автор: Samanda

Не съм си задавала досега въпроса коя от всички употребявани от мен думи е най-значеща, т.е. побира в себе си най-дълбок смисъл. Мисля, че много трудно бих направила подобна квалификация. Светлина, въздух, мир, семейство, обич, споделяне, грижа, отдаденост, приятелство …. Пропуснах една много важна дума за мен, означаваща доброволна обвързаност – „доверие“. Животът е хубав и смислен, когато е споделен с другите: близки, приятели, колеги, познати и непознати реални или виртуални съмишленици и събеседници.
Как аз осъзнавам и преживявам доверието като отношение към другия? Да възнаградя някого с доверието си, това е проява на убедеността ми, че този човек никога няма да ме нарани. Доверието е безпрекословна вяра в искреността, честността, коректността, лоялността и добронамереността на ближния. Колцина са хората, на които имам пълно доверие? Не са много, но не са и малко. И именно те, моите близки и приятели, за които знам, че ме ценят и имат фин усет за моите духовни ценности и лични морално-етични граници, правят съществуването ми смислено и радостно. Разбира се, не бива да искаме от другите онова, което ние самите не можем да им засвидетелстваме.
Колко мои близки, приятели и познати ми имат доверие? Старала съм се да проявявам такт и деликатност, лоялност и доброжелателност към всички, с които съдбата ме е срещала по житейските ми пътища през годините, но оценката за това доколко съм заслужила доверието им, е тяхна. Сред тях има хора, които оставиха невидими следи от рани в душата ми, които все още болят при спомена за проявеното двуличие и коварство от тяхна страна. Простила съм им, но споменът за преживяната болка е жив. Възможно е да е била основателно причинена, от тяхна гледна точка. Няма как да усвоим своите житейски уроци, без да преживяваме разочарование, отчаяние, временно униние и безнадеждност. Отдавна нашите предци са напуснали Рая. Реалният живот е арена на стълкновения между доброто и злото, истината и лъжата, възвишеното и пошлото.
Кога губим доверие в някого? Когато във взаимоотношенията ни някой от обкръжението ни натрапва свои убеждения и разбирания, опитва се да ни наложи свои морални ценности. Прави опити да моделира нашите избори съобразно собствените си желания и стремежи, т. е. съзнателно или не, ни вреди. В случаите, когато някой задължава друг да постъпи по начин, който той смята за правилен, доброволността вече я няма. Заменена е от принудата и заплахата, от насилието и тормоза. Няма как човек да реализира своята свободна /добра/ воля, когото му се налага външен натиск – закана или заплаха.
Страхът е най-безмилостният разрушител на вярата в собствените ни сили и възможности, както и в доброто у човека. Страхът блокира жизнената ни енергия, обезсмисля съществуването ни. Най-лесният начин да бъде омаломощен живецът на душата ни е доброволно да се подчиним на чуждата воля, сиреч да живеем живота си по чужд сценарий. Самопредателството обаче е краят на доверието в нас самите – загуба на собствената ни идентичност. Отречено право да оползотворяваме дара на Вселената – собствения си живот – според потребностите и желанията на собствената си душа. Не е нужно човек да остарее, за да прояви от време навреме мъдрост, т. е. да се е научил да си пести болката и разочарованията от излъгано доверие след предателство или злоупотреба с неговата добронамереност. Животът е нашият най-ценен дар и колкото повече години се навъртат в автобиографията ни, толкова по-обективно оценяваме и се стремим да оползотворим дара на Вселената – оставащите ни години живот.
Онзи, който уважава и цени нашата свободна воля, не я оспорва. Такъв човек заслужава да го дарим с цялото си доверие. С такива хора съм готова да споделя доброволно всичко свое. Уважението, зачитането, обичта и загрижеността, разбирането и споделянето са плодовете на онези взаимоотношения, в които няма осъдителни намеци и опити за манипулация, няма лицемерие и фалш, няма предателство. Уважената моя свободна воля е цената на дарената моя обич, грижа и подкрепа, на доверието ми в мой близък, приятел, съсед, в друг човек.
Да имам доверие в някого е равносилно на това да видя в него приземеният Бог. Блаженството от общуването или съжителството с подобни личности е неописуемо. С тях всеки ден е празник. Доверието трудно се гради, но лесно се руши, но си остава един от непресъхващите извори на радостта в живота ни. Можем ли да живеем само с радостта от живота, без злочестина, огорчение и горести?
За да дишам и живея, насъщно ми е нужна вярата в доброто начало у човека. Надявам се да я опазя до сетния си дъх. Но по-важното не е ли аз да съм човекът отгледал добротата в душата си, раздаващ я безусловно? Не знам защо все още тая доза несъгласие с Христовия призив: „Любете враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви правят пакост.“ Имам ли утеха и друг духовен ориентир? Да, незнанието е по-лесно простим грях, отколкото непризнаването и незачитането на Бог, на онова Начало, което е създало вселенските закони, управляващи битието, в частност и човешкия живот.

Samanda