автор: mariq-desislava

Той присяда по едно и също време
в единственото ъгълче на здрача.
Душата му не трепва за нищичко даже.

Замерва небето със сънища
и се прибира по съмнало в себе си.
Неподвижни дъждове тичат след него
и се смеят на превзетите локви -
живот ли е или безкрайна евтаназия?

Бавно полудява
от саможивите залези.
Не търси нищо,
никого не иска.
Чака да дойде денят,
в който дъжда ще завали
отвътре
и ще го покрие.