автор: ma_gi

В деня, в който честваме свободата,
непростимо е, че не сме свободни.

Прости!
Изгубих стъпките ти, Лято,
във преспите
на Снежната кралица -
в окото ми
блести едно предателство,
заточило на юг
сърцето - птица,
което да разказва на пустините
за твоите
бълбукащи поточета,
за плодове,
за дъжд,
за непорочно синьото,
с което
всички утрини започваха...

Прости!
Светът е грях.
И зимни пълнолуния,
но с вълци,
епилирани мъжествено,
маскирани
и със фалшиви думи.
Светът е лов?
Това не е съществено!
Кай-Каин
тръгнал да убива Авел,
забравил себе си,
градината
и Герда.
Но ние спим,
потънали в забрава
и уж е зима,
а в душите ни е черно.

Нека поспим.
Защо ни е пробуждане?
Все повече сгъстява се мъглата...

...а чучела,
на никого ненужни,
мишена си направиха
от лятото...