автор: ma_gi

VIII

Радея отвори очи и стреснато се огледа.
В стаята бе тъмно, а дъждът свирепо плющеше по стъклата.
„Отдавна не сме имали буря” – помисли си тя, докато залостваше прозорците, а очите ѝ отразяваха светкавиците, които раздираха небето и осветяваха огъващите се клони на дърветата в градината.
Трябваше да ги предупредят от института, но тя нищо не беше чула. Дали останалите жители на градчето знаеха? Знаеше ли Рамус?
„Би трябвало, нали работи с програмата” – усмихна се на въпроса си Радея.
После махна с ръка, сякаш искаше да отпъди тези мисли. Трябваше да се опита да мисли по-малко за този мъж. Беше се съгласила на промяната. Но само при мисълта за него, стомахът ѝ се свиваше на топка, а кръвта започваше да бучи в ушите ѝ...

Поредната светкавица разцепи мрака и освети зеещата пътна врата. Явно не беше я затворила добре и сега вятърът я люлееше напред-назад. Затича се към нея по градинската пътека, но преди това погледна към пътя. Околните къщи бяха тъмни и тихи. Единствено вятърът свистеше в пращящите клони на дърветата...
И някакво странно невидимо присъствие.
Радея се втурна обратно към къщи. Влезе бързо в осветената стая и заключи вратата.
Какво ѝ ставаше? Тук никой не изпитваше страх. Страхът е обратното на любовта, а всички на земята живееха по повелите на божията любов. Тогава какви бяха тези необясними студени тръпки?
„Сигурно е от дъжда. Няма да е зле да изпия един чай” – помисли си тя и се запъти кум кухнята.
„Амброзия” – така го бе нарекъл Рамус.
Бяха минали едва два дни, а сякаш цяла вечност я делеше от тогава – от живота, от който доброволно се беше отказала. Стомахът ѝ отново се сви и сълзи напълниха светлите ѝ сини очи.
Внезапно осъзна, че това е първата нощ от съзнателния ѝ живот, в която тя беше будна. Това ѝ се стори още по-странно от ледените тръпки преди малко...

- Радея! – някой се опитваше да надвика рева на бурята – Отвори ми, Радея!
Едва не изтърва чашата и не разплиска горещата течност върху себе си.
„О, я стига!” – опита си да си даде кураж тя и се заслуша напрегнатo в гласа, идващ иззад вратата.
Опитваше се да го разпознае, все пак едва ли беше някой непознат - в градчето почти всички се познаваха.

- Рамус? Какво правиш навън в това време? – очите ѝ се бяха разширили и тя изумено гледаше капките, които се стичаха по него и образуваха малки кални локвички по пода ѝ.
- Разхождах се, когато бурята ме настигна – усмихваше се виновно, докато изтръскваше подгизналите си обувки – Видях, че свети и реших да се скрия, докато поутихне или поне докато дъждът намалее. Извинявай, ако съм те стреснал!
- Стреснаха ме гръмотевиците, не ти – отвърна тя, наблюдавайки невярващо мократа до кости фигура пред себе си.
После, осъзнавайки реалността, Радея изведнъж се засуети. Донесе му халата си и хавлия и го изпрати в банята. Извади отнякъде меки вълнени чехли и настоя да ги обуе. Простря мокрите му дрехи, приготви още чай и зачака.
- Божествено! – възкликна той след първата глътка.
Беше някак странно да го наблюдава как отпива с наслада, облякъл нейния халат, с нейните вълнени чехли, настанил се удобно в нейното кресло, в нейния дом... Лесно можеше да се превърне в нейния мъж....
Преди...
Не сега...
Сега вече е късно...
- Никой не предупреди за бурята – въпросително го погледна, опитвайки се да прогони появилите се мисли.
- Уредите не отчетоха нищо подобно – отвърна Рамус, премълчавайки съмненията в собствената си адекватност през изминалия ден, както и причината за нея - И за мен беше изненада. Ако знаех, щях да си остана в къщи.
- Късничко е за разходка – смъмра го Радея и се запита какво го беше накарало да наруши неписаните правила, които всички в градчето спазваха.
Замълча, не знаеше какво да ѝ отговори.
И дали от топлината на чая или от топлината на очите ѝ почувства се удобно и уютно във възцарилото се мълчание. Обсебващите мисли за Ел, полека разхлабиха стегната си хватка и бавно отстъпиха място на познатите черти на жената до него...
Ел беше странна и почти нереална, а Радея беше тук, съвсем, съвсем истинска.
- Може ли да остана? Стоплих се, а дрехите ми са подгизнали. Като си помисля, че трябва да изляза навън с тях и...
- Разбира се! Да не мислиш, че ще те пусна в това време?
- Естествено ще спя на дивана?
- Естествено...
Само, ако знаеше какво ѝ костваше да му отговори така!... Но вече беше взела своето решение. Беше го направила веднъж – Нгуни се беше отрекла от любовта си – Радея щеше да го направи отново!
А как ѝ се искаше всичко да беше различно!
Той беше толкова близо! И толкова лесно беше да отметне с ръка мокрите му тъмни къдрици, да потъне в бездънните кладенци на очите му, да опита устните му, да се отпусне в прегръдката му и да се отдаде на копнежа на душата и тялото си...
Рамус неспокойно се размърда в креслото отсреща, сякаш доловил мислите ѝ.
Какво не би дала да разбере какво се върти в главата му!
Боже! Тъмнината на нощта и близостта на мъжа, пораждаха странни желания. Още малко и вече нямаше да може да се контролира...
- Ще ти донеса завивки – гласът ѝ беше станал по-плътен от обикновено.
- Ако те притеснявам, ще си тръгна – погрешно беше изтълкувал мълчанието ѝ Рамус.
- Дори не си го помисляй!
Двамата погледнаха към прозореца.
Навън светкавиците не спираха да разцепват небето, дъждовните капки яростно се блъскаха в стъклото, а вятърът продължаваше да огъва клоните на дърветата, сякаш бяха гумени играчки, а той се забавляваше като им придаваше най-различни форми.
Радея се засуети наоколо. Искаше Рамус да прекара възможно най-удобно остатъка от нощта...
...Като кръгла луна ...като вярна жена... изплува в мислите му
Това му беше познато от някъде...