В кафенето вече беше топло. Ева си пиеше чая и лицето й изразяваше онова странно-притегателно чувство, което художникът познаваше от сънищата. "Как е възможно?" си мислеше той... "Това на мен ли се случва - трябва да отида да се прегледам на лекар. Нима сънищата могат да се материализират??".
Плахо плъзна пръст по екрана на телефона - за да сравни снимката с образа на нищо неподозиращия "обект", който се наслаждаваше на ментовия си чай... Пълно съвпадение. Очите, устните овала на лицето - едно към едно! Художникът беше объркан. Времето изтичаше безмилостно бързо. В пълната безпомощност в която се оказа - се появи лъч надежда. "Сламката" за която всеки удавник се хваща при настъпване на неизбежното...
Чу собствения си глас да казва:
- Снежи - пусни малко музика, ако обичаш...
Снежито осъзнаваше, че става нещо странно в "Баронесата" тази сутрин и сякаш само това и чакаше. Натисна Play на поочуканото старо касетофонче - и "Пинк Флойд" изпълниха пространството с магията на "Тъмната Страна На Луната". Христо получи на секундата невидимите флуиди, които задвижиха образното му мислене, а и кръвта му се загря до точката на кипене... Трябваше да действа веднага, защото Ева привършваше с чая. Реши твърдо да не показва снимката, защото с пълно право щеше да бъде помислен за изнудвач, или пък за някакъв психопат, незнайно как добрал се до образа на момичето.
Покашляне...
- Ева, може ли да те попитам нещо?
- Да, разбира се - каза младата жена, която се наслаждаваше на топлината в малкото заведение.
- Бих искал да те нарисувам... Получих вдъхновение, още когато видях лицето ти. Мечтал съм си да имам такова момиче като модел. Разбира се, ще си платя за това.
Нещо в мислите на художника се разбунтува и сякаш чу глас:
" Ицо - това не си ти! " Ти никога и нищо не обичаш да плащаш - откога започна да даваш пари на моделките си??" Художникът бързо отпъди този глас с мисълта : "Всяко правило си има изключение" - и така равновесието между Христо 1 и Христо 2 беше постигнато.
Ева малко учудена го погледна право в очите - синеенето на погледа й го замая, но художникът устоя и не примигна дори - въпреки чувството на потъване надълбоко в нейната същност.
- Защо пък не? Каза тя весело. Никой не ми е предлагал такава емоция. Къде ти е ателието?
- Съвсем наблизо - подскочи от щастие художникът. На трийсетина метра от тук.
- Ето ти визитката ми. Днес не ми е възможно - но ако ми позвъниш утре към обяд, ще се уточним за час.
Ицо с радост пое визитката, хвърли й бърз поглед и с наслада прочете:
Ева Димитрова - брокер недвижими имоти. Имаше и телефонен номер за връзка.
- Ок - каза щастливия младеж и очите му лумнаха с оня поглед, от който момичетата получаваха усещането за летящи "пеперуди" в коремната област.
- Довиждане Снежи, чао Христо - и Ева изчезна внезапно - точно както се беше и материализирала от нищото.
- Много е хубава - успя да промълви барманката - сякаш говореше повече на себе си, отколкото на художника...





