автор: ma_gi

ХІІІ

- Какво правиш тук? – погледна учудено приятеля си Рамус.
Никой от познатите му не го беше посещавал на работното му място до сега и затова му беше толкова странно да види Постимус застанал до бюрото му. Но учудването му бързо се смени с тревога.
- Случило ли се е нещо?
- Търсих те у вас, но не те намерих – отвърна Постимус – Трябва да дойдеш с мен – сигурно някое от съоръженията в библиотеката се е повредило и в сградата се просмуква вода. Най-вероятно е от снощната буря. Би трябвало някой да ни предупреди за нея - укорително го погледна приятелят му - Можеше да ми кажеш, че се очаква да ни връхлети тази стихия.
- Нищо не показваше, че ще се случи – замислено, като на себе си, промълви Рамус.
- А сега какво отчитат модерните ви уреди? Всичко премина ли вече или има опасност пак да се повтори?
- Най-странното е, че не отчитат нищо. Показват, че условията над земеделските площи наоколо са непроменени от няколко дни. Явно бурята е вилняла само над градската част. Въпреки, че не ми е ясно как е възможно! Та някои от посевите са почти до градските къщи, а и там не се отчита нищо обезпокояващо... Всичко е спокойно и все едно дъждът и вятърът снощи са били илюзия.. Все още не мога да разбера защо програмата не отчита всичките тези промени. Би трябвало да има колебания в налягането, в скоростта на вятъра, във влажността... А то – нищо!
- Ще говорим по пътя – прекъсна го Постимус – трябва да побързаме, че от снощи мина много време и водата може да е направила доста поразии...
- Снощи ли? – с неприкривано учудване го погледна Рамус – Мислех, че си ме търсил сутринта.... Какво си правил снощи в библиотеката?
Приятелят му направи знак да замълчи и посочи с поглед вратата.
- Добре, да вървим! И без това тук нищо не изисква присъствието ми.
Когато излязоха навън, Рамус повтори въпроса си:
- Какво правеше снощи в библиотеката?
- Дълга история – отговори Постимус и Рмус разбра, че не му се говори сега за това.
Всеки си имаше своите тайни и явно приятелят му не правеше изключение. А какво ли би си помислил, ако му разкажеше, че негова е вината за снощната буря?
Рамус отново си припомни чувствата, които бяха предизвикали Имхотеп да се прояви. А още не беше видял Ел...
Когато влязоха в старинната сграда, и двамат усетиха онзи специфичен мирис на мокра хартия. Постимус поведе младият мъж към мястото, където беше видял подлизващата тънка водна струйка предишната нощ.
- Слава Богу, че си тук! – дочуха разтревожения глас на Радея, която бързаше по пътечката между лавиците с книги – току-що влизам и видях какво е станало. Мислех да те потърся, но явно Постимус ме е изпреварил. Ама как си разбрал?
Радея не дочака отговора.
- Ох, ама къде са ми обноските? Запознайте се с моята нова съседка. Настигнах я по пътя и се заговорихме. Оказа се, че е тук съвсем отскоро. Вече опита хрускавите гевречета и кифличките с масло от пекарната и двете бяхме единодушни, че няма по-вкусни от тях във вселената. Реших да ѝ покажа градчето. Познавате ме – продължи разказа си Радея – не че не се възползвам от магазинчетата, но обожавам нашата библиотека и решихме да започнем разходката си от тук, когато видях водата по колоната и…
Едва сега, двамата забелязаха, че не беше сама.
Жената с нея предвидливо беше изостанала на няколко крачки, за да не пречи на разговора им, но сега се приближи и подаде ръката си на Постимус:
- Приятно ми е, Ел!
- Здравей, Ел! Радвам се да се запознаем! – искрената широка усмивка на възрастния мъж, накара и двете жени да му се усмихнат в отговор.
- Как е кракът ти? – опитвайки се да спре обзелото го смущение, попита Рамус.
- Познавате ли се? – не можа да сдържи учудването си Постимус.
- Вечерта, преди бурята, стъпих накриво и той ми помогна да стигна до къщата – усмихна се Ел – но не беше нещо сериозно, вече съм добре.
Радея погледна крадешком младия мъж. После погледна жената пред него.
И разбра.
Или по-скоро усети напрежението и искрите, прехвърчащи между двамата.
Нищо не убягва от погледа на влюбената жена, а Радея го обичаше до смърт. Вярно, беше се отказала от него, но сърцето ѝ си имаше собствено виждане по въпроса.
Ел отново се усмихна:
- Ако мога с нещо да помогна? Ще се радвам да съм полезна.
Гласът ѝ ги върна към действителността.
- Разбира се, мила моя, със сигурност помощта ти няма да ни е излишна!
И Постимус се обърна към приятелите си:
- Хайде, приятелю, захващай се със системите за поддръжка, докато все още не се е случило непоправимото, а ние с теб, млада госпожице, заедно с нашата нова позната, да видим какво можем да направим.
Рамус внимателно провери всички системи, но и тук, както и в института, всичко работеше безотказно.
„Странно – помисли си той – и тук всичко е наред.”
Тогава се сети, че преди да търси сложните отговори, не е лошо първо да провери простичките такива. Качи се на покрива и огледа каменните плочи, с които беше покрит. Върху една от тях, забеляза наскоро появила се пукнатина, най-вероятно силният дъжд и снощният вятър бяха виновни за това. Вярно, не беше голяма, но достатъчна, за да направи беля в книгохранилището. Трябваше да отстрани повредената и да я замени с нова, подходяща по размери.
Рамус внимателно слезе и се заоглежда наоколо.
Погледът му търсеше между обраслите с мъх плочи около катедралата и се опитваше да преценява размерите им. Повечето бяха твърде големи. Имаше и по-малки, но нямаше да му свършат работа.
Мястото около катедралата-библиотека беше хълмисто, обрасло с храсти и висока трева, а недалече лъкатушеше малко поточе, което по-нататък се вливаше в реката, която напояваше обширните ниви.
Без да се усети, Рамус беше слязъл почти до брега. Вече мислеше, че няма да намери нищо подходящо, когато погледът му се спря на подаваща се от земята каменна плоча. Не можеше да прецени дали размерите ѝ щяха да паснат, но нещо го привличаше към нея. Изглеждаше доста стара и кой знае откога беше тук.
Снощният порой беше предизвикал образуването на безброй малки поточета, едно от които, беше минало през мястото, където беше заровена каменната плоча. Най-вероятно, до скоро, тя е била напълно покрита с пръст, но сега част от нея стърчеше и сякаш го викаше да я докосне.
Рамус се наведе, хвана плочата с две ръце и я дръпна рязко няколко пъти, но тя не помръдна. Тогава младият мъж приклекна до нея и започна да разравя пръстта, която все още не му позволяваше да я извади. Оказа се, че колкото по-надолу разравяше, толкова плочата ставаше по-широка, докато накрая му заприлича на горната част на каменна врата.
Любопитството му нарастваше, но разбра, че няма да може да направи нищо с голи ръце. Изправи се и отново огледа местността. Шумът на реката се чуваше съвсем близо, а той стоеше върху невисок хълм. Пресичащото го по дължина поточе, беше осигурило живот на висока тревиста растителност, която кой знае какви тайни скриваше от любопитните човешки очи. Напълно вероятно беше това, което изглеждаше като парче стара плоча, всъщност да беше част от вратата на... Кой знае на какво.
Отново приклекна и реши за последно да опита да размърда каменния блок. Ръката му напипа неголяма вдлъбнатина и пъхна пръстите си вътре, за да има по-добър захват, който да му гарантира поне малък успех в начинанието, което си беше напълно абсурдно.
Стори му се, че докосна нещо с тях, и сякаш се чу лекичко изщракване.
В началото реши, че въображението му е решило да се пошегува с него, но когата почвата под краката му се размърда и трябваше да отскочи назад, за да не започне да пропада с нея, проумя, че не беше само въображение.
Беше натиснал без да иска някакъв механизъм и всичко около него започна да бучи и да вибрира, а той се почувства като Али Баба, пред когото Сезам се разтваря, за да му разкрие несметните си съкровища.
Сигурно в гените му беше останало нещо от онези древни времена, наситени с тайственост и приключенски дух, защото сърцето му заблъска ускорено в гърдите и започна по-дълбоко да си поема дъх, за да може да позволи на кръвта си да се движи с обичайния си ритъм и да достига до мозъка му, който сякаш беше замръзнал и беше спрял да изпраща логични сигнали към останалите части на тялото му.
Когато вибрирането спря, Рамус откри, че пръстта беше пропаднала, вратата се беше отворила и пред него зееше тъмния отвор на неголям тунел.
Въпреки риска тунелът да се срути, Рамус, подтикван от любопитството си и от още нещо необяснимо, надникна вътре и не след дълго се запровира бавно през него, премахвайки паяжините и оглеждайки внимателно пода, преди всяка своя крачка.
Въпреки очакванията му за тайни врати и капани, тунелът беше съвсем безопасен. Проблем представляваха единствено огромните лепкави паяжини и застоялият спарен въздух.
Рамус напредваше бавно. Нямаше никаква представа къде щеше да го изведе този тунел. Единственото, в което беше сигурен е, че се отдалечаваше от реката, защото шумът на водата отекваше все по-слабо и почти утихна.
Тъкмо беше направил няколко крачки в тишина, когато дочу шум някъде над него. Спря и се ослуша. Гласовете се отдалечиха и Рамус продължи отново бавно напред.
Изведнъж тунелът като че ли свърши.
Ръцете му започнаха да опипват стената пред него. Пръстите му усетиха нещо като стъпала, които водеха нагоре.
Последните преживявания бяха толкова странни, че Рамус беше изгубил представа за времето. Не знаеше дали бяха минали часове или минути, откакто се придвижваше под земята. Просто вървеше напред, следвайки някаква невидима сила - без да мисли и да задава въпроси.
Не се запита къде ще го отведе стълбата, а започна да се изкачва по вдлъбнатините на стената пред него.
- Браво, дами! Почти приключихме – отекна над главата му познатия глас на Постимус.
Тунелът го беше отвел под старинната сграда на катедралата и това изобщо не го учуди - тя пазеше толкова тайни и кой знае дали този беше единствения тунел, прокопаван някога под нея.
Рамус изкачи още няколко стъпала и сега вече гласовете на приятелите му се чуваха някъде пред него, а и сноп светлина се процеждаше през дървената преграда, която изникна пред очите му.
Тъкмо се канеше да извика към Постимус да му помогне да я отмести, когато видя нещо като метално резе. Светлината наистина беше доста оскъдна, но той реши да пробва сам да си отвори.
За негова изненада резето поддаде почти веднага и младият мъж се озова в една от многобройните ниши на библиотеката.
Рафтовете с книги, все още пречеха на хората вътре да го забележат. Те бяха приключили с изнасянето на мокрите хартиени съкровища, внимателно ги бяха подсушили и оставиха слънцето да премахне остатъчната влага, а докато чакаха това да се случи, бяха седнали да си починат и оживено разговаряха за снощната буря.
- Не знам защо не ни предупредиха – недоумяваше все още Радея.
- Нашият млад приятел беше много учуден, когато отидох да го видя в института днес. И той не знаеше защо уредите не са отчели нищо по-различно от предните дни – опита да го защити Постимус.
- Техника – усмихна се Ел – винаги може да те подведе.
- Разкажи ни за себе си – сякаш между другото, подметна към новата си позната, Радея.
- Да, разкажи ни – подкрепи я и учителят.
Ел тъкмо се чудеше как да се измъкне от въпроса, когато забеляза Рамус. Очите ѝ се разшириха от изненада и накараха останалите двама да проследят учудения й поглед.
- От къде изникна, приятелю? - Постимус се опитваше да запази невъзмутимото си изражение.
- Целият си в паяжини и прахоляк – загрижено го погледна Радея.
Рамус разказа набързо за преживяванията си и ги заведе до входа на тунела, скрит в нишата зад лавиците с книги. После четиримата се отправиха към другия му вход откъм реката.
През цялото време, докато се провираха през храсталаците и високата трева, мълчаха – всеки зает със собствените си мисли. Когато спряха пред отместената плоча, Постимус загрижено се заоглежда.
- Трябва отново да затворим тунела – сериозният му тон и угриженият му поглед накараха останалите да го погледнат учудено.
- Да, има опасност влагата от реката да проникне в книгохранилищата – замислено промълви Радея.
- Много по-голяма опасност от влагата е възможно да ни сполети – продължи Постимус.
- Какво искаш да кажеш – погледна го Рамус.
Ел наблюдаваше емоциите, изписани по лицата им и мълчаливо попиваше казаното
- Всички сме чували за Сянката – място, обитавано от нееволюиралата част на човечеството – Постимус понижи гласа си, сякаш се страхуваше да не бъде чут от нечии любопитни уши.
- Митове и легенди – подсмихна се Рамус, но усмивката му постепенно замръзна, доловил металните нотки в гласа на приятеля си.
- Истина е – не бяха виждали този суров и решителен поглед и респектирани от него, заслушяха разказа на учителя – Хората, които управляват светлата част на нашата планета, отдавна знаят, че денят на сблъсъка между светлината и мрака е неизбежен. Предупредени са, че всичко ще започне точно тук. Катедралата пази различни тайни, пренесени през вековете и ще е от изключителна важност, когато битката започне. Ние водим безметежен живот и сме забравили какво е да се бориш с трудности. В библиотеката до вчера се намираше една много стара книга, която можеше да ни помогне в битката, но снощи тя изчезна, заедно с познанието, скрито в нея. За съжаление, тъмната страна на земята не предлага условията, с които сме свикнали и човеците там са принудени да водят ежедневни битки, за своето оцеляване. Това ги е направило много по-добре запознати от нас, как да реагират в критични ситуации. Никой не знае кога ще започне всичко, но опазването недостъпността на катедралата е изключително важно. Затова трябва отново да затрупаме входа на тунела и да не споменаваме пред никого до къде води той.
Тримата кимнаха в знак на съгласие.
А Ел промълви като на себе си:
- Може би всичко вече е започнало.
Унесени в мислите си Постимус и Радея не обърнаха внимание на думите ѝ, но Рамус я чу и реши, когато останат сами, да я разпита какво знае.
Сега трябваше да побързат. Нещата, явно, бяха доста сериозни и всяка минута беше от значение. Затова подвикна към Постимус:
- Трябва да намерим малката вдлъбнатина в горната част на вратата. Някъде там е механизмът, който я задвижва.
С добре премерени движения, учителят заопипва горната част на каменния блок.
Не след дълго се чу познатото за Рамус изщракване.
- Отдръпнете се – извика той, разбрал какво ще последва.
Отново земята забуча и започна да се тресе, а вратата бавно затвори прохода.
Четиримата започнаха да струпват пред него пръст, камъни и изпопадали край реката клони, като се надяваха влагата да помогне на тревата да израсте отново и да скрие напълно подстъпа към катедралата.
- Слънцето скоро ще залезе – уморено промълви Радея.
След споменаването на сянката и нейните обитатели, тя за втори път, след снощната буря, се почувства изплашена и несигурна.
- Мисля, че след това, което се случи, ще е добре дамите да не остават сами. Страх ли те е от хорски приказки, мила моя? – с шеговития си въпрос към Радея, Постимус опита да разведри сгъстяващото се с настъпването на мрака, напрежение.
- Ще се радвам да ми правиш компания, приятелю – облекчено въздъхна тя.
- Не се страхувам – Ел невъзмутимо погледна Постимус.
- Повярвай ми, знам какво говоря – металните нотки отново проскърцаха в гласа на възрастния мъж.
- Да тръгваме! – не мислеше повече да го обсъжда Рамус.