автор: ma_gi

"Времето и животът са ми дали редица логични обяснения за всичко, но душата ми се храни с чудеса."

Ръкопис, намерен в Акра

І

Нещо не беше наред.
Едва доловима сянка се промъкваше, в спокойствието и светлината, които царяха в залата. Необяснимо и тревожно тази сянка нарушаваше хармонията, с която присъстващите бяха свикнали.
Бяха изминали почти четири хиляди години, откакто Христос слезе на земята. Назад в историята останаха кръвопролитните войни, финансовите кризи, екологичните катастрофи, алчността и неразбирателството сред хората. Вече почти хилядолетие земята беше място, където цареше хармония и мир. Ангелите-пазители нямаха много работа, но никой не се оплакваше от това.
И все пак днес се бяха събрали в залата.
Нещо се случваше.
Нещо необяснимо, което пораждаше смут.
Прибиращите се у дома душѝ бяха изживели земните си дни така, както многото преди тях само биха мечтали, но не бяха доволни. Преминаваха през училището на земния живот, слизайки в материята, но въпреки това напредъкът, който се очакваше да получат в усъвършенстването си, не беше задоволителен.
За никого.
Днешния съвет беше особено важен и поради друга причина. Говореше се, че на него ще присъства Луцифер. Мощта му беше отслабнала след поставянето му в изолация, но името му още предизвикваше нееднозначни реакции.
Чували бяха, но никой не искаше и да си помисля какво е онова място, което обитаваше сега.
Великата Пустота!
Никой от тях нямаше и най-малкия шанс да издържи там. Осъзнаваха го и макар да не говореха за това, дълбоко в себе си, му съчувстваха. Нямаше злорадство, нито удовлетворение от справедливата присъда. Все пак, той беше един от тях. И със сигурност страдаше.
Вратата се отвори и в залата влязоха Седемте свети архангела. ТОЙ ги бе призовал и сега идваха да изпълнят волята Му и да се опитат да променят застоя и недоволството. Никой не знаеше Божията промисъл, дори те. А събралите се в залата, можеха само да гадаят какво ще е Неговото решение.
Лаконично и с нетърпящ възражения тон, както винаги, заговори Гавриил. Вестителят на Божиите тайни говореше винаги пръв:
- Луцифер чака отвън. След малко ще го повикам да влезе. Такава е волята Му.
Недоволен шепот се разнесе в залата. Всички от присъстващите бяха водили своите битки с греха и сега не разбираха защо е нужно Бог да променя волята си и те отново да бъдат принудени да си припомнят страданието, което съпътстваше онзи, който беше решил да се отдели от тях и който беше станал символ на самия грях.
- Никой не е учуден повече от мен – извиси глас Михаил – и никой не е водил повече битки с Луцифер. Но такова е Неговото решение и знаете, че каквото и да правим, накрая става така, както Бог е отредил. Затова да се успокоим и да се опитаме да мислим без емоции. Някои от вас знаят, но повечето не са съвсем наясно, че в последните години, душите, връщащи се от земята, не напредват в развитието си. Докато изминават пътя обратно към дома, аз придружавам всяка една душа. Всяка! И знам, че се завръщат такива, каквито са били преди да отидат там. И макар да не разбирам решението Му, вярвам, че нещо трябва да се промени.
- Опитах се да Го разбера - обади се и застъпникът на всички пред Господ, Салатиил - молих Го да преосмисли решението си, да не причинява на хората това, да не предизвиква хаоса, който следва Луцифер по петите, но Той беше непреклонен.
Йехудиил и Варахиил мълчаха.
Уриил, най-младият сред архангелите, който по принцип сияеше с мекотата на чистата светлина, беше придобил цвета на разгарящ се огън.
Наелектризирането заплашваше да обхване всичко.
И тогава се чу спокойния глас на Рафаил:
- Когато Христос победи смъртта и възкръсна от мъртвите, радвахме се и хвалехме Господ. Мислехме, че работата е свършена и всичко ще бъде лесно. Но не стана така. Трябваше да минат повече от четири хилядолетия, та да може светлината напълно да победи мрака и тъмнината. Имаше съмнения, имаше псевдо пътища и псевдо учения, имаше лутания и отчаяние. Наслушахме се на плач и стенания, на въпроси и упреци. Мина много време преди хората да осъзнаят, че Той е всичко и всички, да възлюбят ближния си, да чуят гласа на сърцето и да изградят своя рай на земята. Хвърлихме много труд и проведохме много битки, за да променим това и сега там е различно. Безпрепятствено се изпълняват Божиите закони и нищо вече не нарушава хармонията и красотата на тази планета. Но и всички виждаме, че нещо не достига. И днес трябва отново да запретнем ръкави. Застоят е смърт. И смъртта не е победена, докато всяка една душа не почувства отново радостта от творческото движение. И аз не разбирам до край Божият промисъл, но знам, че това, което Той ни е приготвил, ще е вълнуващо и изцелително. Нека не роптаем, а да изпълним волята Му, колкото и странна и нелогична да ни се струва тя в момента. Бог върна Луцифер сред нас и пожела да го чуем. Затова да се захващаме за работа и да я свършим както трябва.
Прав беше Рафаил. Не напразно той беше изцелителят сред архангелите. И изречените от него думи, върнаха отново светлината в залата. Дори Уриил възвърна мекото си сияние и смени пламъците на гнева с усмивка. Да, жадуваха всички за нови битки и нови победи, за предизвикателството, което носеше новото и неизвестното. Подтикваше ги Господ към приключение и те трябваше да му се доверят.
Оживление и радост изпълниха залата.
- Да влезе Луцифер! Нека да чуем какво има да каже! - изрече желанието на всички Михаил.
И той застана пред тях.
Забравили бяха.
Но в миг си припомниха защо битките с него се печелеха толкова трудно. Имаше нещо в погледа му, което сякаш те преобръща наопаки и изкарва на показ всичките ти тайни желания. Очите му горяха и омагьосваха. Те сякаш проникваха в забравените отдавнашни същности на всеки един и изкарваха на показ дълбоко скривани мисли и чувства. Никой не беше толкова праведен в негово присъствие.
И той усещаше това.
Беше едновременно бездна и обещание за тихо пристанище. Беше страх и копнеж. Беше огън, в който ти се иска да се хвърлиш и леден полъх, който не ти позволява да го направиш. Беше страст. Беше черното, което поглъща в себе си всички цветове на дъгата. Всичките „Не трябва!” и „Не бива!”…
Много време прекара в бездната и сега се наслаждаваше на впечатлението, което предизвикваше. Все така успяваше да влезе в ъглите на душите - там, където никой не обича да надничат. А той издухваше прахоляка и сваляше паяжините от мрачните кътчета. Те му принадлежаха. Тези частици от всяка душа бяха негови.
И всички си го припомниха.
Чувството не им хареса, но това беше без значение - Луцифер се завърна.
- Не искате да съм тук, заради тъмнината във всеки от вас, която жадува да се върне при мен. Мислехте, че сте я прогонили, но присъствието ми, ви напомня, че нещо от нея, все пак е останало. Нужен съм ви. Никой не може да оцени светлината без мрака. Опитахте, но не се получи. Аз Съм, за да накарам душите да се стремят към нея…
- Бог е чистата светлина и когато си в нея, нямаш нужда от мрака, за да го проумееш! – прекъсна го Уриил
- Прав си – снизходително го погледна Луцифер – затова не ти си на моето място. Всички вие сте в светлината и това ви е достатъчно. Тогава защо се засилва усещането ви, че нещо не е както трябва? Защо съм тук по Неговата воля? – погледът му се нажежаваше, подобно разгарящи се въглени - Много преди вас осъзнах, че за да го има така нареченото добро, някой трябва да покаже и обратната страна на монетата. Никак не е лесен този път. Но когато го избрах в началото и се отделих от вас, бях съвсем наясно какво ме очаква. Аз съм този, който се осмели да надникне в бездната, да изпита какво е да живееш в нелюбов, аз поех греха, всеобщия страх и презрение… и неразбирането на тези, които би трябвало да са наясно…
- Искаш да кажеш, че трябва да ти се възхищаваме? На теб и на ония, които причиниха толкова зло на земята? – отново го прекъсна Уриил
- А ти искаш да кажеш, че нещо може да се случи без знанието Му и някой може да се противопостави на волята Му?
- Искам да кажа, че всеки притежава свобода на избора и сам решава как да постъпи в определена ситуация.
- Не отричам свободната воля. Аз избрах да съм това, което съм. Но все пак всичко се подчинява на Неговия промисъл. На нещо, което нито един от нас не разбира напълно. Винаги ли правиш задълбочен и премислен избор за всичко? Не се ли е случвало понякога този избор да е съвсем неосъзнат и подчинен на неща, които не са ти ясни? По собствена воля ли сега си тук? Не е ли, защото Той те призова?
Въглените в очите му се бяха превърнали в жарава. Още съвсем малко и щяха да лумнат пламъци, готови да изгарят и изпепеляват всичко, което се изпречи на пътя им.
Огнени бяха и отблясъците, които хвърляше наоколо и Уриил.
Само миг и двата огъня щяха да се сблъскат. Двамата щяха да повлекат след себе си присъстващите в залата. Вече се усещаше как преминават вълни на одобрение или неодобрение, на казаното от тях. Единението заплашваше да се разпадне и всеки да вземе страна в зараждащия се спор.
Едва появил се, Луцифер засяваше семето на раздвоението.
Това не биваше да става.
- Не сме тук за битка – властно ги прекъсна Михаил – тук сме, за да вземем решение как да продължим нататък.
- Да не забравяме, че е един от нас – гласът на Рафаил можеше да спре всяка война, дори тя да е в кулминацията си и вакханалията да е обхванала сражаващите се в нея – Може би е време да спрем с недоверието и страха си от него. Където има страх няма любов. Луцифер ще излезе прав, че не сме чак толкова светли, колкото ни се иска и че тъмнината присъства във всеки от нас. Ние нямаме право да го съдим, това е неговият избор, подчинен на Божията воля.
Погледът му обхвана цялата зала, докосваше и приласкаваше всяка душа в нея. Задържа се дружелюбно върху най-младият сред архангелите:
- Нетърпението не е добродетел, Уриил, всеки заслужава да бъде изслушан. Не винаги в противопоставянето и в спора се ражда истината. Съревнованието и желанието ни непременно да сме прави, не води до нищо добро.
Дори, когато Рафаил добронамерено смъмряше някого, правеше го така, че мъмреният да не се усеща обиден и огорчен.
- Има истина в думите ти. - изцелителят погледна разбиращо Луцифер - Без мрака не можем да оценим светлината. Безметежното съществуване не води до развитие. Сътресенията са необходими за израстването на душите, колкото и да не ни се иска. Никой не обича болката. Но блажено е състоянието, когато тя отмине. Състояние, което забравяме, когато я няма.
- Не разбирам защо болка – промълви Салатиил – не е ли достатъчно където сме стигнали? Защо трябва отново да се възцари страданието?
Архангелът потърси с поглед подкрепа на думите си в Йехудиил и Варахиил, но прославителите на Божието благословение все така мълчаха.
Мълчание се бе възцарило и в залата. Всеки осмисляше казаните думи и правеше своята преценка. Бог, неслучайно, върна в редиците им Луцифер. Изводът беше ясен – душите бяха свикнали със светлината, приемаха я за даденост, не можеха да оценят нейната сила без присъствието на мрака.
Нещата трябваше да се променят!
Нещата щяха да се променят.
Но до къде щеше да се стигне и как щеше да свърши всичко, никой от присъстващите не можеше да знае.
Изведнъж мълчанието беше нарушено. Заговори една от душите, стоящи на последните редове:
- Тръгнах си с болка от земята. - всички погледи се втренчиха в нея, но тя не се смути - Там забравяме кои сме всъщност и животът в материята ни увлича. Докато сме долу чуваме и виждаме неща, които би трябвало да ни го припомнят, но не им обръщаме внимание. Тогава идва тя - болката - за да спре падението ни. Докато не изпитаме страданието върху себе си, ние не можем да си припомним защо сме там.
Права беше.
Изпитали го бяха.
Но какво си позволяваше тази млада душа? На съвета говореха единствено архангелите, останалите просто слушаха и накрая даваха гласа си за това, което според тях е правилното решение. А днес… Какво се случваше днес? Луцифер ли беше виновен или Бог беше избрал правилния начин, за да раздвижи застоя, който от дълго време измъчваше всички?
- Познавам те! – полуусмивката на Луцифер казваше много повече от изречените думи.
Спомняше си я много добре. Някога тя беше изгорена на кладата в прочутия лов на вещици. Не се пречупи, а днес се осмели отново да наруши каноните. Имаше нужда от нея. Щеше да му помогне в това, което беше призован да направи.
- Бог поиска да се върна и ти ще дойдеш с мен. Има много неща да се свършат, а аз имам нужда от теб. Обещавам ти, че това ще е приключение. Трябват ми такива като теб. Такива, които не вървят по отъпкани пътища, а сами прокарват пътеки.
Луцифер огледа с изгарящия си поглед цялата зала и подигравателно продължи:
- Не се нуждая от одобрението ви. Все ми е едно какво ще умувате и ще решите. Бог призова и мен и аз смятам да изпълня волята Му.