автор: oper

На Е. Миленкова

Тогава бях едно дете,
не знаех, не разбирам,
не виждах, че ме носиш на ръце,
а мислих, че умирам.

Сега си спомням за това,
и жестоко съжалявам,
не мога времето да спра,
но все още се надявам.

Ти учтиво каза ми тогава,
изпрати ме с поглед до вратата,
прекрачих я, но не с омраза,
а с чиста, непресторена уплаха.

Не знаех какво да говоря,
и дума не можех да кажа,
не исках аз и да споря,
страхувах се аз да ти кажа.

А ти остави ми много,
чудесен светоглед като този,
напътстван ту мило, ту строго,
очите ми широко отвори.

Сега вече всичко се свърши,
и аз неусетно заспивам,
и светлината трудно се търси,
защото аз зная - умирам...

30 април 2001