автор: Zaspal_Misir

Телефонът звъни. Не мога да го вдигна. Не умея. Вече съм на осемдесет и пет години, животът ми се ограничава до ъгловото легло във всекидневната. От много време жена ми ме къпе. Казва, че мога и сам, но настоява да участва в процеса.
Времето не беше благосклонно към мен, макар запазило обема на косата ми, бе отнело цвета й, краката ми извършваха къси почти суркащи движения, очите ми различаваха само силуети, а мозъкът ми започна да си прави лоши шеги. Понякога чувах хихикането му в главата си, но някак не можех да се засмея заедно с него. Закъснялата зима си проправяше път през първите дни на февруари с ниски температури и снежно време. Обичам снега. Прекрасно е да гледаш как трупа бялата си пелена върху улиците и бордюрите. Скърцането на първите стъпки, натежалите клони, палавият танц на снежинките, тишината..
Не съм ставал от дни. Не защото не мога, а защото не искам, мозъкът не ми дава. Опитвам се да говоря с него, да го обсъдим, само един компромис. Не, направил е достатъчно за мен, сега е време да се погрижи за себе си. Почти не говоря, но в момент на първичен инстинкт успявам да промълвя една дума “вода”. Жена ми ме попита дали съм жаден, аз само кимнах. Не е особено грижовна. Никога не е била, тя е оцеляваща. В най - тежките зими е цапала боса по снега и ледовете, рядко е успявала да стигне до баня, за да се изкъпе, не е имало кой да я научи на готвене и занаят, не защото, не е обичана, просто не е искана.
Подаде ми чашата с вода, немалка част от нея разлях върху себе си. Все пак няколко глътки минаха през гърлото, но бързо бе изтръгната от ръката ми. “Стига ти толкова, ще се напикаеш”. Мисълта, която ме гложди, е че вероятно така или иначе ще се напикая в даден момент, защо преди това да не съм утолил жаждата си?
Не мога да усетя аромата на кафето, преди повече от четиридесет години загубих обонянието си в катастрофа. Но успявам да доловя “танцуващата” пара над джезвето.
Днес няма да пия, горещо е, не мога да държа чашата или да се изправя, за съжаление не мога и да я помириша. Извиквам спомена за аромата, мммм, ободряващо. Искам да се усмихна, но мозъкът ми не изпраща импулси, блокирал е невроните, чака. Жена ми се надвесва над мен, казва ми, че трябва да се изпикая, бута леген между краката ми, хваща достойството ми и чака. Успявам да пусна няколко капки, след което спътницата в живота ми ме осведомява, че ще излиза. Решавам, че това е добър момент да подремна.
Събуждам се. Някой ме побутва. Отварям очи. Пак е тя. “Пак ли спиш, бе? По цял ден лежиш. Лява гайка на терсене завита”. Не разбира. И нейният ум си прави шеги.
Нещо къкри на котлона. Обяд. Вероятно претопля вчерашните остатъци от боб яхния. Винаги съм харесвал боб. Простичко. Вкусно. Ще изям няколко лъжици. Последното ми ядене. Беше вкусно. Нещо върви по телевизора, стар кинескопен динозавър с дълго минало и никакво бъдеще. Някаква програма с родопски песни. Не ги харесвам, но често ми се налага да ги слушам. Нека вървят - фон. Май е време да подремна.
Отново отварям очи, този път малко по - бавно. Шумът е някак неясен, но започвам да различавам думите. Този път бутането е по - настойчиво. “Жив ли си, бе?”. Кимам едва със зинала уста, трудно ми е. Поглеждам настрани към вратата. От едната й страна има стар стол. Обикновено седи празен, но в момента виждам силует, който е кръстосал крака на него. Малко е неясен. Може би млада моя версия със сив каскет, сива блуза и черен панталон. С две ръце върти бастунче, а краката са обути в трандафори. Уверен. Силен. Силуетът е непоклатим, усмихва се мило. Гледам го вече повече от час, не проговаря. От време на време хвърля поглед към стария будилник, който е сложен до мивката и трака досадно с пластмасовите си стрелки. После отмества поглед върху мен и отново се усмихва. Бил съм красив мъж. Не си спомням трапчинките, но сега са там.
Вечерта наближава, жена ми отново взима легена и го наглася в съответната поза - “Хайде, пикай”. Не успявам. “Хайде, мъжо, пишшш”. Не успявам. Оценявам усилията, но няма нужда. Обръщам очи към силуета и изкрещявам “Освободи ме, бе!!”. Усмихва се. Изчаквам, може би бях твърде директен. Жена ми задава въпроси върху това, което е чула. Няма значение. Надигам глава, опулвам очи, втренчвам се в него настоятелно до степен на налудничаво, премествам ръка на сърцето си, преглъщам - “Освободи ме, бе”. Силуетът продължава да показва трапчинките си. Междувременно жена ми се отказва, облича ми пижамата и се примирява с идеята, че на сутринта ще трябва да чисти, това, което съм отделил.
Завива ме, не грижовно, а по навик. Правила го е повече от шестдесет години. Не изпитвам благодарност, но ми е по - уютно. Загася лампата. Силуетът става по - ясен. Усмивката му по - настоятелна. Той става. Приближава се до леглото и милва косата ми, сетне ме докосва по ръката, приятно е. Обръща се и се насочва към вратата, дърпа дръжката и я отваря, изчезва в маранята на нощта така, както се бе появил. Вратата се затваря, стрелките на часовника спират. Затварям очи.