автор: Bademka

В един малък, шумен град на суетата, където думите често тежаха по-малко от въздуха, живееше Алберт. Той се мислеше за велик диригент, но единственото, което умееше да управлява, бяха чуждите настроения. Обичаше да подхвърля искри и да гледа отстрани как другите се пекат на огъня.
До него винаги подтичваше Аглая. Тя беше жена, чието сърце се хранеше от чуждото нещастие. Седем години тя плетеше мрежи от лъжи, защото собственият й живот беше твърде сив и празен. Но Аглая беше страхлива – тя никога не нападаше директно. Трябваше й щит. Трябваше й някой по-глупав и по-шумен от нея.
И тогава я намериха. Нарекоха я Острата. Тя се мислеше за поетеса, но стиховете й бяха като ръждясал трион – стържеха ушите и не носеха никаква красота. Острата беше лесна мишена. Едно писмо, пълно с отрова от Аглая, беше достатъчно, за да я навие като пружина.
„Виж я онази, Аркси!“ – шепнеше Аглая в ухото на Острата. „Тя те презира! Тя е твой враг!“
И Острата, без да провери, без да помисли, започна да замахва наляво и надясно. Тя вярваше, че е героиня, че е „секира“, която раздава правосъдие. А всъщност беше просто една дървена кукла, чиито конци дърпаха Алберт и неговата вярна сянка.
Те се смееха зад гърба й, докато тя се давеше в собствената си ярост. А Аркси? Тя просто се препичаше на слънце, гледаше този жалък театър и знаеше едно: куклите лесно се чупят, когато истината среже конците им.