Тази нощ ще съм клише.
Или градина.
Вече мога да си позволя да се изричам.
И напук
на всички мразовити зими,
дето ми се случиха,
боляха…
Оцелях.
И се обичам.
А онези скелети
от гардероба
ще поканя днес на чаша вино –
дом ми беше твоята утроба
и до там.
До днес.
Сега съм синя.
„Майка”
по презумпция е святост.
От пустинята ще сътвори градина,
със сълзите си
полива в знойно лято -
да не съхне ни едно листо
и да погине.
Пясъка, студа и самотата
нося си от теб.
Кога ще мине?
Суша.
Майка.
И предателство.
Нито капка дъжд.
От сто години.
Можеше
вината ми да снемеш -
бурени, превземащи градина.
Живата вода
не търся в тебе.
Кладенец копая
сред пустиня.
Пясъкът
в дробовете ми влиза.
И в очите.
Напоследък все по-рядко.
И сълзите ми не са сълзи на близост.
И визитите ми –
все по-кратки.
„Майка”
по презумпция е святост.
Ерес е
да я сравня с пустиня.
Но затрупа пясъкът вратата
към една
несъществуваща градина…





