автор: ma_gi

VІІ

- Добре се справяш – окуражаващо се усмихна Луцифер.
- Познах го – тъжно промълви Ел.
- Без тъгата няма щастие, а без мрака няма светлина.
- Знам.

Кой по-добре от нея знаеше за тъмнината?
За мрачните безпросветни времена в края на Средновековието, когато цяла Европа беше обхваната от паника и слухове, разказващи за зли вещици, които чрез магия, се опитват да унищожат християнския свят. А след ужаса на черната чума, набедените вещици бяха виновни за всички злини.
Можеше ли да забрави „Горящите времена”, когато епископите сякаш се състезаваха помежду си кой ще изгори повече жени!? Сто и осемнайсет… петстотин… осемстотин… хиляда… двайсет и шест хиляди…
Истерията беше повсеместна!
Убиваха мъже и деца, но най-вече жени. Женомразството, подкрепяно от църквата нямаше край!
Ако е красива или грозна, ако има бенка на неподходящото място или ако няма такава, но има някакво физическо несъвършенство, ако реколтата е слаба или лятото закъснее, то тогава набедената е под влиянието на сатаната.
Но мъченията и публичните убийства бяха нищо, в сравнение с униженията на които подлагаха жените. И за да бъдат унижени докрай, събличаха ги пред десетки или стотици жадни за зрелища хора, след което обръсваха от главите и телата им всички косми. Понякога ги връзваха за стол, защото смятаха, че знакът е добре скрит и търсеха в най-интимните им места... настойчиво... похотливо...

...Никога нямаше да забрави ледената ръка, която стисна сърцето ѝ, когато го видя за първи път. На колко беше тогава? На петнайсет или на по-малко? Не помнеше точно. Но денят, в който го срещна и до днес беше пред очите й.
Родилните болки бяха започнали и майка ѝ я изпрати да повика жената, която бабуваше в селото. Толкова бързаше, че не чу тропота на конските копита зад гърба си.
От вцепенението я изкараха псувните на кочияша, опитващ се отчаяно да озапти побеснелите животни. Обърна се и видя искрите, излизащи изпод скърцащите колела на каретата.
И още нещо видя или по-скоро усети върху себе си - похотливия поглед на епископа.
Епископ Филип Еренберг!
Мрачната му слава караше жените да настръхват и продължително да се кръстят. Неоспоримо беше първенството му между епископите по брой изгорени „вещици” и ненадмината беше страстта му към бавното мъчително изгаряне, траещо повече от осем часа. Там, откъдето беше минал, все още във въздуха се носеше миризмата на въглени и изгоряла плът. Не познаваха онези времена по-отвратителен и жесток човек от него!
Не беше вече дете Изабела. Усещала бе и преди мъжките погледи върху себе си. В прекрасна жена се превръщаше младото момиче пред очите на селото и караше мъжете да въздишат, а жените да поклащат неодобрително глава и да се прекръстват зад гърба ѝ. Опитваше майка ѝ да скрие с дрипи буйната ѝ кървавочервена коса, млечнобялата ѝ, обсипана със златни лунички, кожа, разпукващата се като розова пъпка по изгрев, девича снага, но любопитните закачливи пламъчета, лумнали в тъмните ѝ очи, нямаше как да скрие...

...Нищо не каза тогава епископът. Само лакомо облиза тънките си стиснати устни и даде знак с ръка на кочияша да продължи, след като девойката вече беше встрани от пътя...

...Брат ѝ се роди привечер. Но никой не се зарадва на неговото раждане. Жените, помогнали на майка ѝ, излязоха мълчаливи и уплашени от стаята, прошушнаха нещо на баща ѝ и си заминаха.
Още трима братя и две сестри имаше Изабела. Помнеше радостта, която бе съпътствала раждането на всеки един от тях. А сега? Нещо не беше наред. Усети засилващата се тревога в очите на баща си, във възпиращия знак на ръцете му, в зловещата тишина наоколо...
Излезе навън. Видя разтревожените погледи, които си разменяха съседите ѝ и чу думата, забила се право в сърцето ѝ: „Урод!”.
Майка ѝ беше родила урод!
Уплашена от грозната дума, тя се върна обратно в къщата. Неуверено пристъпи прага на стаята и се взря в малкото човече, шаващо в майчините обятия. Приближи се бавно и срещна очите ѝ.
- Ела, Изабела, не се страхувай! – прошепна с все още немощния си глас жената, която беше родила и нея.
Окуражена и любопитна, девойката се надвеси над новороденото. Първото нещо, което видя в него, бяха очите му. Господи! Имаха най-сериозния и мъдър поглед, който някога беше виждала. Ангелските му очи докосваха душата ѝ и тя изведнъж усети огромна, всепоглъщаща, безусловна любов към това дете.
Жените нещо се бяха объркали!
Това не можеше да са очи на урод!
Продължи да се взира в протягащата се към нея ръчичка. Наведе се да го докосне и изведнъж проумя, че към нея се протяга само ЕДНА бебешка ръка. На мястото на другата имаше малко, безформено, неподвижно чуканче – хилав, късичък израстък, без длан и без пръстчета...
- Трябва да се отървем от него, преди да се е разчуло – изскърца в мрачната стая гласът на баща ѝ.
- Не! – умоляващо простена майка ѝ.
- Трябва! - заплашително повтори баща ѝ – Епископът е тук. Ако разбере...
Всички знаеха с какво се беше прочул епископ Еренберг. Първата му жертва, обвинена във вещерство, бавно и мъчително изгорена, беше жена, чието дете се родило с увреждания и това накарало епископа да я обвини във връзка с дявола.
- Моля те, Ричард! Той е наш син!
- Трябва, Агнес! Помисли за останалите ни деца.
- Не! Недей! – обезумяла, притискаше малкото вързопче до гърдите си майка ѝ.
- Татко!
Не издържа на двойната молба баща ѝ и излезе от стаята, избърсвайки с опакото на ръкава си сълзата, търкулнала се издайнически по брадясалото му, уморено лице.
- Те ще го вземат, Изабела – ръката на майка ѝ немощно стисна пръстите ѝ – уморена съм, много съм уморена, няма да мога да го опазя, Те ще изчакат да заспя и ще ми го вземат!
С другата си ръка Агнес притисна още по-силно малкия си, току що роден син.
- Помогни ми, моля те, помогни ми, Изабела! Спаси малкия ми Уилям! Не им го давай, моля те! - гласът на майка ѝ все повече отслабваше от родилните мъки и от преживените страхове – Доближи се по-близко и слушай внимателно какво ще ти кажа. Вземи брат си и го отнеси на старата Мейбъл, тя ще знае какво да направи. Веднага, момичето ми, после ще е късно. Спаси го, Изабела! Спаси го...
Гласът на майка ѝ отслабна съвсем, очите ѝ се затваряха, пръстите ѝ се отпускаха бавно, другата ѝ ръка все така стискаше малкото шаващо вързопче.
Нямаше време! Трябваше бързо да действа.
Взе детето. Майка ѝ стреснато я погледна.
- Ще го скрия, мамо, няма да им го дам! Почивай си, аз ще се погрижа.
Изабела се превръщаше в жена и майчинският инстинкт се беше обадил при вида на малкото беззащитно същество, което искаха да им отнемат.
Майка и дъщеря срещнаха погледите си.
Те бяха жени.
Носеха в утробите си сътворението. Тази невидима нишка ги свързваше и те щяха да опазят с цената на всичко появилия се нов живот!...

...Малкото прозорче в дома на старата Мейбъл не светеше.
Изабела почука плахо по опушеното стъкло. Отвътре се чуха тежките стъпки и сухата кашлица на старицата.
- Какво правиш тук по това време, момиче? – укорително застърга гласът на жената пред нея, но когато погледът ѝ попадна върху малкото вързопче в ръцете на девойката, тонът ѝ изведнъж омекна – Влизай, влизай, не стой така!
С няколко думи Изабела разказа за страховете на майка си. Погледът на старицата потъмня и тя започна да кълне всички божи служители:
- Чумичката, черничката да ги тръшне дано, дето се не спряха, ненавилняха! Толкоз деца, сираци дето оставиха и още толкоз невинни млади души дето погубиха! Кръвожадният им бог не се насити и палачите им не се умориха... Ела, дете, ще ви скрия!
Изабела остави Уилям на грижите на старата Мейбъл, но тя не поиска да остане.
Вече разсъмваше, когато си тръгна към къщи.
Пред дома си видя познатата карета и онази ледена ръка отново сграбчи сърцето ѝ.
Епископът наблюдаваше зад дръпнатото перде на прозорчето хората си, които побутваха пред себе си обезсилената ѝ и сънена майка. Двама от селяните държаха здраво баща ѝ, който се опитваше да се изскубне и да защити жена си. Няколко жени прикриваха с телата си сестрите ѝ и подсмърчащите ѝ братя.
Епископ Еренберг слезе и застана пред майка ѝ.
- Къде е уродът, вещице? Кажи и ще те спася от мъченията! Дай ми го, дай ми това дете на сатаната! Дай ми дяволското изчадие и ще умреш бързо!
Невиждащите очи на майка ѝ се впериха в неговите и от тях струеше цялата майчина болка, страданието и разяждащата вина за сакатото ѝ птиченце, което никога нямаше да може да полети с две здрави крила...
Какво ѝ говореше мъжът пред нея?
Нима можеше да разбере мъката на майчиното сърце, което току що се беше разделило с новородената си рожба?И цялото безсмислие на живота, ако трябва да е далеч от нея? По-добре да умре още тук, още сега.
Мъчения?
Та тя беше преживяла раздялата с току що поелата глътка въздух невръстна душица, какво по-голямо мъчение от това?
Устните ѝ мъчително се разтегнаха в презрителна усмивка. От празната ѝ гръд се разнесе вледеняващ вой, който преминаваше ту в плач, ту в безумен кикот.
- Луда вещица! Изгорете я още сега! Бавно! – викна епископът към хората си.
- Не! - Изабела коленичи в краката му - Милост, Ваше преосвещенство!
Отново усети похотливите му очи върху себе си, но това сега беше без значение, трябваше да спаси живота на майка си, която едва се крепеше върху краката си и която надали би издържала още дълго всички струпали се, върху ѝ, емоции.
- Я! Още една вещица. Хванете я! – примлясна предвкусващ предстоящото забавление Филип Еренберг.
Двама от хората му хванаха младата жена и завързаха ръцете ѝ.
- С дъртата ще се заема после - обърна се той към плешивия отец, в дясно от него, който трябваше да записва въпросите на разпитващия и отговорите на жертвата.
После погледна Изабела и попита:
- Признаваш ли, че двете с майка ти сте слугини на дявола и сте скрили детето му на някое дяволско място? Кажи ми кои са вещиците, които сега се грижат за него? Признай, за да спасиш душата си!
Епископът се приближи и повдигна брадичката ѝ. Надникна в очите ѝ и това, което видя в тях никак не му хареса. Нямаше страх. Имаше огън. Дяволски огън, който започваше да изгаря слабините му. Бутна пребрадката ѝ и вълни от червена коприна се разпиляха по раменете ѝ. Хвана една от къдриците ѝ и я доближи до ноздрите си, които потръпваха хищнически, надушили крехката млада плът. Наведе се към ухото ѝ и прошепна:
- Ела с мен и ще пощадя майка ти!
В първия миг до съзнанието ѝ достигнаха единствено думите: „ще пощадя майка ти”.
Вдигна нагоре поглед, пълен с благодарност, но срещна очите му.
И разбра.
Няма жена, която да не знае какво означават разширените зеници, тежкото дишане, дрезгавият, изпълнен с желание глас, все едно какви са думите, които изричат устните.
Покорно тръгна Изабела към каретата, избягвайки да гледа към родителите си. Епископът я последва като даде знак с очи на хората си да стъкнат кладата...
Младотo момиче се опитваше да овладее ужаса, който я изпълваше в мрачното подземие. Предполагаше какво щеше да ѝ се случи и се опитваше да се примири и да го приеме. Щеше да спаси майка си и онова мъничко същество, което я беше пленило с ангелския си поглед, нищо друго нямаше значение...
Монасите я съблякоха съвсем гола.
Плешивия обръсна всички косми по тялото ѝ, но остави непокътната буйната ѝ коса.
С метални скоби приковаха ръцете ѝ, а краката ѝ вдигнаха върху дървени колове, подпиращи коленете ѝ и ги стегнаха с вериги.
Изпиваха тялото ѝ с очи, но не смееха да я докоснат, епископът трябваше да бъде пръв.

...Еренберг я изнасили брутално върху масата за мъчения.
Още и още.
Възбуждаше се от мисълта, колко бързо успя да пречупи дяволски непокорния пламък в очите ѝ и се наслаждаваше на младото ѝ гъвкаво тяло, на гладката ѝ кожа, на девствената ѝ утроба.
После от кървящата ѝ плът се възползваха и останалите монаси.
След епископа, най-брутален беше плешивият писар и Изабела разбра, че инструментите в помещението, освен за мъчения, служат и за задоволяване на извратения му нагон. Опозна ги отблизо всичките, които видя, влизайки в мръсната дупка. Вибриращи, въртящи, разтягащи я от кръста надолу, стискащи, щипещи и раздиращи гръдта и корема ѝ.
Беше се превърнала в мачкана, разтегляна и насилвана кървава пихтия.
Но вече не усещаше тялото си, потънала в малките ангелски очи.
Все някога това щеше да свърши.
Някога.
Но сега епископът отново застана до нея. Хвана главата ѝ и напъха в устата ѝ мъжката си гордост. Изабела не можеше да диша. Почти изгуби съзнание, а той не спираше да пъхти и да запушва гърлото ѝ все по-навътре и по-навътре. Потните му ръце, все по-силно притискаха главата ѝ към космите под корема му. Повръщаше ѝ се, но не можеше да помръдне от веригите.
Изведнъж пъшкането спря, а твърдостта в устата ѝ поомекна и тя можа няколко пъти да си поеме въздух.
За кратко.
Болка разкъса парещото ѝ тяло. Някой отново проникна в утробата ѝ и заблъска припряно вътрешностите ѝ.
- Малката вещица е дяволски издръжлива! – беше плешивият.
Когато двамата свършиха в нея, беше полумъртва. Лепнеше от потта, кръвта и семенната течност, които се стичаха по масата. Гордостта ѝ и момичешкият ѝ свян бяха стъпкани и захвърлени в най-далечното кътче на съзнанието ѝ. Искаше да я оставят намира. Да заспи и повече никога да не се събуди. В съня нямаше да я има болката. Само онези ангелски очи, в които да потъне, да не мисли, да не чувства, да не помни...
- Дъртата изгоря ли? - гласът идваше някъде отдалече и противно на волята ѝ, разбуждаше спящото ѝ съзнание.
- До въглен! Заедно с двете женски изчадия - дъщерите ѝ.
- А отрочето?
- Не можахме да го намерим. Но сигурно ще пукне без грижи...
Господи!Напразни бяха мъките, които безропотно беше изтърпяла от тия изроди!
Майка ѝ и сестрите й бяха мъртви. Баща ѝ и братята й бяха опозорени. А с малкото същество, протягащо единствената си ръчичка към живота, кой знае какво щеше да се случи.
Изабела измуча като ранено животно, събра всичките си останали сили и отхапа лигавата противна плът в устата си.
Епископът изкрещя от болка.
И това беше всичко, което проблесна в замъгленото ѝ съзнание...

Свести се, кашляйки от лютивия дим, за да изпадне отново в несвяст от езиците на разгарящите се пламъци...
...Най-после щеше да се потопи в огромната, всепоглъщаща, безусловна любов, която обгръщаше изстрадалата ѝ душа...

- Ел!
- Тук съм
- Знам за какво мислиш.
- Чии бяха очите?
- Знаеш чии. – Луцифер замислено продължи - Докоснахте се съвсем за малко, но следата е жива в теб, нали! Така е с душите, които са определени да бъдат заедно. Когато се срещат в земните си животи, колкото и за кратко да се случва това, докосват се и се разпознават. И в този миг могат да променят светове и вселени...
- Нищо не променихме тогава...
- Не е така, Ел. Да не мислиш, че случайно това беше последният ти земен живот? И да не мислиш, че случайно сега си припомни точно него?
- Отдавна не вярвам в случайността.
- Значи си наясно, че неслучайно те избрах да слезеш отново и то без да се налага да забравяш коя си, както и всичките знания, натрупани в преражданията и да трябва да преминаваш различните земни етапи от новородено до възрастен?
Думата „новородено” помрачи погледа ѝ – твърде болезнени спомени предизвикваше. Но тя отметна главата си назад, сякаш да ги прогони и с едва прикрито напрежение в гласа, попита:
- Какво точно ще искаш от мен?
- Не бързай толкова! Ако ти кажа сега, ти няма да повярваш, че си способна да го направиш, а вярата е вече половината свършена работа, нали? Има време, ще разбереш. А и сърцето ще ти подскаже – загадъчно се усмихна Луцифер.
Ел замълча. После го погледна и прошепна:
- Хубаво е отново да мога да изпитвам физически усещания... дори и болката...
Двамата наблюдаваха залеза и спускащия се мрак, седнали върху покритите с мъх камъни, в подножието на катедралата-библиотека. Ветрецът галеше лицето ѝ, а тя с наслада се оставяше на ласките му.
- Знаеш ли, че тук не остават навън след залез? – попита замислено.
- Да, знам – отвърна Луцифер.
- Но те пропускат да изживеят толкова много страхотни усещания, които няма как да се случат през деня!
- Да, предпочитат да се отдават на сънища. Това е техен избор, не бива да ги съдим за него.
- Не ги съдя, просто ми е странно.

Ласките на вятъра изведнъж станаха груби. Той грабна косата ѝ и я превърна в плющящи камшици, които започнаха да се извиват покрай очите ѝ. Електричеството, носещо се по въздуха, се предаде на тялото ѝ. Ноздрите ѝ се разшириха и започнаха да вдишват с наслада хладния въздух.
- Започва се! – промърмори едва чуто Луцифер, а в очите му затрепкаха доволни пламъчета.
- Какво започва? – опита се да надвика воя на вятъра Ел
- Бурята – многозначително се подсмихна архангелът на мрака.
- Трябва да се прибирам, преди да е заваляло. Придвижвам се бавно, защото кракът ме боли, а тук не мога да пътувам с мисълта си.
- Но аз мога – хвана ръката й Луцифер.

...Първата светкавица раздра небето, осветявайки безлюдното подножие на катедралата-библиотека...