автор: pastirka

На това е осъден – жонглира с дъха на живота
и с години се рови в казана без капка късмет.
Примири се, че къшеят хляб е заветната кота
и го брани – от уличен пес да не бъде отнет.

Щом понякога сутрин намери в торбичка от съвест
хвърлен, спекъл се краешник – той е така прегладнял,
че с последния зъб се нахвърля на него и ръфа,
да забрави, че много отдавна... кора не е ял.

И не гледа, че черен е станал и даже мухлясал,
че попил е зловонния мирис на улична смет.
Той ще помни завинаги оня примамливо втасал
и изпечен от баба самун – от живота отнет.

Само в краткия сън вижда спомена в ситост облечен...
От кога не е ял оня – с мирис от детството – хляб!
И дори го сънува, завит със кашоните вечер,
там до храстите свит и от тънка тревичка по-слаб.

Да дочака Великден – това е мечтата му смела.
Но в безхлебното време го рони жестокият глад.
Днес смъртта се прицели и – вече на мушка го взела –
му подаде в последния сън бабин дъхав комат...