автор: LeoBedrosian

Кога аз стигнах шестдесет
и космите ми побеляха...
Белеят върхове навред,
те също горди бяха.

Орел аз бях, а не цървул,
летящ над върховете,
тегоби и злини събул
във човката със цвете.

Последния камбанен звън,
за него аз не бързам.
Живях живот, като на сън
възвишен, прям и дързък.