственост. В „Неотдавна” той пише: „Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха да стане известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него повечето лошо. Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед.
А тоя момък не мислеше, както другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислящи умове и ги смущават, и ги плашат.
В неговата глава се въртяха мътни, неясни и смели някои мечти, някои бъдещи големи планове, невъзможни може би, но които се появяват само в главите на хората, които чувствуват, че тяхното назначение е по-високо, по-идеално, отколкото да работят и мислят само за насъщния хляб. Равенството с тълпата, в което го туряха обстоятелствата, унижението, в което го поставяше нуждата, убиващата нужда, го мъчеха, възмущаваха. Той беше жив протест против неравенството, против неправедното възвишение на някои в обществото. Той съзираше своята мисия в борбата със силните, били те добри или лоши, все едно: той беше благодарен да смаже силния, да свали високия. За чорбаджиите ли се касаеше, за Митхад паша ли, за Вилхелма ли, те бяха вече негови противници. Тая идея беше се сродила с душата му.
Ботев беше роден, за да стои по-горе от общото равнище.”
На друго място: „През цялата първа половина на май Ботев бе зает с четата си. От много напрягания, трудове, вълнение по това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепнати и брадата, която беше оставил вече да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен, мрачен вид. Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща, да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му като таен демон, сега беше се въплътила в него.”
От дистанцията на времето народният поет възприема живота и делото на Ботев все по-критично и без някогашния ентусиазъм. Но гениалните му поетични творби като „Борба“ и „Хаджи Димитър“, както и образцовата Ботева публицистика бодат очите му.
Вазов, оформен поет, не смее да сътрудничи на Ботевото „Знаме“ през 1874-1875 г., вероятно притеснявайки се за качествата на поетичните си творби. А може би в съзнанието му дълго е кънтяла жигосващата строфа от „Защо не съм…?“ (1873):
„Но защо не съм и Вазов,
„вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!“
Иван Вазов ще се учи от Ботев, ще иска да бъде добър поне колкото гения и дори когато е определен за народен поет, Ботев ще му бъде критерий за талант и качество.
Като вестникар най-плътно ще следва достиженията му в „Народний глас“, най-вече през 1881 г., като редактор – в списание „Денница“ (1890 – 1891 г.), а като поет – най-категорично в „Епопея на забравените“ (1883 г.).
И все пак в този знаменит български пантеон Ботев го няма. Защо? И дали отговорът, който дава на Георги Бакалов – „Защото Ботев не беше забравен“, отговаря на истината?! Едва ли, приведохме достатъчно примери. Да продължим.
Вазов прославя Ботевото дело, но самият той не се хвърля в бой с турците, а предпочита благоразумно да избяга от предстоящия пожар на април 1876 г. от родния си град Сопот по посока Браила – Букурещ. Ако и да е член на местния революционен комитет. 2-3 месеца си играе на хъш в Браила, но вероятно разбира че това не е работа за „тих и хрисим човек” и бърза да се прибере на топло при мама и тате.
След Освобождението ще еволюира във възгледите си. Някогашният глашатай на социализма еволюира до консерватор народняк и непоколебим русофил.
Годината е 1890-а. Съдбата предоставя възможност на Вазов за реабилитация спрямо Ботев, но той избира крайно критичен, дори и враждебен тон, ако и да споменава името му в творчеството си над 200 пъти!
На 20 май 1890 г. във Враца в присъствието на княз Фердинанд и премиера Стамболов се чества шумно паметта на Ботев, открива се паметникът му, пресата гърми и превъзнася приноса на българския поет. А Вазов, раздразнен от шумотевицата, реагира със студията „Христо Ботев. Критическа студия“, отпечатана в сп. „Денница“, кн. 6-10, 1891 г. Той се обявява срещу „безусловния култ“ към Ботев, разграничавайки „онова, което е добро в Ботева и достойно за уважението ни“ от „несъвършенствата и тъмните петна в нравствения му образ“, тъй като при него „сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила“. Само че, както винаги, при Вазов думите и делата не са едно и също.
На 24 септември 1895 г., в сградата на Народното събрание се чества Вазовият 25-годишен творчески юбилей. И той, който четири години по-рано е критикувал шума около Ботев, сега ще трябва да приема овациите за делото си. Управляващата Народна партия обявява кой е народният поет на България. Вазов е притеснен и поласкан. В словото си той благодари подобаващо на починалия на 1 юли 1895 г. негов политически противник и учител по поетическо майсторство Петко Славейков. За Ботев или Стамболов обаче народният поет не споменава и дума на благодарност. Защо тогава е огорчен от нападките на вестник „Свобода“, орган на опозиционната Народно-либерална партия, от 26 септември 1895 г.: „Иван Минчев Вазов се засили да ни псува чрез вестник „Мир“. Защо бе, господин Вазов? Че не одобряваме маймунската ти коронация ли? Успокой се. Като към поет, ний не те закачаме, при всичко, че и поезията ти е смесена с овчи блеения”. Тук вестникът тънко щипва Вазов и му напомня за „Защо не съм...“
Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд І и Борис ІІІ, и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е за Вазов, след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920).
Любопитно е, че в края на живота си, в незавършения фрагмент от 1920 г. „Стефан Стамболов“ патриархът на литературата ни прави преоценка на личността и делото му, докато за Ботев подобна късна задушевна констатация в обемното му творчество липсва. Най-вероятно, защото е била отложена за други, по-добри времена, които така и не настъпват поради внезапната смърт на Иван Вазов на 22 септември 1921 г. И с огорчението до сетния му час, че не за него, а за Ботев Захари Стоянов е написал: „Да се не сравняваме ние с Ботйова, който е от необикновените хора, какъвто България рядко ражда”.
Няма и не може да има единно мнение за който и да било човек в която и да била епоха. Около отношенията на Ботев и Вазов витаят какви ли не невероятни, несмислени, смешни и дори налудничави теории, като се започне от там, че двамата се скарали заради някаква браилска булка, та до писанието, че Христо Ботев се познавал с Карл Маркс, а Иван Вазов бил приятел с президента на САЩ Теодор Рузвелт. Разнопосочни са и мненията на съвременниците за Ботев: Стефан Стамболов: Другар до гроб; Иван Вазов: Презираха го и го обичаха; Никола Обретенов: Войвода до гроб; Любен Каравелов: В Букурещ се е събрала тайфа... Шеф на тия чапкъни е Ботев; Пенчо Славейков: За поета Ботйов нашето общество има също тъй погрешно мнение, както и за човека. Млади общества, както младите хора, имат не дотолкова завидния дар да се възхищават най-вече от онова, което най-малко разбират, и да си създават фалшиви идеали - идеали, които имат курс само на Ориента.
Нека да завършим с едно мнение на публициста Христо Георгиев: „И действително, ако през временните и тясно национални задачи Ботев не виждаше по-далече, той не би преживял всички свои съвременници. А може би Вазов именно затова и не го е наредил между „забравените” в своята „Епопея”, защото действително Ботев единствен от предосвободителния период остана живущ и след освободителния? С неговата живучест (жизнеспособност) във всеки случай се обяснява страстното настървение на Вазова, тъй несвойствено нему, „към тълпата млади хора, които реват из въздуха дебелашки цинизми – против чорбаджии и религии”.
Това обяснява донякъде и нежеланието на Вазов да включи Христо Ботев в „Епопея на забравените”. Това обяснява и защо Народният поет ще изпитва, по неговите думи „в некои дни тежест от левата страна”. Това обяснява и защо не вярва през 1921 г., година преди смъртта му, на поредното съживяване на легендата, че Ботйов е бил ранен, заловен и откаран в Диарбекир и се е очаквало завръщането му. Едва ли е щяло да му е лесно да се изправи пред Войводата и да го погледне в очите…