автор: lubotran

Като безмълвни горски духове
зазидани в стената на мълчанието
отиваме си вече от света
напълно онемели същества
не казали последната си дума
и зяпнали с отворена уста
учудени къде ни е гласа?

А някога, някога, някога...
Ние имахме мнения по всички въпроси
но решихме да не ги изкажем и споделим
Прииска ни се страхливо да ги запазим за себе си
и като смачкани стари вестници
в задните си джобове да ги скрием и задържим

А някога, някога, някога...
когато нещо ни се нравеше
и вместо да възкликнем и се възхитим
ний предпочитахме да си пасуваме:
"Защо да четкаме някой и нещо си
когато можем да си замълчим?"

А някога, някога, някога...
Когато нещо ни ядосваше
когато гневни сме били
ний обичайно пак пасувахме:
"Защо са ни борби, противоречия, кавги?"

А постоянното пасуване
убива постепенно сетивата
дарени ни да различават,
грозното от красотата
Така неусетно и безвъзвратно
май че умъртвихме си и душата?

И ето ни вече обречени, оковани духове
зазидани в стената на мълчанието
без мнение, без глас и без душа
без капка гражданско съзнание
не казали последната си дума
отиващи си бавно, бавно от света....