ІІ
Рамус отвори очи и се протегна.
Днес беше негов ред да ходи в библиотеката. Той обожаваше това място. Винаги, когато попаднеше сред хилядите книги, го изпълваше едно особено чувство. Страховита сила беше словото! А тези, които умееха да го използват, предизвикваха възхищението му.
Колко ли мисли се рееха из вселената? Появили се по някаква причина, проблеснали за миг и след това, безвъзвратно изгубили се в пространството и времето. Ако съществуваше пространство. И време, разбира се.
Написаното, обаче, оставаше.
В книгите бяха уловени емоциите и чувствата, породени от човешките мисли. Можеха да бъдат усетени и на свой ред да родят нови чувства и емоции у този, който ги чете.
И събрала беше библиотеката милиони изписани страници, плод на гениални човешки умове. Но не умът беше, на когото се възхищаваше, а умението на авторите да предизвикват човешкото въображение. Обичаше да прелиства книгите и да се пренася в светове, така различни от неговия, да се потапя в нереални и измислени ситуации, да влиза в кожата на всеки от героите и съвсем реално да изживява стотици човешки съдби и животи.
Някои биха нарекли това желание за бягство от реалността, но той нямаше защо да бяга от нея - животът му съвсем не беше за оплакване.
Огледа се доволно наоколо.
Светлината нахлуваше отвсякъде. През отворените прозорци долитаха безброй птичи гласове. Топлината на слънцето караше душата му да пее. Зеленина и спокойствие докъдето погледът ти стига. Ромонът на поточетата и водоскоците допълваха идиличната картина, а ароматът на цветята завършваше празника на сетивата.
Стана от леглото и блажено се усмихна.
На масата го очакваше голяма стъклена купа с ябълки. Стъклото улавяше светлината, пречупваше я и караше около плодовете да проблясват малки ореолчета и жълти пламъчета да танцуват по тях. Бяха неговата гордост, защото ги беше отгледал съвсем сам. През пролетта стоеше с часове пред малките бледорозови цветчета, вдъхваше аромата им и наблдаваше в захлас танца на работливите пчели, привлечени от червеникавите тичинки. После тревата под дръвчетата побеляваше от отронения цвят и зелените малки точици започваха да наедряват и да се избистрят, за да се преврнат към края на лятото в жълто-червено удоволствие.
Грабна една ябълка и се остави живителните ѝ сокове да прелеят в тялото му.
М-мммм, каква сладост криеше в себе си плодът на човешкото грехопадение! Сигурно не напразно точно него беше избрал Господ, за да скрие тайната на познанието. Да, определено нямаше по-подходящ за съблазън. Или за раздор. Ябълката на раздора. Или на познанието. Дали има зрънце истина, че от нея са тръгнали всички злини? Едва ли! Такова съвършенство не може да поражда зло…
И сякаш, за да се убеди в правотата на своите мисли, отново отхапа едно доста големичко парче от вкусния плод.
А откъде всъщност тръгва злото?
И кой решава кое е добро и кое не е?
Добре, че не му се налагаше той да определя това. Отдавна вече, на никого на земята, не се налагаше да взема такива решения. Всички спазваха Божиите закони. Никой не си позволяваше да ги нарушава. И земята наистина си беше едно райско местенце. Нямаше робство, нямаше разделение на държави и нации, въпреки че отделните региони поддържаха автономни правителства и пазеха и се гордееха с историческите си особености. Контролираха се средствата за производство в зависимост от нуждите на жителите на планетата с цел да се подържа благополучието на човечеството. Нямаше частни фирми, защото нямаше частни интереси, които облагодетелстват малцина във вреда на останалите. Не съществуваха парите, нямаше банки, борси, лихви, нито инфлация или девалвация, нито повишаване на цените. Отпадъците се рециклираха почти на сто процента. Не съществуваше глад, нито хора без покрив, нито ипотеки, нито бедност, нито безработица. Повечето от хората работеха в образованието, в научноизследователската и технологичната сфера, за да се подобрява живота на жителите на планетата все повече, а в свободното си време отделяха по няколко часа и за останалите сфери. Никой не извършваше неприятна или неотговаряща на неговото призвание работа. Произвеждаше се само необходимото и всеки един консумираше това което му се полага без да е необходимо да се принуждава някой да консумира повече или по-малко. Не съществуваше модата, а навиците за потребление не се актуализираха произволно, а когато биваха изработени по-добри продукти които допринасят повече за здравето и благоденствието на обитателите. Земята се управляваше от най-еволюиралите. Даваше се по-голяма отговорност на този който може да я понесе, за да управлява с мъдрост и любов… Да, неправдата и злото бяха останали далеч в миналото и за тях можеше да се научи единствено от книгите или в часовете по история.
Днес нямаше да ходи в изследователския институт, в който работеше. Имаше почивен ден и няколко часа щеше да прекара в библиотеката, едно от любимите му места за допълнителна работа. Щеше да се потруди книгите да са почистени и подредени, да поговори с хората, които щяха да дойдат там и ако му останеше време щеше да почете, а ако не, щеше да си подбере няколко, които по-късно да прегледа.
Докато умът му се занимаваше с тези мисли, приключи с тоалета си, облече се набързо и излезе.
Макар, че благодарение на силата на мисълта си, можеше да се озове за миг на желаното място, все още предпочиташе стария начин на придвижване. Харесваше му да усеща свежестта на утрините, енергията на заредения със слънчева светлина въздух, аромата на прясно изпечен хляб, звуците, които издаваше събуждащото се градче, усмивките на хората, които срещаше по улиците.
- Страхотен ден за разходка! Добро утро, Рамус! – чу той зад гърба си познат мъжки глас.
- Здравей, Постимус! Както баща ми често обичаше да казва: „Каквото горе, такова и долу, каквото отвътре, това и отвън.” Доволни ще да са на небесата от нас, та да ни подаряват такова прекрасно утро. – усмихна се на приятната среща младият мъж – Накъде си тръгнал?
- Намерих чудесно местенце и днес ще заведа там децата. Отивам в училището да взема стативите. Искам да уловят в рисунките си енергията на слънчевата светлина, да послушат какво има да им каже Бог с гласа на природата, а и аз да понауча нещичко от тях. Децата са изумителни и уроците ни винаги са двупосочни. Обикновено те са по-добрите учители и аз обожавам времето, прекарано с тях. А ти? На работа ли?
- Не. Днес ми е ден да помагам в библиотеката.
- Може да намина следобед, ако още си там.
- Ще ми е приятно да те видя отново.
- До по-късно тогава. – учителят стисна ръката му и продължи към училището.
Постимус беше един от хората, избрали, също като него, точно този начин на живот в малкото градче. Макар да притежаваше изключителна мъдрост, а старческите му очи да излъчваха мекотата и силата на безусловната любов и няколко пъти да го бяха викали да участва в планетарното управление, той смяташе, че все още не е достатъчно подготвен и предпочиташе работата си с децата. Често споделяше в разговори, че това, което все още не му достига, го научава от учениците си.
Рамус изпитваше огромно уважение към възрастния мъж. Когато се засичаха в библиотеката, учителят смайваше с познанията си по история и философия. Двамата често обсъждаха автори и книги и от разговорите си с него, излизаше обогатен и извисен. Хубаво щеше да е, днес да го види отново.
„Каквото отвътре, такова отвън”…
Притежаваше младият мъж онова особено излъчване на осъзната сила. Високата му, почти слаба фигура, мургавото му лице, смолистата черна коса, кафявите топли очи, в които проблясваха огнени искрици, всичко това го отличаваше от останалите жители на градчето.
Имаше нещо в него, което сякаш искаше да пробие спокойствието и да се плисне навън като пролетна пълноводна река, едновременно тиха и кротка, но готова да разпени и разплиска води при най-малкия праг и препятствие по пътя; пролетно пълноводие, което събужда за живот; което дава сила на соковете да потекат нагоре и да се разлистят, да се раззеленят и да покорят спящата до скоро зимния си сън, земя; обузданата сила, която все пак напомня понякога, че при определени условия, може да излезе извън контрол…
Може би затова, запълненото с книги пространство на библиотеката, балансираше и уравновесяваше тази му същност.
Ето и сега, щом прекрачи прага на старинната сграда, усети онази атмосфера, която те кара да се чувстваш така, все едно се завръщаш у дома след дълго и безсмислено скитане.
Сградата, в която се помещаваше библиотеката, е била построена, преди много години, като готическа катедрала. Религиозните движения отдавна бяха останали в историята, изгубили своята мощ и сила, но и днес се усещаше благодатта и спокойствието, което навярно вярващите са изпитвали тук, отправяйки молитвите си към Господ.
Изчел бе доста книги Рамус и знаеше, че готическите катедрали са били философски убежища на алхимиците, които вграждали в камъните древни посвещенически тайни. Под християнската символика, те успели да съхранят формули на древното знание на минали цивилизации, които овладявали чрез магия, наука и религия тайните на вселената. Обединявайки символите на различни религиозни философии, алхимиците сътворили магическа азбука, понятна само на посветените и прибягвали до кодове и синоними, като така избягвали риска да бъдат разкрити от Инквизицията. Доминиканските монаси докладвали на светите служби за каквито и да е книги, съдържащи еретични твърдения, а повече ги интересувала тайната на философския камък, с помощта на който оловото се превръщало в злато. Но алхимиците се опитвали не само да превърнат обикновения метал в злато, а да преработят човешката личност. Крайната им цел не било материалното забогатяване, а възвисяването и обогатяването на човешкия дух. Затова майсторите строяли храмовете съобразно свещените пропорции с вплетени в строежа равностранни триъгълници, окръжности и арки. Така те се превръщали в гигантски антени-приемници, прихващащи Божествената сила и усилватели на магнитните и електрическите потоци, идващи от земните дълбини. На практика, катедралите представлявали гигантски каменни книги, криещи в себе си безброй мистерии.
Гигантска каменна книга, станала дом за хиляди изписани хартиени страници! На кого ли му е хрумнала идеята да превърне катедрала в библиотека?
Знаеше, че случайни неща няма. И тук прозираше Божията мъдрост, която не беше позволила тази сграда, събрала в себе си енергии и сила, просто да остане паметник на отминали времена. И тя продължаваше да съхранява тайните на човешкия ум и човешкото познание, да привлича, да синхронизира и успокоява енергии…
- Чай? – мелодичният женски глас го накара да се усмихне – Рано е за посетители, така че направих и за теб.
- Чаят ти, си е същинска амброзия, Радея. Не знам как го постигаш, обаче чувала ли си, че за смъртните амброзията е опасна и може да изгори вътрешностите им? - пое чашата и съзаклятнически ѝ намигна - Добре, че съм полубог и в малки количества ми действа като лекарство. Макар че, - продължи със същия закачлив тон - напитка като тази, поднесена от ръцете на Афродита, едва ли би могла да навреди някому.
- Не забравяй, че именно Афродита е била причината за започването на Троянската война. – включи се в закачката му тя – Полубог ли? Мислех, че Арес е от върховните божества на Олимп. И един от любимите на споменатата богиня.
- Поставям копието си в нозете ти, богиньо! Но да запалим факлата и да огледаме как са днес боговете.
Не беше пресилено това сравнение. И за двамата книгите бяха малки божествени светове, населяващи библиотеката – техният Олимп.
Тя помагаше да разцъфти тази божествена градина като внасяше уют в кътовете за четене с малки женски хитрини - ваза с полски цветя на масата или удобни възглавници по канапетата. Освен това навсякъде се усещаше тънкия аромат на нежния ѝ парфюм, сякаш, преминавайки между рафтовете, извършваше религиозен ритуал на прикадяване с упойващи ароматни вещества. А музиката на гласа ѝ… навярно така е звучала речта на Афродита в ушите на смъртните.
Ангелско създание беше Радея. Нежно, фино, почти етерно същество. Излъчваше божествена светлина и изпълваше с радост душите, докоснали се до нея. А той, като същински пълководец, наглеждаше редиците с книжни войници и се грижеше за добруването на своята армия.
Първото му задължение, щом приключи с чая, беше да провери дали системите за отблъскване на прахови частици и за поддържане на нужната влажност работят както трябва. Прахът и влагата бяха най-големите врагове на книгите, съхранявани тук стотици години. Затова грижливата проверка беше особено важна.
Всичко беше наред.
Системите работеха безупречно и той можеше да си позволи да се разхожда спокойно между рафтовете и да си избере за четене книгата, която щеше да го повика.
Винаги правеше така: щом приключеше с проверката, започваше бавна разходка покрай рафтовете с книги, наслаждаваше се на енергиите, които излъчваше всяка от тях и избираше тази, която беше в най-голям синхрон с неговата собствена. После сядаше в един от многобройните кътове за четене и се пренасяше в светове, едновременно близки и далечни. Понякога разговаряше с посетителите. Но повечето пъти предпочиташе книгите и оставяше Радея да им прави компания.
Двамата си приличаха и чудесно се допълваха. Между тях гореше оня спокоен огън, припламващ в горящата камина, на който можеш да сгрееш ръцете си, да се отпуснеш, да помълчиш и да се наслаждаваш на топлината му.
Може би, някой ден, щяха да заживеят заедно, да имат дом, деца…
Може би…
„Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина…”
В ръцете му се беше озовала малка книжка с мисли на Уилям Шекспир. Написаното от него си оставаше класика, макар да не го разбираше съвсем. Светът, който познаваше, отдавна беше загърбил мрака. Никой не си спомняше чувствата, които пораждаше, никой не мислеше за него.
И Рамус не правеше изключение.
До тази сутрин.
Мислите му за греховната ябълка се върнаха отново.
За миг му се прииска да е Адам в райската градина и заедно със съблазнителката Ева, да вкусва забранения плод. Прииска му се нещата да не бяха чак толкова подредени и прекрасни. Пожела да усети болката и страданието, сълзите и въздишките… и оня пламък, който лумва изведнъж, гори кратко и изпепелява всичко по пътя си. Искаше да е едновременно Ромео и Отело, да познае страстта, за която говореха книгите, да разбере какво е да обичаш до смърт и да си способен да убиеш от ревност, да загърбиш познатото и заедно с любимата, да нагазиш в океан от неизвестност, пълен с копнеж и обещания…
Трагедиите на Шекспир бяха, които го повикаха от лавицата днес.
Рамус взе томчето с негови пиеси и се отправи към близкия кът за четене. Отпусна се в едно от огромните кресла и потъна в света на шекспировите герои.
- Уилям Шекспир? Добър избор! – гласът на Постимус го накара да се завърне в света, който обитаваше тялото му – Ромео и Жулиета? Не ти ли се струва малко наивна тази история?
- Не знам, Постимус. Опитвам се да разбера това чувство, което ги е накарало да заплатят с живота си за него. Не разбирам враждата между двата рода, но и такава любов също не мога да разбера.
- Да, трудно е да разберем живота в онези времена. Малцина са познавали тогава безусловната любов и малцина са били близко до Божествената същност. Страсти, егоизъм, страдание и болка са съпътствали почти целия човешки живот. Но хубавото, все пак е, че точно от тях, са се появили на бял свят такива прекрасни творби. Макар да не можем да ги разберем напълно, усещаме със сърцата си посланията, които носят.
- Изпитвал ли си някога това чувство?
- Може би в някой от предишните си животи, но не си го спомням – усмихна се Постимус – Хубаво е, че не помним какво е било преди, иначе свободният избор би се обезсмислил. А не чак толкова хубавото е, че напоследък се отплесвам и забравям защо съм тръгнал за някъде. Сигурно е от възрастта… или от присъствието на красавици като теб.
Последните му думи бяха отправени към Радея, която идваше към тях. Те биха прозвучали като изтъркан комплимент, ако не бяха придружени от обезоръжаваща искрена усмивка, което накара младата жена да му се усмихне в отговор:
- Здравей, Постимус! Как мина урокът?
- Ами не знам. Надявам се децата да са понаучили нещичко от мен.
Аз със сигурност има върху какво да поразмишлявам. Което ми напомня за какво съм дошъл. Трябва да се отбия в отдела за детски книги. Следващият път ще предадат върху платното чувства, породени от прочетена история. Трябва да избера нещо подходящо.
- Мисля, че Андерсен е най-подходящия провокатор на чувства . А детските души ще уловят безпогрешно посланието на разказвача на приказни истории – поведе го нататък Радея.
- Не се бавете, че ще пропуснете залеза – провикна се след тях Рамус.
- Я, виж кой го казва, – престорено сърдито го погледна възрастният
мъж – ако не бях се появил, сигурно още щеше да скиташ с шекспировите герои, а сега си се разбързал.
Наистина, имаше още около половин час преди слънцето да изчезне зад хоризонта, а той обожаваше да наблюдава как земята отдава обратно, полученото през деня, как бавно се разделя със светлината и се подготвя за обятията на нощта. А заедно с нея и хората събличаха телесните си дрехи и ставайки отново свободни, политаха в сънищата си. И докато телата, спейки, възстановяваха сили, душите отиваха да се срещнат със своите наставници и заедно с тях да се потрудят в света на ангелите, да преосмислят наученото и да се подготвят за предстоящото.
Трябваше да тръгва. Иначе щеше да пропусне гледката. Но преди това провери отново дали всички системи работят както трябва и след като се увери, че всичко е наред, се провикна към детския отдел, от където се чуваха гласовете на приятелите му.
- Тръгвам, Радея ! Лека нощ!
- Лека нощ, Рамус!





