автор: esperanca

Част втора
Slimseagull
Мансарда Кубрик. Докторската къща. Старият Созопол. Разбунтуваното море бие дантелената пяна на вълните си в скалите от застинала вулканична лава под Северната порта на средновековния град.

Наетата мансарда е най-високата стая в къщата над Северната кула, която е част от фортификацията на града, подсигурявала подхода към външното пристанище между островите Свети Иван и Свети Кирик. Дланите стискат до посиняване дървото на перилата от малкия балкон, докато погледът се опитва да проучи остров Свети Иван и остров Свети Петър. Още с пристигането се чувам по телефона с Аркадий – капитан на малка моторна лодка, за да обсъдим плаването и обхода на островите. Морето е бурно и той обещава да следи прогнозата и да търси прозорец от подходящи условия, за да ме отведе до тях. По вода ме дели километър разстояние. Ясно виждам само фара. Неволно търся сравнение с фара от Острова на свободата, от който пристигам. Нетърпението ми е подложено на изпитание от непреодолим фактор – остър вятър и високи вълни. Силата на дълбокото и открито море ме нуди да се спусна по високата 35 метра скала Гаджели.
Изпадам в плен на рисунъка върху вулканичните скали. Причудливи форми изваяни от морето. Вятърът е по-силен от мен и на няколко пъти за малко да ме събори във водата. Домакинята от къщата ме предупреди, че до скалите е дълбоко. Убеждавам се като виждам атракционните кораби да плават в непосредствена близост до тях. Неусетно са минали няколко часа в улавяне на кадри с камерата при подходяща светлина и ъгъл. Изненадва ме дюленото жълто на кокетното фенерче от ковано желязо при входа на Северната кула. Изкачвам се на един дъх, тичешком минавам покрай параклис Св. Иван Рилски. През уличката срещу къщата, малко тясно паркингче е успяло да си открадне пространство между къщите, колкото за четири автомобила. Другите три места са заети от мощни претенциозни джипове, които с големите си габарити са присвоили част от предварително резервираното място за нежния ми френски автомобил. Упражнявам цялата си виртуозност при паркирането. Още толкова ми отнема свалянето на огромния куфар, който трябва да кача по тясното дървено стълбище до мансардата над третия етаж. Все пак успявам да се явя в ресторанта точно за вечеря в резервирания час, защото ме предупредиха, че мястото ми се пази само 10 минути, без значение, че съм нощуваща в къщата.
Твърде много условности за свободолюбивата ми душа. Уведомила съм, че идвам от Острова на свободата и след като пътувам сама, съм жена с характер, но дуалността остава основен щрих за седемте дни в Стария Созопол.
Точни като мен, чайките не закъсняват нито веднъж за вечеря. Ресторантът към Докторската къща е структуриран на три нива, изнесен над скалите от застинала вулканична лава. Избирам място в централния ъгъл, който сключват двете перпендикулярни дъги, по който са подредени масите. Панорамна гледна, но и най- брулената от ветровете позиция, поради това, че е най-изнесената точка над скалите. Ранна вечеря 17,30 часа. За да се предпазя от студа се налага да покривам раменете и главата си с наличните шалове, не съм подготвена, въпреки многото дрехи, за толкова студено време. Не знам как ме разпознават чайките, но още преди сервитьорът да е готов с поръчката, след изящни пируети във въздуха, кацат на парапета до моята маса, а по-смелите и на стола срещу мен. Трети направо си кълват риба от чинията, като ми дават възможност да ги разгледам съвсем отблизо. Те не се страхуват от мен. Докато аз съзирам в зениците им острото предупреждение, което съм прочела в гледците на лебедите преди единадесет години на плажа при хижа Ветеран след Варна. Първоначално си обяснявам с това, че съм сама, докато на съседните маси винаги има поне по двама души. След това си мисля, че цветовете, в които се обличам, роклите, шапките и шаловете са в синьо-зелената гама или в бяло и това по някакъв начин привлича птиците, но след няколко дни персоналът на заведението забеляза, че вечерям с чайките и когато идват да вземат поръчката, закачливо ме питат:“ Тази вечер колко гости очаквате? За колко да сервирам.“ После започвам да си мисля, че след като съм се сприятелила с чайките от Острова на свободата, те по телепатия, която при животните и птиците е силно изразена са си предали, че съм част от ятото на Джонатан Ливингстън Чайката и тук думите на Ричард Бах ми се случват наяве:“…чайките от брега безмълвно ме посрещнаха. Почувствах само, че съм добре дошъл и съм у дома…цялото ми тяло от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото е самата мисъл изразена във форма, която можех да видя. Разкъсам ли оковите на мисълта, ще разкъсам и оковите на тялото…Свободен съм да отида, където искам и да бъда това, което Съм.“
Седемте дни в началото на Руйния месец остават хладни. Сутрин ставам рано и въпреки студа, увита в шаловете, които имам, излизам на ранна разходка по безлюдните улички на старинния град. Любимото време. Морето бие все така гневно брега, тишината е залепнала по калдъръмените улички и аз попивам от уюта на старите къщи. Взимам първото капучино за деня от автомат, по това време нищо не работи, заведенията и магазините отварят към 11 часа на обяд. След кръговата разходка, никога не се връщам по един и същи път, след сутрешния си тоалет слизам по успоредната на брега уличка до централния плаж. Пристигам рано, обикновено заварвам едно, две човечета, които правят сутрешната си разходка по плажната ивица. „Харманите“ ме впечатли с мекия пясък, кристалната вода, въпреки бурното море и поддържаната чистота. Взимам шезлонг с чадър, цените са нормални и оставам до към 14 часа. След това се връщам пеша, като се размотавам по магазинчетата, галериите и работилничките, набелязвам си покупки за излизането след вечеря и се прибирам в Докторската къща. Понякога се улисвам в разговори с бабките, които продават истинско домашно сладко от зелени смокини, което върви превъзходно върху канапе от запечено козено сирене или в разговори с художниците, които продават картините си. Галериите не винаги са изящни зали, по-често са организирани в приземните етажи на къщите, или в гаражите. Захласвам се и се изгубвам в преливането на багрите върху платната. Обичам да слушам за различните техники при изграждане на картината. Допадна ми тази, при която първоначално боята се наслоява на няколко пласта, след което се отнема с шпатулата, за да се получи релефа и наситеността на цветовете в дълбочина. В близост до къщата, в която съм отседнала, всеки ден се отбивам да си побъбря с майстора, който изработва различни предмети на изкуството от дърво. Очите ми са залепнали за еднометровите лодки в синьо-зелената гама и пред мен стои дилемата, дали ще мога да побера такава лодка в малката си френска кола. В последния ден, преди да си тръгна не само си купувам една от лодките, но и я пълня със скъпоценни камъни от друго любимо магазинче, в което се отбивам всяка вечер. Така ставам горд притежател на дървена лодка в зелената гама, която носи съкровищница от Яспис, Ангелит, Флуорит, Серпентинит, Апатит, Лапидомид, Амазонит, Лабрадорит, Авантюрин и Розов кварц.
Всеки ден се чувам поне два пъти с Аркадий по телефона. Той подробно ме уведомява за прогнозата по сателита и наистина търси прозорец от време, в което да ме откара до островите. За целта, която съм си поставила, са ни необходими минимум четири часа относително спокойно море, които природата реши да не ми предостави. За да компенсирам две поредни вечери се награждавам с едночасови разходки в Созополския залив на бутафорните корабчета Посейдон и Магелан. Доближавам се до островите Свети Иван и Свети Петър. Последните дни на Аполония са и по уличките е истински спектакъл. За да избягам от голямата шумотевица със запалването на нощните светлини, слизам до централния плаж. Зад мен е суетата и шума на бълбукащия в емоциите си курортен град, пред мен е стихията на морето. Бурно и талазно разбива вълните си в брега. Останал постоянен, с напредването на вечерта вятърът се усилва. Когато се уморявам да се боря с него, се покатервам в кабинката на спасителите, където оставам поне час на завет в съзерцание на шипящата, но не сърдита вода, над която увисва луната.
Искам да харесам Созопол, но колкото и да се насилвам, не може да грабне душата ми, да я възпламени, да я накара да свети. След почивките във винен и спа комплекс Старосел като качество на обслужване и отношение нищо не може да достигне това ниво на стандарт за достатъчно. Изкуствата и красотата на Стария град са употребени, превърнати в средство за печелене на пари. Единствено, което ме примирява е разбунтуваното море. Стихията и мощта. Грохота на талазите. Поглъщам ги ненаситно и жадно. Искам да запечатам всяка солена пръска от напора на вълните.
За разлика оттук, Островът на свободата толкова бързо ме плени и открадна. Веднага, още щом стъпих на корабчето в Бургаското пристанище, защото е диво, първично и сурово. Най-чистата форма на достатъчно. С напускането на Бургаския залив усещам онази опресия, която изпитвам в планината, преди изкачването на двухиляден връх. Цялата смазваща тежест, която този път идва от дълбините на морето. Равна по сила, но различна стихия.
/ следва/