автор: mitkoeapostolov

Когато бях дете, родителите ми строго ме порицаваха, когато се опитвах да лъжа.
Истината в нашето семейство беше издигната на пиедестал. Постепенно спрях да лъжа и силно осъждах тези, които хващах в лъжа. Считах себе си за върховен представител на истината в света, а моето семейство за стожери на добродетелта.


Докато един ден не осъзнах, че всички лъжат. Яко. Аз най-много.


Най-голямата лъжа на този свят е, че съществува човек способен винаги да казва истината. Това е невъзможно, това е нежелано, това е много опасно (виж есето ми "Защо хората лъжат").


С годините омекнах в настройката си към лъжата. Даже започнах да лъжа за малки неща от време на време - ей така, за забавление. Лъжата, в здравословни количества, може да има изключително терапевтично действие. Това е вярно особено при децата, които нямат добре развитите инструменти на възрастните, за да се справят с реалността. Когато на възрастните им се налага да лъжат, причините често са свързани с неизживяни моменти от тяхното детство. Как да се сърдиш на един човек, че те лъже, когато виждаш, че пред теб стои едно голямо дете?


Има и по-сериозни случаи. Например ако един човек е неспособен да приеме себе си или последствията от своите действия и резултатът от това неприемане би бил убийство или самоубийство, не е ли по-добре да се излъже?


Каквато и да е причината, приемам че лъжецът наистина живее във вселената на своята лъжа. За да я изиграе по-убедително, този човек се е сраснал с нея и често не може да я различи от истината или реалността. Съответно за него лъжата се е превърнала в истина и аз нямам проблем да му вярвам, че описва света по начина, по който го вижда.


Иначе сме наясно, че всички лъжи или излизат наяве, или имат жестока цена за своето изричане. Когато ние не сме тези, които плащат тази цена, няма нищо лошо да се насладим на добра лъжа и още по-хубаво - да ? повярваме.