автор: BoboDux

Вървя по улиците в мъглата.
Стъпките, приглушени и тихи,
звучат като зле скрита измама.
Градът не спи. Той помни онези,
които искаха да си тръгнат,
но никой не отиде далече.
Изгубих се в този луд свят
като скитник, блъскан от буря
в тъмна, непроходима гора,
където дълбоко е скрита лъжата,
а светът се управлява от шутове.
Изгубен в непрогледна мъгла
се превръщам във призрак -
невъзможна идея в писмо,
нахвърляна и после забравена,
неизпратена до получателя.
Приличам на стар филмов кадър,
в който сивото време е спряло,
обвило като верига душата ми.
Мъглата се сгъстява все повече,
заприличва на изтичащ живот.

***
Не искам да водя двоен живот -
кой ли би имал нужда от него -
да живея в абсурдна реалност,
а да сънувам денем селския път.
От стар албум изтупвам праха
и тръгвам далече към детството,
със снимка в ръката като компас.
Избледнялата оръфана снимка,
откъсната от ненужен албум
все още пази свидните спомени
и на миналото крехките сенки.
Годините летят, а на снимката
изглеждаме срамежливи деца,
под четката на портретиста живот
неусетно станахме възрастни хора.
Старият руски дървен часовник
не тиктака възторжено както преди.
Кукувицата му от години замлъкна.
Увиснали, стрелките са замръзнали
една до друга, като камбана и звън.
Часовникът, крадецът на време…

***
Не изпълних своето обещание –
да избягам от сивата клетка
и да се върна при корените си,
но всеки е собствения си съдия
и решава има ли сили да тръгне.
Макар и за ден, макар и за час,
да тръгна в росата на ранното утро
по прашния път нагоре по хълма.
Както някога, в детски години,
да нагазя щастлив в топлата пепел,
с която лятото гали нозете ми.
Отхвърлям натрупаните години
и пак съм само на десет. Утро е.
Тишината сякаш се взира дълбоко.
Червена мантия се развява на изток,
Зората едва се пропуква, небето е ярко
като горяща божигробска икона.
За секунди всичко става различно.
Забравих дори накъде съм запрашил,
забравил за грохота на мъгливия град.
Господи милостиви, щастлив съм!
А къде съм бил през годините
и съм пропуснал толкова радост?

***
Мислено минах през тази стара врата.
Прашни подове, дъските проскърцваха.
Седнах на стола, където е седял дядо ми.
Годините отлетяха, душата застива -
в тази къща се сбогувах със миналото
и всичките детски мечти. Стара врата.
Излязох като дете, върнах се старец.
В къщата всеки ъгъл разказва истории.
Горещо се молех тук да остана завинаги.
Отварям бавно очи и осъзнавам нелепо,
че мислено сменям къщи и пътища,
където е спряло и не тече вече времето.
Господи, само да не бъде на сън, а наяве.
Нищо, че годините като жерави отлетяха,
нали жарещият огън в сърцето остана,
макар на писмо да прилича всяка стъпка,
което вече не може да бъде изпратено.

***
Книгата на живота ми е хиляди страници.
Понякога я прелиствам и препрочитам
в часа, когато съмнения тровят душата ми.
Дали съм направил всичко както трябва?
Или все не съм имал достатъчно време?
В книгата ми има безброй празни страници..
Не бих могъл да разкажа за всичките.
Какво ще бъде написано в тях след това
изобщо не знам и по-добре да не знам.
Животът винаги оставя място за избор,
понякога забравен в нечие старо писмо.
Затова зад гърба ми остава черния залив,
а напред, вярвам, е моята златна река.

***
Пътят се простира в далечината,
където синята светлина се събужда.
Ликуване изпълва сърцето ми.
Косовете пеят възторжено
в близкото изоставено лозе.
От трелите им възкръсва душата,
замразена от мъгливия град.
Вятърът шепне нещо на пясъка,
бърза да се скрие под покрива
докато нощта не го е прегърнала.
Къде отиде деня и изгряха звездите?
Лягам край пътя в сухите летни треви,
над мене е яркото лунно небе.
Луната виси в единия край, крива
като усмивка на заклет комарджия.
После рисува стъпките ми в полето.
Разбирам, че ще залезе и губя ръката,
но ми е все тая - ще раздавам отново.
Не мога да се надбягвам със времето.
Отдавна преминах по селския път
и безмилостно изоставих зад себе си
което ми е било скъпо от детството.
Там, където славеите пеят неистово,
където зората е най-сладка в целия свят.
Само че това отдавна вече е минало
и няма как да скрия от други тъгата си.

***
Събуждам се мокър в росата,
не ми е студено, тревата ме е завила.
Стъпвам отново на пътя и тръгвам.
Вятърът знае къде да ме отведе –
в зората на безгрижното детство,
където всичко беше просто и ясно.
Реката се смее като дете на играчка
и бърза да се промуши под моста.
Губя се в дългите сенки край пътя,
но винаги се връщам в началото,
при приятелите, при земята си.
Където и да скитам, там е сърцето ми.
Всичко отеква в безкрайната далнина,
където мечтите са все още живи,
където нощта приспивно люлее света,
а звънът на камбана зове в тишината.

***
Нозете ми потъват в топлата пепел
Прах се вихри леко по стария път.
Виждам ярки отблясъци над реката.
Душата ми пее като медна камбана.
Хоризонтът ме зове отново напред.
Тук всеки камък свири своя мелодия.
Лудо танцуват сенките на дърветата,
радост и тъга препълват сърцето.
Цикади се надпяват оглушително,
гръмко тръбят, че времето спира,
не искат да свърши тяхното лято.
Край реката върбите люлеят хоро.
Разказват безкрайни стари истории.
Разказват, да има само кой да ги чуе…
Боже мой, искам вече да се събудя
от този дълъг и мъчителен сън.

***
Нощната светлината бавно умира.
В далечината проплаква цигулка,
струните и нежно разкъсват душата.
Небето е безкрайно високо и синьо.
Ветровете нашепват своите тайни,
срамежливо ги слагат в дланта ми.
Върби зелено шумолят край вира.
Пътеката води обратно във къщи,
където любовта се спотаява в ъглите.
Време е вече да се върна в началото.

***
Вятърът проправя решително пътя ми
между нощта и росата на новия ден.
Нощта ме крие като приятелско рамо.
Планините пеят, горите приласкават
прашният път във своята галеща сянка.
Дърветата скърцат в играта на вятъра.
Земята се прегърбва и скръбно въздиша –
запусната, занемарена, необичана.
Пътят е все повече зад гърба ми.
Все по-малко остава пред мен.
Отивам там, където съм бил някога.
И когато светнат в дома ми фенерите,
душата ще намери мир и пристанище.

***
По пътя ще спра в стар магазин.
Срамува се продавачът с бяла брада –
той няма никакви лъскави стоки.
Купувам от това, което предлага:
стара раница да преметна през рамо,
и износен син дъждобран. Стига ми!
Искам да седна и да побъбрим с него
но като че ли няма да стане – дядото
не е от приказливите, той има работа,
трябва да подреди стоката в магазина.
Кимам му и отново поемам по пътя.
Хей, път, поведи ме където поискаш.
Където звездите плетат шарени черги,
където гласове летят през поля и гори.
Води ме, дори ако поискаш в небето.
Докато под краката ми шепне земята
и древните песни извират от нищото.
Път, води ме, докато стигнем във рая.
Там ще стопля ръцете си на огнището
и ще запазя малко топлина и за другите.

***
Разделям се без жал с нощната пустош.
Потъват в сенките тишина и съмнения.
Някъде в далечината ехти кучешки лай.
Над полето новия ден ляга тихичко.
Търпеливо ме очаква самотният път.
Стъпките ми заглъхват в далечината,
къде ще ме отведат, не мога да кажа,
по-важното е, че сърцето ще разбере.
и щастието някъде там ще ме чака.

***
Мракът неохотно избледнява на изток.
Вихри се в последния си танц и нощта.
Не знам там, след завоя, какво ме очаква?
Опитвам се да отгадая, но отговор няма.
Само пътят, моят единствен приятел,
отново с гореща ръка ме повежда на юг.
Вървя тихо, да не смущавам щурците,
те обичат да си говорят по пладне.
Мога да спра и да послушам цикадите
и тяхната пролетна оглушителна песен.
Мога да седя неподвижно край пътя
и да ги слушам в захлас до смрачаване.
Селски път, прегърнал юлската жега
и дълбоките вирове, в тъмните сенки
на които проблясват сребърни риби,
заведи ме там, където светлината живее,
където сърцето не боли, където пее душата.
Пълзи нощта неуловима, невидима.
Опитвам се да я осветя с клечка кибрит,
но тя се чупи и гасне без светлина.
Свивам се в тревата под синия дъждобран.
Там, отвъд хоризонта, звездите запяват.
В трептенето им не мога да видя луната.
Скоро ще съмне и светът пак ще запее.
Отново ще има слънце, отново ще тръгна.
наплискал лицето си с вода от реката.

***
Животът като песен се ражда в зори.
Реката ромоли от песента на русалки.
Отивам, където светлее новият хоризонт.
Там е отговорът, тихото ми пристанище.
Мой път, мой единствен вечен приятел,
ще те следвам дори на земята до края.
Няма да чувствам нито страх, нито умора,
защото ти ми шепнеш какво ме очаква,
в тихия ти глас чувам песен и стихове.
Мой път, мой неподкупни приятелю,
с теб и дните ми, и нощите диво ухаят,
преливат от аромат на треви и на мащерка.

***
Отдавна крия въглен в джоба си –
пазя го от огнището, преди да угасне.
Дори да замръкна в най-тъмния лес,
ще мога да стъкна огън от съчки –
да ми свети в непрогледната тъмнина
и да топли, когато кръвта ми замръзва.
Светът тържествено се вдига на пръсти,
за да докосне небето в прозрачната вис,
под звъна на камбаните, люлени от утрото.
Някъде в далечината пътеката изтънява -
значи пролетта е свършила и започва лятото.
Старият мост проскърцва след кръстопътя.
Ярките летни огньове танцуват край пътя.
В маранята им сякаш светът оживява.
А свободният вятър хуква към края му,
без да е отговорил на много въпроси.

***
На пътя следа оставям зад себе си.
Вятър бързо се втурва и я изтрива.
Разстоянията стават все по-кратки.
Над реката отекват птичите крясъци.
В утрото слушам песента на земята –
отрудена, изоставена и вече безплодна.
Пътувах през целия си дълъг живот
и все се страхувах да не се отклоня.
И ето - тези прашен път още ме води
далеч от суматохата на мъгливия град.
Джобовете ми са пълни със стихове,
безгрижни думи извират в душата ми.
Гласът на младостта запява отново
и дъхът му е горещ като младото вино.

***
Книга на живота ми е хиляди страници.
В тревожен час понякога я прелиствам -
когато съмненията идват в душата ми.
Дали в този живот съм направил всичко,
каквото е трябвало да се случи навреме?
Уморих се да събирам отломки от дните.
Сънят си отива – полусветло е, полусянка,
полуживо и все пак е съвсем нереално.
Или не ми достигна време още да чакам?
Ето, сънят си отива като следа на комета.
В книгата ми има безброй празни страници..
Не мога да разкажа какво ще пише на тях,
не искам да знам и по-добре да не знам.
Животът винаги оставя място за избор.

***
Градът крие очите си под мъглата.
Бях там, стара снимка в черно и бяло.
Не знам отговорите на много неща,
но пак ще ги срещна отново на пътя,
дори това да стане след хиляда години.
Като в стар филм - краят е неизбежен.
И когато един ден по пътя си тръгна,
искам последният ми дом да е там,
край селския път с топлата пепел.
В селото вече почти не останаха хора,
но ето някой, пъшкайки, още пълзи.
И когато случайно мине край гроба ми
може и да не го забележи в тревата.
Ала друг може пък да го види
и да ми сложи стръкче метличина.