автор: mitkoeapostolov

Бисмилляхани рахани рахиим – изпя мюезинът в татарпазарджишката джамия.
Правоверните се поклониха до килима и отговориха задружно: Амиин.


С това приключи сутрешната молитва, сабах намази. Мустафа Ибрахим, синът на татар-пазарджишкия каймакам, пръв изскочи от джамията, излезе на пътя и се затича към къщи без да изчака баща си.


Старият каймакам на татарпазарджишката кааза беше решил преди време да посети светите градове Мека и Медина. Искаше да благодари на Аллах, че го дари с мъжка рожба на стари години, да измоли благословия за чедото си и да поиска прошка за греховете си, тъй като очакваше скорошна среща с Всевишния. Забра и сина си – да му покаже свят, да го научи на смирение и да го посвети в божиите тайни. Младежът обаче не видя големите градове, не сведе очи, не разбра божиите думи. Душата му се прибра само с арабския жребец, дето купиха от Истанбул, на връщане от светите места.


Слънцето вече беше огряло града, когато Мустафа Ибрахим влезе в обора. Момъкът протегна ръка да погали коня по челото, но жребецът оголи огромните си зъби и облак пара се изви от устата му. Младежът дръпна ръката си назад, седна на сеното и лежа до обед, когато старият каймакам го повика за ядене.


Додето слагаше залъци в устата си, мислите на Мустафа Ибрахим се връщаха в конюшната, а тези на баща му препускаха към конака във Фелибе и от там към султанския аскер в Истанбул. На отиване за светите места пренощуваха в стария град на Филип Завоевателя. Отседнаха при пашата и споделиха трапезата му. Дълго се вайка домакинът, че Аллах го е дарил само с дъщери. Като излезе да проводи своите гости по пътя към Мека и Медина, пашата даде арабския си жребец на Мустафа Ибрахим да изпита мъжеството му. Младежът хвана юздите и пришпори коня покрай водите на река Мерич. Пашата видя силата в ръцете му. С един поглед двамата бащи се разбраха. „Може и до султанския дворец да стигне” – рече на изпроводяк пашата и тези думи заминаха и се върнаха от светите земи в сърцето на татар-пазарджишкия каймакам.


Пет жени имаше той, но само една от тях го дари с рожба и то когато хората зеха да приказват, че е ялов. Затова си затваряше очите за приказките, дето се дочуваха от време на време за пиянските похождения на сина му. Затова и кадията отпращаше посрамените родители на гяурки, туркини и татарки, дето дохождаха да се оплачат и да искат правосъдие. „Млад е” – казваше си бащата. „Нека се наживее, та да може после мъдро да управлява”.


След като се наобядва, Мустафа Ибрахим се върна в конюшната. Лежа на сеното целия следобед и се любува на арабския си жребец. Цял месец се опитваше до доближи коня и да се метне отгоре му. Напразно. Ядосан и възбуден, той се запиваше по къщите на заптиетата, понякога за цяла неделя.


Накрая каймакамът обяви награда от двайсет гроша за мъжа, който възседне арабския жребец. Пробваха всички заптиета, идваха и спахии от Фелибе, но конят пръхтеше, хапеше и хвърляше всеки човек, дето опиташе да се метне върху него.


„Язък” – рече каймакамът. „Що пари броихме за него, а той излезе келяв”. Мустафа Ибрахим не можеше да захване работа от гняв и накрая се реши да заколи жребеца. Целият град чу за тая работа и се събра край господарските обори да гледа сеир.


Изведоха коня и Мустафа Ибрахим изтегли ятагана си. В този миг, пред тълпата излезе дребна женица, момиче по-скоро, и се спря на няколко крачки пред жребеца. Младежът се сепна и изсумтя. Предната вечер беше пил и беше шляпал дебелия задник на една гяурска вдовица, та сега беше уморен и ядосан.


-Какво ще правиш тоя кон, ефенди? – попита момичето на турски, но се чу, че не е туркиня.
Мустафа Ибрахим махна с ръка и продължи към коня.
- Аз ще го яхна – продължи момичето.


Тоя път Мустафа Ибрахим се обърна към новодошлата. Кожа смугла, очи тъмни. Гледаше право в него и се подсмихваше. Достраша го Мустафа Ибрахим, затова сведе поглед. Забеляза, че едното рамо на момичето не е равно с другото, а пада малко по-долу и стърчи, също като кокълчетата на босите ? крачета.


Женицата не сведе очи и младежът реши, че му се подиграва. Вдигна ръката, с която държеше ятагана и я удари с юмрук през лицето. Капки кръв се поръсиха по прахта. Девойката избърса пукнатата си устна и бавно се изправи. Замахна втори път Мустафа Ибрахим, но тя не вдигна ръце да се предпази.


„Шейтан жена” – помисли момъкът и реши на свой ред да я подиграе.

- Искаш да яхнеш жребеца?

Момичето кимна. Мустафа Ибрахим даде знак на слугите да доведат коня, дето седеше вързан за една греда до обора. Девойката вдигна ръка да покаже на слугите да не пипат въжето. Мустафа Ибрахим отстъпи да ? направи път.


Със ситни крачки жената доближи коня. Момъкът я последва с ятаган в ръка. Момичето продължи да ситни, като обиколи животното три пъти. Накрая се спря пред него и го погледна в очите. Жребецът изпръхтя и оголи зъби. Девойката бавно се наклони напред, додето челото ? се опря в това на коня. Останаха залепени така известно време. Изведнъж момичето се обърна рязко, перна Мустафа Ибрахим през ръката, хвана ятагана и с един замах преряза въжето на жребеца. Конят се изправи на два крака, изцвили, препусна по коларския път към полето и скоро се изгуби от поглед.


Тълпата ахна. Мустафа Ибрахим се разбесня. Навярно щеше да убие девойката, ако старият каймакам не се беше намесил.


Минаха няколко месеца. Татар-Пазарджик се успокои. Мустафа Ибрахим отново обикаляше хорските къщи за ядене, пиене и жени. Старият каймакам събираше дарове. Момичето работеше на полето – кадията го осъди на пет години ангария да изплати пропадналия жребец, дето така и не се намери.


От време на време достигаха вести до Мустафа Ибрахим, че девойката се отдава на ратаите по къра. „Нека” – викаше си младежът. „Доволни ратаи не се бунтуват”.


Дойде жътва. Старият каймакам рече на сина си, че като приберат зърното, ще отидат при пашата във Фелибе да се годяват. Вече бяха ожънали половината ниви, когато арабският жребец се появи на полето, застана пред девойката и изцвили. Момичето се изправи, метна се отгоре му и препусна към града. Като не бяха виждали такова нещо, ратаите налягаха по земята и почнаха да се кланят, напявайки „Шейтан жена”.


Мустафа Ибрахим преглеждаше конете за Фелибе, когато по коларския път се дигна пушилка и скоро пред него спря момичето, на гърба на арабския жребец. Девойката скочи и застана пред него. Сетне се завъртя около младежа три пъти, а очите ? останаха вързани за неговите. Накрая спря пред Мустафа Ибрахим и наведе глава напред. Младежът последва. Челата им се допряха. Мустафа Ибрахим усети меката, мазна женска кожа и се погнуси. Лъхна го мирис на застояло и спарено. Стомахът му се обърна и той извърна глава. Девойката се метна на арабския жребец и изчезна по коларския път.


Минаха няколко дни и дойде време да се тръгва за Фелибе. Мустафа Ибрахим обаче се залежа и се наложи да отложат пътуването.


Уплаши се старият каймакам за чедото си. Като узна за случката с момичето, прати заптиета да я доведат. Донесоха му, че девойката бродела из каркарийския рид. Понякога се губела в горите да бере билки и гъби, понякога я виждали на гърба на арабския жребец да препуска от другата страна на върха, между селата Цепина и Корова. Колибата ? била край село Баткун, но рядко слизала в нея, та не могли да я намерят.


Опита старият каймакам да излъже сина си, че момичето е умряло. Не помогна. Из града плъзна мълва, че младият господар няма да доживее следващата пълна луна.


Когато една сутрин от дома на каймакама се чу песента на мюезина, хората се стекоха да се простят с Мустафа Ибрахим. Вместо това завариха младежа гол до кръста, облечен в пола на дервиш да се върти в прахта и да припява „Аллаху екбер”. Косите му бяха чорлави и мазни, а погледът му блуждаеше.


Старият каймакам седеше зяпнал до портата и скубеше бялата си брада. Като не бяха виждали такова нещо преди, правоверните коленичаха.


В тоя миг Мустафа Ибрахим спря да се върти и извика: „Шейтана”. Хората се поклониха доземи и повториха задружно: „Шейтана”. Мустафа Ибрахим махна с ръка във въздуха и се затътра по коларския път към Баткун.