автор: Belezhnik

Ако оприличите разказа ми с онзи прекрасен арменски роман, ще сте прави, но не ме упреквайте – първо, защото ми е много любим и после – случайно стана.

Свърши се. Погребението е в неделя.

Стаята е приземна, мрачна. Желязно легло. Около леглото са насядали направо непознати.
В. няма да дойде, защото в последния момент й е изникнало нещо, а и трябва да разходи кучетата.
М. би дошла, очите си е изплакала днес, но не й се излиза.
Г. би дошла с огромен, красиво опакован букет от бели маргаритки, но я боли корема, а и по-късно трябва да води внучката си на балет.
Л. е съпричастна с целите си душа, сърце и тяло. Преживява случилото се и с върха на косата си, но е разкъсана от ангажименти, а денонощието е само двадесет и четири часа, седмицата – само седем дни. Ако имаше осми ... ама аз – на седмия точно.
Ж.? Ж. пак не си вдигна телефона и разбра за трагичната новина чак след осем месеца.

Единствено другата В. ще дойде след малко. Ще пропътува два пъти по четиристотин километра, сгушена на тясната седалка в мекото си палто, под което, почти сигурна съм, е с черна рокля, която би облякла и ако отивахме на парти. Дано се сети да ми пусне „Хабиби, спиш ли добре?...“

А аз?
Реших.

Ще пропусна.
Не искам да си го причинявам.
И без това всички сме заети да не сме тук.

Обичам ви, мили момичета!