автор: VPetkova

Събудих се от слънцето, което озаряваше стаята ми. Не помнех никога сънищата си и това също не ми се струваше нормално
Нормалните хора сънуваха, а аз — не.
Тази сутрин беше същото, опитах се да си спомня за съня си през нощта, но в мислите ми изникваше само черен екран.
Веднага щом отворих очи, видях, че часовникът върху нощното шкафче сочи десет часа. Пресегнах се, за да взема мобилния, отворих капачето, но нямах никакви съобщения. Оставих го обратно на нощното шкафче. Станах от леглото, обух чехлите си и хукнах веднага към банята, за да си взема душ.
Сутрешната рутина винаги ми доставяше огромно удоволствие. Забравях за всички проблеми от предишния ден и сякаш започвах живота си отначало, като нов човек.
Чудех се дали това не е специалната ми дарба, наред с писането. Сякаш новият ден беше нов бял лист, който ми предстоеше да запълня.
Банята приличаше на вкаменена тропическа гора — беше направена по дизайн на фирмата на мама, в зелено, кафяво-дървесно и сиво. Беше като излязла от луксозно списание. Над мивката, която приличаше на издълбано порцеланово яйце, имаше гигантско овално огледало със златисти кантове, осветено от ярки лед лампи. Единственият му недостатък бе, че щом застанех пред него, виждах хилядите дребни несъвършенства по кожата ми, иначе невидими на обикновена светлина.
Съблякох пижамата си и я хвърлих в коша за пране зад вратата, на която пък стояха окачени хавлиените кърпи.
Влязох в душ кабината, разпуснах разчорлената си коса и я оставих да падне свободно на раменете ми, пуснах водата от душа, който се спускаше от тавана като гигантски чадър, и започнах да си тананикам „отиде си любовта“ на 5-5. Всичко беше наред.
Шампоанът ухаеше на кокос, а душ гелът — на море, корали и миди. Порязах се няколко пъти със самобръсначката, докато бръснех краката си — по дяволите, изпсувах — и тогава дойде кръвта.
Кап. Кап. Кап. Кръвта започна да се стича по бедрата ми и да капе по плочките и върху сифона, сякаш току-що бях убила човек.
Изпуснах самобръсначката на пода и се взрях в окървавените си ръце — мамка му — цикълът ми беше подранил. Коремът не ме болеше, просто усещах тежест и ми се зави свят, като че бях изпила на екс цяла чаша червено вино. Случи се толкова неочаквано, че чак изглеждаше неестествено.
Пристъпих крачка встрани и се върнах под душа, оставяйки водата да отмие отново цялата пяна от косата ми и голото ми тяло, да измие кръвта. Суетенето в банята ми отне половин час.
Застанах пред овалното огледало, облечена в любимата си морскосиня хавлия, и започнах да се реша косата си със специалния дървен гребен, който ползвах след къпане. Всячески се опитвах да прогоня налудничавите мисли от главата ми, свързани с вчерашния инцидент с Калинката. И без това се чувствах замаяна заради цикъла си.
След като си писах с Дорис снощи, се бях поуспокоила. Не исках да споделям нищо с Ан нарочно — в момента тя бе прекалено вглъбена в темата за „бившия“ си, нямаше да ме разбере. Никол си имаше достатъчно главоболия покрай родителите на Кети и не исках да я натоварвам излишно с тая смахната история.
Не мисли за вчера — вчера е минало. — казах си и тогава се сетих, че бях захвърлила някъде в душ кабината ластичката си за коса.
Обърнах се, но в същото време усетих нещо.
Беше нечие присъствие. Зад гърба ми.
Дъхът ми секна.
Не зная как се случи.
Тишината в банята се беше променила за секунда. Беше станала тежка, плътна, сякаш имаше някой зад мен, там, където се намираше мивката с огледалото. И този някой ме наблюдаваше. Разбира се, нямаше как да бъде възможно. Никой по никакъв начин не би могъл да влезе в банята, без да го видя. Но откъде идваше тогава това абсурдно и толкова реално чувство?
Побиха ме тръпки, защото разбрах, че не бях сама.
Сърцето ми заби панически.
Извърнах леко глава над лявото си рамо и погледнах плахо иззад мокрите кичури коса.
И тогава — не, не, не, не беше възможно — я видях.
В огледалото над мивката наистина имаше някой.
Беше жена.
Изтървах дървения гребен на пода.
Няколко ужасно дълги секунди бях изпълнена с чувството, че мозъкът ми ще се пръсне сам на парчета. И че сърцето ми ще се разтопи и изчезне. Не можех да мръдна.
Тя беше в огледалото. И ме наблюдаваше.
Не беше мое отражение. В никакъв случай.
Имаше много грим по себе си.
Но първото, което ме прониза болезнено, бяха очите ? — червено-рубинено кървави, толкова приличаха на очите, които бях видяла при инцидента вчера с „Калинката“.
Взираше се в мен с любопитство? С тъга? С насмешка? Не можех да разбера.
Тя беше гола. В огледалото можех да видя само част от тялото ?. Гърдите ?, леко щръкнали напред, и оголемените като розови луни кръгове.
Тя разтвори кървавочервените си устни, сякаш се опитваше да каже нещо. Може би изрече някаква дума, но не можех да чуя каква.
Второто, което ме прониза до болка, беше нейната красота и короната, защото на главата си жената носеше корона — най-пищната, която можех да си представя.
Издигаше се като цилиндър от снопове злато и кристал.
Между сноповете имаше инкрустирани хиляди малки овални огледалца, които не отразяваха нищо освен някаква далечна светлина.
А там, където започваше косата ?, точно над челото, с кристални букви върху короната пишеше — успях за секунди да прочета:
Б Е Т И Н А Р А Я Л А Н
Тя направи движение с ръка напред и докосна повърхността на огледалото.
Отскочих инстинктивно назад, блъснах се във вратата на душ кабината и се свлякох на пода.
Треперех. Треперех като обхваната от треска.
Не можеше да бъде истина.
И все пак тази жена, нещо в нея, ми напомняше за мен…
Ужасът за стотна от секундата се взриви във вените ми и тогава разбрах — ето какво е да халюцинираш. Но защо всичко беше толкова реално и защо се страхувах?
Станах едва-едва от пода. Краката ми трепереха и ги чувствах омекнали. Вършиш пълна глупост — помислих си.
Пристъпих към огледалото, протегнах ръка и сложих пръстите си там, където бяха нейните, но не можех да я докосна. Вместо това усетих хладната сребриста повърхност на огледалото.
Изведнъж образът изчезна.
Там бях отново аз — с пребледняло като платно лице, с разширени от ужас зеници на зелени очи, загърната в морскосинята си хавлия и с разпусната мокра коса.
Ако беше халюцинация, защо беше толкова реално?
Изтичах към вратата, взех една бяла хавлия, върнах се при огледалото и я хвърлих отгоре му. Защипах крайщата на хавлията там, където беше рамката.
Отстъпих назад.
Какво, по дяволите, правех?
Сега ми се стори, че огледалото имаше още по-зловещ вид, приличаше на призрак в банята.
Но и не можех повече да си представя да виждам отражението си там.
Ами ако жената се върнеше отново? Беше по-добре да оставя огледалото покрито.
Тогава чух стъпките в коридора.
В къщата беше влязъл някой или нещо…
Какво беше това?!
Ужасът се завърна с още по-грамадна сила в гърдите ми.
Изтичах в отсрещния ъгъл на банята и грабнах една пластмасова пръчка — дръжка на стирка, оставена в кофата за почистване.
Насочих пръчката като оръжие към вратата.
— Кой е там?! — извиках с треперещ глас.
Тишина.
— Кой е там?!
Вратата изведнъж рязко се отвори, аз отскочих назад и изпищях. Щях да получа инфаркт.
— БОЖЕ ГОСПОДИ,АЯ! — възкликнах и се опитах да си поема въздух.
— Госпожице Ивелина? Всичко наред ли е?!
В рамката на вратата стоеше Ая, прислужницата ни, с черна, стегната на кок коса, изпито лице и униформените си черна блуза и панталони. Държеше метла със щраусови пера за почистване на прах.
— Госпожице Ивелина, тъкмо почистих спалнята на майка ви и дойдох да взема дрехите за пране. Добре ли сте?! Изглеждате много бледа.
— Аз…
— Каква е тази пръчка? Да не държите част от стирката?! — Ая ме гледаше с изумление. — Да не се опитвате да почистите банята?!
— Не, аз… — виеше ми се свят и усетих, че ми прилошава…
Съвсем бях забравила, че прислужницата щеше да идва днес.
— Не исках да ви плаша, съжалявам. Мислех, че все още спите. Госпожице… — залитнах назад, защото ми се струваше, че ще припадна.
Ая ме хвана за ръката.
— Ая — казах с пресипнало гърло, — моля те, отвори аптечката и ми дай някакво успокоително. Моля те.
— Разбира се! Но не е ли по-добре първо да легнете?! Ще дойда с вас до стаята ви.
— Ая, направи каквото ти казах.
— Сигурна ли сте…
— Просто иди и ми донеси успокоително.
— Госпожице, защо сте увили огледалото с тази кърпа?! — любопитно погледна тя през рамото ми.
— Не го пипай!!! — почти изпищях аз. — Чу ли ме?!
— Добре. — каза тя с притеснен тон, защото очевидно не можеше да разбере какво става.
…
В кухнята на масата ме очакваше закуска — ябълкови тиганици и чаша топло какао. Ая ги приготвяше чудесно, но сега не можех да хапна нищо. Не беше просто цикълът ми, чувствах се зле от факта, че полудявам, и сякаш преди малко се бе случило нещо, след което нямаше връщане назад.
— Нося ви “Валидол”, намерих и кутия „Триптозин“. Както и болкоуспокояващо.
Отидох да си налея чаша вода от диспенсера на плота. Изпих я до дъно. Налях си втора чаша с вода. Все още бях по хавлия и с мокра коса.
— Дай ми от валидола, моля те.
— Не е ли по-добре първо да хапнете нещо? — Ая изглеждаше разстроена.
Грабнах опаковката валидол от ръцете на Ая, отворих я, лапнах една таблетка, голяма като пул за игра на дама, и започнах да смуча.
— Пише, че трябва да се държи под езика, а не да се смуче. — отвърна прислужницата.
Намръщих се и махнах с ръка към нея.
— Мхххъ — успях само да кажа.
Плазменият телевизор в хола работеше. Тръгнах натам. Холът ни беше огромен и в него преспокойно можех да правя парти с трийсет човека. От тавана се спускаше огромен полилей, който наподобяваше преплетени един в друг кръгове.
Белият диван от букле приличаше на паднал от небето над планината облак, имаше и няколко канапета до прозореца, а на отсрещната стена висяха три огромни картини на местни художници — една натюрморт с ананаси и портокали, една с мъжка фигура в стил неокласицизъм и една пейзаж с борове над Иловград. Знаех бегло, че имат колекционерска стойност и струват от десет хиляди лева нагоре.
Продължавах да смуча валидола, имаше вкус на мента. Грабнах дистанционното от кръглата стъклена масичка, в момента по телевизията даваха тенис мач.
Превключих на ИловградТв.
Тук вървяха новини.

— От МВР тази сутрин съобщиха, че обявените за издирване във вторник вечерта ловци Петър Х. и Христо С. са открити мъртви в района на Стария ловен парк. Според разследващите най-вероятната причина за смъртта е нападение от мечка. От МВР отказаха коментар за разпространените по-рано слухове от вестник Иловградпрес, че се работи по версия за убийство… — тук водещият се прокашля.

Превключих на следващия канал.

— …обичам те… Лусио… бих направила всичко за теб…
— Върни се при дон Мигел, скъпа. Всичко между нас е обречено.
— Не мога, Лусио…
Продължих да превключвам с бутона на дистанционното.

— В предишно свое интервю казахте, че личният ви живот е приоритет. Как гледат на това според вас вашите фенове?!
— Не помня кога съм го казал…

Продължих да превключвам.

— На свиканото по-рано вчера съвещание министър-председателят съобщи…

Отново натиснах копчето.

— Над по-голямата част от страната ще преобладава купеста и купесто-дъждовна облачност. Очаква се понижение на температурите от пет градуса в района на…
Загледах се в прогнозата за времето и усмихнатата брюнетка, която сочеше картата на страната. Следобед щеше да вали!

— И сега — продължи водещата и сякаш се взря в мен — едно съобщение за Ивелина.
„Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг.“
— Това е за днес от нас и нашия екип. Останете с програмата на ТиТиВи.

Изтървах чашата с вода, която държах в едната си ръка, и я чух как се разбива на пода. Водата оплиска краката ми.
— Госпожице Ивелина!!!! — извика Ая зад мен.
Обърнах се рязко към нея. Беше зад гърба ми и държеше парцал в ръката си.
Сграбчих я силно за раменете и я раздрусах.
— Чу ли това!!!! — успях да изпищя, след като преглътнах таблетката валидол.
Ая имаше уплашен вид.
— Да чуя какво?!
— Видя ли го?! Ей сега, това по телевизията… „Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг.“ Каза го тази… синоптичката…
— Не знам за какво говорите, госпожице…
— Как така не знаеш, ти беше тук!!!!
— Госпожице, пуснете ме…
— Лъжеш! — изкрещях аз. — Ти го чу, видя го!!!
— Госпожице, ако не ме пуснете и продължите да крещите, ще се обадя на майка ви!!!
— Лъжеш!… — продължих да крещя.
— Госпожице, успокойте се!!!
Пуснах я, обърнах се и изключих с дистанционното телевизора. Хвърлих го на дивана.
Ая продължаваше да ме гледа шашнато.
Отидох до фотьойлите, там, където бе стената с картините. Върху него имаше метнато одеяло. Взех одеялото, изтичах до плазмения телевизор и го покрих.
— Какво правите, госпожице Ивелина?!
— Всички огледала в къщата… всички огледала и този телевизор, и телевизорът в стаята на мама. — шепнех трескаво.
— Госпожице Ивелина, защо завивате с одеяло телевизора?!
— Не го включвай повече!! Разбра ли ме?! И огледалата… не пипай огледалата…
— Госпожице, тази сутрин не ми изглеждате добре. Да се обадя ли на личния ви лекар?!
Започнах да се лутам хаотично из къщата, усещах, че вече съвсем ще изтрещя.
Втурнах се по коридора, който водеше към входната врата. Покрих огледалото на портмантото с едно старо мое яке. После побягнах нагоре по стълбите и към стаята на мама.
Наричахме я главната спалня — беше два пъти по-голяма от моята. Всички цветове бяха решени в дървесно — леглото бе кръгло, имаше гардеробна, където мама държеше дрехите и бижутата си, и един сейф, на който тя отказваше да ми каже кода.
Телевизорът беше окачен на стената. Издърпах завивката от леглото и го покрих. След това издърпах и чаршафа и с него покрих, като с було, огледалото на тоалетката. Затичах се към стаята ми. Всичко, което правех, изглеждаше странно и… някак зловещо.
— Телевизорът… огледалата… всички огледала… — продължавах да повтарям, шепнейки трескаво.
Ая ме чакаше в коридора на втория етаж и разговаряше по телефона.
— Госпожица Данайлова, нещо се случва с дъщеря ви… Тя… да… започна да ми крещи… не… не… Тук е. Не знам. За пръв път я виждам така. Изпадна в нещо като нервна криза… да… Ето ви я да се чуете. Госпожице Ивелина… майка ви иска да говори с вас. — каза тя и ми подаде телефона си, докато минавах покрай нея.
Грабнах го ядосано от ръцете ?.
— Какво?
— „Ивелина, какво става?! Кажи ми веднага!“
— Нищо. Абсолютно нищо!! Ще се оправя!!!
— „Защо си крещяла по Ая? Искам да знам.“
— Изтървах си нервите. Всичко е наред. Ще се оправя.
— „Ивелина, знаеш, че си наказана днес, нали?! Никакво излизане от вкъщи. Никакви кафета!“
— Не можеш да ми заповядваш, не съм Ая!
— „Ивелина, спри да разиграваш театрите си! Никой не е длъжен да търпи…“
— Чао. — рекох и затворих телефонната слушалка.
Подадох обратно мобилния на прислужницата, която ме гледаше с подозрение.
— Госпожице, защо покривате огледалата?!
— Не пипай нищо!! И повече не звъни на майка ми.
Нахълтах в стаята си, която изглеждаше така, както я бях оставила, взех завивката с изображение на слънце и луна и завих огледалото над шкафа с гримовете си. Ая ме следваше с озадачено изражение.
— Не разбирам какво правите. — каза тя.
— Ая — обърнах се към нея, опитвах се да овладея гласа си, — видя ли някакви оставени пари на шкафа в трапезарията?!
— Не.
Въздъхнах. Мама не ми е оставила джобни.
— Имаш ли някакви пари у теб?!
Прислужницата ме погледна изумена.
— Ъъъ, да, имам. Колко ви трябват?
— Не знам, двайсет-трийсет лева.
— Портмонето ми е долу в чантата, ей сега ще отида и ще ви ги донеса. Ще ходите ли някъде?!
— Ая — спрях за момент — искам да отидеш и да закараш „Калинката“ в автосервиза на Гили. Чу ли ме? Не задавай въпроси. Виж каква сума ще ти каже за прегледа и поправката. И недей да казваш нищо на мама! Ясно?! Не ? звъни повече.
— Вашата кола?! Добре.
— И, Ая…
— Да?
— Ако се случи нещо странно, ми се обади по телефона. Обещай ми.
Тя само кимна и излезе.
….
Не само аз полудявах. Времето сякаш беше решило да полудее с мен и да се преобърне.
Докато се возех на задната седалка в таксито, видях първите капки дъжд по стъклото. Шофьорът, слава богу, не беше от разговорливите. Единственото, което се чуваше в колата, беше накъсаният глас на диспечерката по радиостанцията, която предаваше адреси.
В стъклото, като на филмова лента, прелитаха коли, неонови надписи с реклами на Кока-Кола, реклами за 50-процентови намаления и предстоящ Черен петък по витрините на магазините за дрехи и обувки и книжарниците. Можех да видя как преминаващи по тротоарите хора един по един разпъват чадърите си — приличаха на внезапно разцъфтели цветя насред сивотата на града: червени чадъри, сини чадъри, зелени чадъри, жълти чадъри, черни чадъри, чадъри с цветовете на дъгата. И всичко това се размиваше и преминаваше като в оживяла картина, сътворена от луд.
Все още се чувствах замаяна заради цикъла ми, но валидолът сякаш беше започнал да действа и пулсът ми се беше успокоил. Аз самата се чувствах с една идея по-спокойна.
Колко лесно можеше човек да създаде лъжлива представа, че всичко с него е наред, мислех си. Едно хапче и тялото ти веднага ти осигурява необходимия комфорт. Но самата идея, че нещо не беше наред, ме разкъсваше. Като при писането, обичах всичко да е подредено в главата ми и да знам какво се случва. А сега този ред се разпадаше. „Полудявам необратимо“, помислих си, когато мобилният в дънковата ми торба извибрира. Държах я в скута си. Отворих ципа и извадих телефона.
Имах SMS от Ан.

„Къде беше снощи в чата? Не успях да те засека. Чакам линк към книгата ти.
PS: Новина: С Цветан вече ходим заедно. Официално сме си гаджета. Казвам само на теб, да знаеш. Да не се разприказваш, ей?!“
Имах и още един SMS от Никол.

„Днес няма ли да излизаме на кафе?! Какво се случва?! С Кети ще ви чакам във VES към 5 следобед. Обади се на другите.“

Тъкмо минавахме светофара на Пети булевард, когато шофьорът — брадясал чичко към шейсетте — се прокашля, изхвърли цигарата си през процепа на прозореца и попита с гърлен глас:
— Девойче, къде каза да те закарам? Извинявай, но забравих.
— Площад „Магнолия“ — отвърнах.
Няколко минути по-късно той успя да паркира.
— Двайсет лева — каза той.
— Уоу — отвърнах аз, докато се мъчех да намеря портмонето си (та това бяха всичките пари, които имах). — Доста солено взима тая вашата компания.
— Девойче, не чу ли, че миналия месец горивата поскъпнаха?
Пъхнах банкнотите в ръката му и излязох от автомобила.
Трябваше ми малко време, докато разпъна чадъра си — черен като крило на прилеп. Дъждът се беше усилил; вече не ръмеше. Стъпих върху няколко разместени сиви плочки, без да искам, и опръсках тъмните си дънкови панталони с кал. Мамка му, изругах наум. Разминах се с десетина души, които бързаха да се скрият от дъжда в близкия ресторант, и тогава я видях. Ярко жълтият ? чадър се открояваше най-силно сред тълпата. Беше обърнала гръб и зяпаше към фонтана, чиито пръски се издигаха на няколко метра нагоре и шляпаха игриво, падайки надолу, смесвайки се с капките на пороя.
— Дорис! — извиках и помахах с ръка.
Тя се обърна.
— Ивелина! — извика и тръгна към мен. Днес беше облечена в шушляков анцуг, с прибрана на кок коса, и човек можеше да я сбърка с момче. Имаше фон дьо тен по лицето си и руж по скулите.
— Егати шибаното проклето време! — каза. — Хайде да идем някъде на завет да хапнем нещо.
— Дорис, трябва да отскоча до банката. Искам да си изтегля пари от картата.
— Какво?! Не ми казвай, че майка ти е спряла джобните — засмя се тя.
— Дорис, ти дори не подозираш какво се случва — отвърнах.
— Ив, не се филмирай. На всеки може да се случи някакъв лек пътен инцидент. Все пак си жива и ти няма нищо! Погледни го от добрата страна!
— Гледам, винаги от добрата страна, Дорис — рекох. — И ти казвам, че покрай мен взеха да стават много странни неща.
— Майка ти разбра ли за Калинката?
— Не, но намери кутията с цигарите, която криех в стаята си. И съм наказана.
Дорис продължи да се смее. Дъждът продължаваше да плиска.
— Боже, колко много ми се иска да запаля цигара от сутринта — казах няколко минути по-късно, когато вече бяхме пред банкомата на „Експресбанк“.
Дорис стоеше зад мен и пристъпваше нервно от крак на крак.
— Какво, да не си забрави ПИН-кода?
— По дяволите! Майка ми е блокирала картата със спестяванията за университета!
Извърнах глава към камерата, която ме снимаше, вдигнах ръка и показах гневно среден пръст.
— Имам някакъв кеш у мен. Ако искаш, ще ти дам — каза Дорис.
— Колко имаш?
— Сто и делим на две — рече.
— Супер. Тъкмо ще си купя цигари.
Беше вече предобед, когато влязохме в пицария „Италиана“, която се намираше в партера на една от сградите до площад „Магнолия“. Сгънахме чадърите си и се скрихме вътре от дъжда. Почти всички маси бяха заети от хора, беше доста шумно, а топлият въздух ухаеше вкусно. Все пак успяхме да намерим една свободна маса. Издърпахме два от столовете, които приличаха на черни преплетени паяжини, и се настанихме.
— И тогава я видях… разбираш ли, в огледалото. Имаше корона на главата, разбираш ли — истинска корона! — заразправях на Дорис.
— Ив, искаш ли да ти кажа истината? Според мен не си луда. Ако се вгледаш внимателно в хората, няма да откриеш един нормален.
— Дорис, ами ако съм болна от нещо? Ако мама научи, веднага ще ме заведе на психиатър.
Дорис беше отворила менюто с пиците.
— Имам един сайт… Не знам дали го знаеш — Паранормално дот ком — каза тя. — Там, ако влезеш и прочетеш какви откачалки пишат…
— Лесно ти е да го кажеш! Ела на мое място! — възкликнах, извадих от чантата кутията с цигарите „Ода“, които преди малко бях купила от един нонстоп, и запалих.
— Слушай… ще ти издам една тайна — продължи тя. — Ан ми разказа тази история. Нали знаеш, че баща ? е собственик на магазин за детски играчки? Ан беше започнала да прави огромна колекция в тях, разбираш ли — стая, пълна само с плюшени мечета и зайчета, и колички на батерии, и тем подобни…
— Да, и?
— Сподели ми, че… всъщност ме накара да се закълна да не казвам абсолютно нищо на никого, но една нощ Ан каза, че ? се прочули шумове откъм тази стая. Станала, отишла да провери, отворила вратата и видяла… сенки в тъмното. Били играчките. Движели се и едната играчка казала на другата: „Тихо, тихо, защото тя ще ни чуе.“ Или нещо такова. По-нататък не си спомням какво точно ми разправяше, но знам, че на другия ден веднага повикали свещеник у тях, за да… пречисти къщата, и Ан разпродала всичките си играчки.
— Знам, че си пада по играчки — отвърнах аз, — но никога не ми е споделяла подобно нещо.
— Дорис, смяташ ли, че и аз трябва да направя същото? Имам предвид да се обърна към свещеник? — попитах и издухах дима от цигарата.
Дорис ми подаде менюто с пиците. Грабнах го и започнах да разглеждам; приличаше на списание. Харесах си една от пиците — „Капричоза“.
— Не знам. Имаш ли у вас светена вода? — попита Дорис. — На твое място бих напръскала това огледало и бих отишла на църква! Странно е! И тези думи, които си чула, да се повтарят… това за агънцата. Не ти ли хрумна, че някой завистник може да ти е направил магия?
При нас се появи сервитьорът — с рижава коса и лунички, облечен в бял панталон и тениска. На врата си носеше бадж с името си, което не успях да прочета.
— Избрахте ли си нещо от менюто, мили дами? — усмихна се той закачливо.
— „Капричоза“ — казах аз — и една кола.
— Пица „Фамоза“ — продължи Дорис — и минерална вода. Топла. Не от хладилника.
Сервитьорът само кимна и изчезна между останалите маси.
— Страх ме е, Дорис! Как според теб ще заспя тая нощ? — признах си най-накрая и отново всмуках от цигарата. — Плюс това знаеш, че мразя да ходя на църква. Всеки път, като вляза вътре, започва да ми тече кръв от носа, сякаш съм била на боксов мач.
— Мамо, ако нещата се влошат? По-добре иди на църква. Ще дойда с теб, ако трябва.
Въздъхнах и изгасих цигарата си в стъкления пепелник.
— Добре. Убеди ме. Ще отидем на църква — отвърнах. — Даже знам една наблизо.