автор: Iskren32

Пътувам самотен с последния влак.
Просто така — без цел и посока.
Чело опрял до прозореца пак
и потънал в мрака — дълбоко.

Светлините преливат — ту сини, червени...
Намига фенерът на стар кантонер.
В това празно купе сред сенки стаени,
те чакам да дойдеш, във глухо безвремие.

Тъй релсите нощни стенат под мен.
И минавам през стари, забравени спирки.
А сърцето ми пише безмълвен рефрен,
с твоето име по стъклата на дирите.