автор: ina_krein

Заведението отвори врати с шумно парти и избрани гости. Масите се огъваха, отрупани с плата от изискани ястия. Гергана тъжно си помисли, че с това количество ядене дом за сираци може да храни децата седмица.
Последните дни бяха трудни и напрегнати. Алекс често изпадаше в депресия или раздразнителност. Слушаше изпълненията на Юлия постоянно и момичето се чувстваше натрапник в дома му.
Ходеше на пръсти, не говореше. Приготвяше храна и я оставяше на масата в кухнята, но след часове я прибираше недокосната. Разбираше, че той страда, но животът продължаваше. Трябваше да намери сили да преодолее раздялата. Самата тя понякога почти забравяше колко боли. На моменти така я притискаше мъката по бебето, че ѝ се искаше да вие като вълчица. Ревността към Алекс я разкъсваше, но дълбоко в себе си знаеше, че може би никога няма да измести Юлия от сърцето му. Ала тя притежаваше нещо, което цигуларката не можеше да му даде. Можеше да го направи баща и така да стане най-важният човек в живота му. Тази мисъл ѝ даваше сила и тя понасяше лошото му настроение спокойно. Стоеше пред иконата и се молеше дълго. „Ако не обърнеш палачинката, ще загори“, казваше баба Сократ. И Гергана искаше да направи промяната. Но дали беше готова да заплати цената ѝ?
Макар да работеше вече като дизайнер по декорация, седмицата преди откриването девойката изживя реален кошмар. Сроковете я притискаха, трябваше да взема трудни решения, част от материалите при доставката се разминаваха с качеството от мострите. Позволяваше си консултация с Алекс и само на него имаше доверие. Чакаше с нетърпение заведението да заработи, за да заглуши малко мъката по Георги. Работата наистина ги погълна, спасявайки ги от самите тях. Морето се успокояваше и вълните се прибираха към брега почти нежно. В далечината отново заплува врата сърце към брега.
Въобразяваше ли си, или я следяха? Тук не бе Ню Йорк и тя не беше глупачка. Все някога Инквизитора щеше да я открие. Ако преди това не го убиеше някой. Случайно.
Докато приемат нейната декорация, много спорове, нерви и доводи бяха употребени. Гергана показваше и доказваше. Най-трудно бе да накара съпругата на шефа да приеме нейните предложения. Госпожата се смяташе за експерт, а бе посредствена, груба, без вкус. Все пак успя. Резултатът беше зашеметяващ – златисто, тютюнево и опушено слънце като цвят преливаха в мебели от полиран дъб. Уютната атмосфера носеше нежен, изискан стил. Работата ѝ като дизайнер беше приключила и тя пожела да работи в кухнята като помощник готвач, за огромна радост на Мухарем, който ухилено заяви, щом я съзря:
-За мене ти си от нашите, нищо, че си от друго тесто.
Ако не го познаваше, би се обидила, но усещаше, че това бе голям комплимент. Тъмнокожият мъж имаше добро сърце. За него важното бе да бъдеш човек. Новото приятелство ѝ носеше усмивки. Простичкото общуване с рома бе естествено, топло и ясно. Докато се смееше на шегите му, които той вадеше като Дядо Коледа от бездънен чувал, забравяше за мъката и вината, че уби човек. Морето отново се бе укротило. Засега.
Работата в заведението течеше на бързи обороти. Поръчките валяха и всички тичаха като роботи, за да изпълнят желанията на клиентите. Ако така продължеше и след еуфорията от откриването, щяха да получават добри пари. За нея това беше изключително важно. Щеше да ѝ осигури финансова независимост. Мечтаеше за дом близо до Алекс и да открие детска школа по приложни изкуства или бутик за собствени модели рокли.
Барът работеше не по-малко бясно. Алекс заставаше между бутилките и забравяше любовната мъка по Юлия. Или поне така изглеждаше отстрани. Тя не знаеше, че често той мисли за музикантката. Още по-странно бе, че лицето на Юлия се сливаше с това на Гергана, докато бъркаше коктейли автоматично, усмихвайки се любезно. Бе дистанциран. Мъката бе негова и не допускаше никого в нея. Малко хора знаеха или предполагаха колко всеотдайна можеше да бъде Юлия. Животът ѝ на звезда налагаше да бъде егоистична и рязка понякога. Само Алекс познаваше нежността ѝ, но не можеше да я разкрие. Затова така се бе вживял в перфектния барман, че само за седмица получи в книгата за мнения и препоръки десет похвали, което значеше подаръци от централата на веригата и възможност да стане управител на салон.
След работа слагаше слушалките и отлиташе в онзи свят, където бе с Юлия. Спомняше си сладки моменти от любовта им – огромният букет червени рози за последния ѝ рожден ден, който той ѝ подари; мечето, връчено му без повод, за да не е сам в нощите без нея; китайският йероглиф, татуиран на бедрото му, означаващ вечната им обич... Понякога на терасата сядаше до Гергана. Тя слушаше как вятърът и морето разговарят без думи. Дълго мълчаха. В това имаше тиха магия и интимност, каквато не предлагаше и най-горещият секс. Но и двамата не го осъзнаваха. А зад ъгъла на блока един мъж ги следеше. Вятърът се чудеше дали има връзка с убийството на брега.
Гергана беше доволна, че цигуларката е далеч. Не искаше Алекс да страда, но и се страхуваше. Знаеше, че ако Юлия се появи, ще има проблеми, а точно сега не можеше да изостави своя приятел. Беше ѝ уютно в малкия апартамент. Пиеха кафе на терасата с малката старица, живееща под тях, виждаха се и с докторката. Имаше свой свят и дори забравяше понякога Инквизитора, без да знае колко усърдно я търси той. Искаше да сподели с Алекс, че я следят, но не смееше да го тревожи. В същото време се молеше за чудо - някой да убие насилника, преди да стигне до нея. Богородица слушаше вечер молбите ѝ и ги пращаше към небето по ангела. Нямаше силата, а и не искаше да причинява смърт. Дори когато ставаше дума за Инквизитора.
Денят се очертаваше напрегнат. Тичаха сервитьорки с табли и подвикваха недоволно, че поръчките закъсняват. В минутите затишие Мухарем минаваше между плотовете и танцуваше кючек. Всички се заливаха от смях.
Бе престанал да се къпе с парфюм и един ден тя го похвали.
-Няма вечно да бъда простак – отговори ѝ ухилено той. – И аз искам да успея в живота като теб. Може даже да си намеря накой зеленоок красавец и аз.
Прегърна го и почувства, сякаш се сбогува с него. Стана ѝ мъчно, без сама да знае защо. Отдръпна се и се засмя, но очите ѝ се напълниха със сълзи. Цял живот ли щеше да е обичана като сестра? Ако това беше нейното изпитание, наистина беше жестоко. Душата ѝ трепваше всеки път, щом прегърнеше зеленоокия мъж. Питаше се колко още можеше да прикрива чувствата си. Трябваше да мисли за него като за брат. Това уж беше лесно, ала донякъде. В такива мигове като за спасителен пояс се хващаше за приятеля Мухарем. С него можеше да сподели тревогите си за преследвача. Но го отлагаше от страх.
Имаха малка закачка с рома. Когато денят бе добър, излизаха на разходка. Влизаха в някоя сладкарница и си поръчваха толумбички и боза. Ядяха, мляскайки и правейки глупави физиономии. Чувстваше се спокойна. Ала щом покрай тях минеше майка с дете, болката я сграбчваше и тя искаше да гушне отново Георги, да види колко е пораснал. Знаеше, че майката може да се изплаши и рискуваше много, ако реши да се свърже с нея. Напоследък си мислеше, че е убила човек, макар и насилник, и Господ нямаше да ѝ прости, въпреки че го направи, за да защити слабата жена. Бог нямаше да ѝ прости и обичта към Алекс, и нелепата омраза към Юлия. Нито егоистичното желание да се омъжи и народи куп деца на зеленоокия мъж.
„Когато нещата тръгнат зле - казваше чистачката от Дома, - жените се хвърлят да стават майки. Щом нещата се пооправят, разбират, че майчинството не оправя света им, ала е късно. Затова домовете са пълни с деца.” Така мислеше жената с метлата в Дома, но дали беше права, само времето щеше да каже. И все пак – кой я следеше? И защо?
Много мисли тършуваха из главата ѝ нощем. Мъчеше я липсата на собствен дом. Не можеше да остане у Алекс вечно. Юлия рано или късно щеше да се върне. Тогава можеха да се случат страшни неща. Разговаряше с вятъра по улицата; с морето, когато минаваше по крайбрежната алея; с иконата, когато приготвяше храна в кухнята. Но те не ѝ казваха какво да направи. Това засилваше страха ѝ. Красива, тъжна, свободна, беше обект на ухажване от колегите си, но Алекс и Мухарем стояха като вярна стража до нея. Уж животът ѝ се подреждаше, а всъщност все повече се объркваше. Понякога си казваше, че ако Инквизитора е искал да я убие, нямаше да пуска някой да я следи. Значи не беше той. Кой и защо тогава бе пуснал опашка след нея? Дали пък не беше Юлия?
Бе есен, а горещината не си отиваше. В неделя с Мухарем се разхождаха в парка. Алекс каза, че ще се види със стара клиентка и тя деликатно излезе от апартамента.
Вървяха по крайбрежната улица и Гергана внезапно спря. Мухарем я погледна дяволито.
-Какво толкова тоз път видя? Някой готин сладур, по когото си падна, а?
Тя не отговори. Гледаше в зад рамото му и той се завъртя. На близката пейка млада майка бе поставила кошче с бебе. Сега го изваждаше и му говореше. Детето се въртеше като живак и Гергана се приближи, хвана кошчето и го премести до жената, за да може спокойно да гушне детето.
-Благодаря - усмихна се тя. - Много е палав. Като почне да тича, не знам как ще се справям.
Момичето стеснително пристъпи от крак на крак и се усмихна нерешително.
-Мога за идвам и да го гледам за няколко часа. Обичам разходките в парка. А и имам опит в гледането на малки деца.
Бебето се обърна по посока на нейния глас и започна да маха с ръце. Радваше ѝ се и тя го погали нежно по малките пръсти. Майката изненадано се загледа в нея и някак тревожно установи:
-Сякаш бебето ви познава. Можем да разменим координати. Ще се обадя, ако се нуждая от помощ.
Размениха телефонните си номера и Гергана си тръгна. Майката дълго гледа след младата жена, а бебето махаше с ръчичка като за сбогом.
- Какво беше това? – нетърпеливо я почна ромът, веднага щом тръгнаха към малката сладкарница на ъгъла.
- Има неща, за които не бива да питаш – уклончиво отговори тя, като трепереше.
Мухарем я погледна обидено. Приличаше на вярно куче, което са ритнали грубо.
- Нали с теб сме приятели – настоя той и зачака обяснение.
- Най-хубавите и страшни неща пазим за себе си – отклони отговора Гергана.
- Защо не искаш да ми кажеш? – нацупи се той по детски. – Нали сме приятели?
- Защото прекалено боли – откровено отговори тя и вдигна ципа на якето си.
Мъжът я погледна внимателно и замълча. Всеки имаше право на тайни. Като неговата, която криеше от всички. Бе влюбен в Алекс, но не можеше да му каже. Зеленоокият мъж беше висока класа. А той бе обикновено момче. „Сигурно е страхотно да правиш любов с такова бяло шоколадче“, мислеше той, но трябваше и ти да си бял. Расизмът в България бе като инфлационна криза. Всички отричат, че я има, докато започне портмонето да ги боли.
Седяха до прозореца и за първи път тя не докосна своите толумбички. Гледаше през прозореца майката с детето и преглъщаше сълзите си. Мухарем я гледаше тъжно.
Приятелят ѝ мълча известно време и накрая се осмели да каже:
- Този път няма да има ядене. Хайде да те водя у дома.
- Аз нямам дори дом – с мъка отговори тя. – Живея в този на Алекс.
- Аз пък живея в квартира, от която дебелата хазяйка може да ме изрита, когато поиска. – И се засмя кисело. – Освен ако не я топля в леглото, но не съм изпаднал дотам.
Гергана мълчеше и гледаше към пейката с Георги. Мухарем я дръпна за ръкава:
- Там, където живееш, е твоят дом. Можеш да се изнесеш на квартира, ако желаеш. Но си толкова хубава, че рискуваш хазяинът да ти скочи още първата нощ.
- Това пак няма да бъде дом – тъжно отрони тя.
Младият мъж я погледна замислено. Бе дяволски права. И бе красива, а не го осъзнаваше. Би се оженил за нея, нищо, че не харесваше жени. Ала Гергана и Алекс бяха от друго тесто. Не можеше да се мери с тях. Затова гордо я хвана под ръка и тръгна наперено по улицата. Нека му завиждат мъжете.
Небето хвана под ръка вятъра и се гмурнаха в прегръдките на морето. Слънцето ревниво скочи след тях и скалата самотно притихна, защото ангелът разговаряше с Бога за съдбата на малкия Георги и изчистваше с белите си крила пътя пред него.
-Мухарем – осмели се накрая да сподели тревогата си тя, - някой ме следи.
-И сега ли – пребледня притеснен младият мъж.
-И сега – отговори утвърдително Гергана. – Погледни вдясно от мен.
-Мъжът със сивото яке?
-Да.
-Имаш нов обожател? – опита се да се пошегува мъжът.
-Едва ли – отговори притеснено тя и се чудеше дали да му каже за Инквизитора.
-Тогава кой? – вече силно притеснен, попита на свой ред мъжът.
-Не зная, но ме е страх – отговори красавицата. – Може да ме убият или отвлекат.
-Позволи ми да пусна някои връзки – шепнешком поиска разрешение той. – Имам роднини по всички улици на града.
-Позволявам – отговори шепнешком Гергана и го прегърна силно.
Морето прибра вълните си предвидливо, защото вятърът танцуваше ламбада покрай брега. Все още красавицата бе в безопасност. Друго си бе те закриля ангел.
В петък вечер заведението вреше от хора. Цял ден Гергана имаше лошо предчувствие. Напоследък мислеше какво ще се случи, ако Инквизитора от нейното минало се появи. Нямаше да я скрие късата коса. Какво щеше да прави тогава? Страхът скова душата ѝ, усети бученето на морето от болка в себе си, но смело тръсна глава. Може пък да не случи. Не беше сама. Имаше Алекс и Мухарем. Но зеленоокият мъж не понасяше насилие - нямаше да удари, за да я защити. Ала Мухарем щеше да го направи. Тя знаеше, че мургавият мъж я обича и е готов да я защитава с живота си до смърт.
-Имам нещо за теб – пошушна ѝ Мухарем привечер. – Знам кой те следи.
Тя се обърна пребледняла. Страхуваше се да научи истината, но имаше и надежда да не е насилникът от нейното минало.
-Една учена жена, богаташка, е наела човек да те търси. Трябвало да се увери, че си ти. Никой няма да те убива. Била някаква адвокатка май. От голямото добрутро.
Гергана преглътна мъчително. Възможно ли бе майка ѝ да е жива? И да я търси?
-И защо ще ме търси? – опита се да се направи на силна и да спре страха.
Мухарем я прегърна нежно. Беше доволен, че смърт не заплашва девойката.
-Заради някакво бебе може би – намигна ѝ усмихнато, припомняйки си поведението ѝ в парка наскоро.
Поръчките приключваха, когато в салона се разрази мощен скандал. Имаше паник бутон при агресивни клиенти, но рядко прибягваха до него. Обикновено охраната и Мухарем изхвърляха нахалника и всичко приключваше. Служителите от кухнята се струпаха да наблюдават цирка.
Някакъв мъж искаше още една текила, а Алекс отказваше да му налее.
-Знаеш ли кой съм аз - крещеше мъжът и тя се закова като препарирана пеперуда на мястото си.
Познаваше този глас, който я стряскаше с месеци в нейните сънища. Инквизитора, облечен като преуспял бизнесмен, бе обърнал поне бутилка текила. Тя знаеше какъв го прави алкохола. Тогава изискваше подчинение от всеки, който се появеше. Съпротивата означаваше изтезания. Опита се да мине отзад и да влезе в кухнята. В това време едрият мъж я видя.
-О, моето сладко захарче! Ето къде си била! Не ти искам текилата - великодушно удари по бара. – Искам сладкото захарче да ме забавлява довечера.
Тръгна към нея и тя ужасена изпищя. Мухарем застана пред Гергана, за да поеме удара. Ала последва изстрел. Мургавият мъж се свлече. Охраната притича. Настана хаос. Тя трепереше и хълцаше. Алекс прескочи бара и щом я погледна, разбра. Прегърна я и я заведе в кухнята. Плискаше я с вода, но тя се тресеше като листо.
-Всичко ще бъде наред – галеше косата ѝ. - Ченгетата ще го отведат след малко. Охраната го закопча. А Мухарем ще се оправи, линейката идва към нас.
Гретел го прегърна и Хензел отговори с нежност. Дойде собственикът и нареди да затварят за днес. Полицаите щяха да ги разпитват. Нямаше смисъл да изнервят клиентите.
-Време е да си вървим у дома – подкани я Алекс след даването на показания.
Тя кимна и си взе палтото. Косата ѝ беше пораснала и един кичур непослушно падна на челото ѝ. Алекс протегна ръка и го намести. После я целуна там и хвана ръката ѝ на излизане. Пръстите им трепереха. Вятърът учудено се вгледа в лицата им. Нещо се бе променило. Вятърът питащо погледна небето. То слезе в очите на младите и кимна. Да, нещо се бе появило и щеше да остане там. Морето прегърна скалата отмаляло. Любовта пристига толкова бързо, че понякога не усещаме, че е дошла и че молитвите ни са чути.
Вървяха по тъмната улица и мълчаха. Имаха толкова болка в миналото. Нямаше как да махнат с ръка и тя да изчезне като мъгла. Морето от мъка бушуваше и в неговата, и в нейната душа. И макар вятърът да се опитваше да успокои вълните, получаваше се обратното. След всяка буря настъпваше тишина и Хензел и Гретел очакваха това безмълвие – да съберат сили за следващото изпитание, в което да проверят обичта на брат и сестра, което можеше да се окаже изпитание. Ангелът ги прегърна с крила нежно.
- Скоро видях Георги – неочаквано съобщи Гергана, за да спре да трепери.
Вятърът любопитно се промуши между ръцете им, а ангелът разпери крила.
-Детето си има майка – рязко я прекъсна Алекс и тя разбра мъката му.
Болеше го повече, отколкото предполагаше. Много повече, отколкото показваше. Вятърът хвана Гергана за ръка и замислено се загледа в небето. Идваше дъжд, а беше далече болницата, затова пусна ръката ѝ и полетя с развети коси към онази част на града, където лекарите се бореха за живота на рицаря Мухарем. Ангелът и Гергана се молеха.
След малко вятърът седеше на перваза на болничната стая и наблюдаваше монитора до мургавия мъж. Нощта щеше да бъде дълга. Но всичко щеше да се оправи. А и знаеше – само след половин час Гергана и Алекс щяха да бъдат тук. Нямаше да заспят, знаейки, че приятелят им се бори със смъртта. Молитвите на Гергана пробиха небето и стигнаха до ушите на Бога. Той благо вдигна ръка и благослови душата на рома.
Морето неспокойно помръдна устни. Тази вечер вятърът щеше да дойде и да танцуват влюбено на лунна светлина. Но още го нямаше и тревогата го караше да изпраща вълна след вълна към брега.
Адвокат Петрова не можеше да си намери място от вълнение. Обадиха ѝ се, че преди няколко часа в един бар показания е дало момиче, което може би е дъщерята на мъртвата ѝ сестра.
-Моля те, Господи, помогни ми да е тя – стискаше ръце молитвено красивата юристка. – Сестра си не можах да спася, нека изкупя грешката си чрез дъщеря ѝ.
Господ я слушаше и кимаше с побеляла глава. А ангелът пренареждаше съдби – разместваше събития; планираше случайности. Няколко пъти събираше и разделяше Алекс и Юлия в бъдещето, но не можеше да реши - да я върне ли обратно в Гърция, или да я остави да обикаля света. Накрая разпери криле и отлетя към зеления явор пред блока, в който живееше Гергана сега. Теглеше го като с магнит душата на мургавото момиче.