автор: BoboDux

Често си задаваше въпроса: дали пък всичко преди нея вече не е написано? Дали сътвореното от нея днес не струва и грош? Ако е така, кой ще и го каже, че да вземе да изгори черновите и да изхвърли всички писалки по дявола! Знае ли човек – може пък Пегас да е презобал от умни творения и да се задавя вече от словесния овес? И не иска повече.
Такива мисли спохождаха младата авторка, докато крачеше енергично към известно издателство, където беше занесла за одобрение първата си книга. Беше малък роман. От малка една от мечтите и беше да напише роман. Е, написа го. Не беше лош – според нея и според тези, които имаха привилегията да го прочетат. Оставаше да види бял свят. И със страхом Божи един ден прекрачи прага на издателството.
Днес трябваше да отиде, за да разговаря с някой от редакторите. Младата жена не знаеше, че днес отговор няма да получи, защото маститите автори, които произнасяха присъдите над книжки като нейната, заседаваха. Днес те решаваха - този писател е добър, онзи не става. Слагаха твърди оценки и категории. Същите тези мастити автори, които преди години все още бяха поети и писатели, а не чиновници. Нямаха кабинети, нямаха луксозни издания „избрано”, „пробрано”, „недоразбрано”, „недообрано”... Днес вече бяха други – бяха станали съдници над младите момчета и момичета, които се осмеляваха да им поднесат за присъда книжките си.
Предния ден един неин приятел, не гадже – приятел, от истинските, на чаша бира неочаквано се засмя и каза:
- Ама си и глупава. Такава красавица като теб, ако рече не малко романче, ами Енциклопедия „Британика” ще издаде…
И едва успя да се наведе, за да не му извади окото хвърлената от нея запалка.
- Е, стига де! Пошегувах се!
- За кое? – стрелна го тя. – Че съм готина?
- А, че си готина спор няма. За другото…
Това беше вчера. Днес младата жена бързаше към издателството и токчетата и нервно почукваха по неравните тротоарни плочки. Нямаше защо да бърза - не намери никой по редакторските кабинети. Само един от сътрудниците, който напразно я канеше на кафе откакто я беше видял за пръв път, поклати глава и доверително и съобщи:
- Не ги чакай. Ще има да се надвикват до следобед. След това ще се замъкнат на вилата на главния и ще се наплюскат като добичета. Пък и какво да ти кажа – подочух Пенчев да споделя, че едва ли твоята книга ще е откритието на месеца. Знаещ какво значи това…
- А Матанов къде е, с тях ли е?
- Не. Старецът не идва тук на заседания и не ходи с тях. Той си е на неговата вила. Пише нов роман.
Сутринта тя награби своя приятел, качиха се в колата и запрашиха към селото на писателя. Вилата на Матанов беше очарователна стара сграда с голяма градина, която от своя страна се отваряше към широка долина с изглед към реката.
Известният писател ги посрещна на портата. Авторът на „Ангелски очи“ и „Градината на джуджетата“ беше едър мъж с късо подстригана бяла коса и пронизващи тъмни очи. Той ги поздрави сърдечно и ги покани:
- Хайде да отидем да видим прасетата ми.
- Всъщност искахме да поговорим за други неща, не за прасета – започна младата авторка, вървейки по пътеката след него.
- Нека първо да видим прасетата - настоя той. - Не обичате ли прасета?
- Не знам – откровено си призна тя. – Може би, но със сигурност мразя свинете!
Матанов спря озадачен. Беше очаквал един млад писател да разбира поне малко от прасета.
- Е, значи, може би знаете нещо за развъждането на кучета? - попита писателят.
- За съжаление, не – отговори нервно младата жена.
- А какво ще кажете за пчеларството?
Той беше направо удивен от тяхното непознаване на най-обикновени страни на живота..
- Запознати сме с това – засмя се мъжът. – Преди седмица ме ужили пчела.
- Е, щом сте жив, значи не сте алергичен. Да отидем тогава при кошерите - предложи той.
Увериха го, че биха предпочели да посетят кошерите малко по-късно.
Младата жена започна да губи търпение. Да бие толкова път, за да гледа прасетата на писателя!
- Много бихме искали – започна нервно тя, - да чуем за вашите методи на работа - за това как пишете романите си. Да видя къде греша при моята работа, да се поправя...
Писателката изстреля последната фраза с необичаен плам. Все пак пряката цел на нейното идване беше да разбере как се пише сполучлив роман. Ако вникнеше в процеса, може би щеше и тя да напише шедьовър.
- Първо вижте моите бикове – каза бодро Матанов, пропускайки ядната и реплика покрай ушите си. – В този обор има няколко млади бика, които със сигурност ще ви харесат.
Младата жена и приятелят и нямаха никакво съмнение в това.
Той ги заведе до ниска зелена ограда. Зад нея стояха две свирепи животни, който преживяха и от устата им течеше зелена слюнка. Без да спират да преживят, те ги гледаха с кръглите си кръвясали очи.
- Е, не са ли великолепни? - попита той.
Отговориха, че това са великолепни бикове, че точно така си представяха най-добрите бикове на света.
- Искате ли да влезете в обора? - предложи Матанов и отвори вратата.
Отдръпнаха се бързо назад. Биковете хич не изглеждаха дружелюбни.
- Не се страхувайте - каза писателят. - Малко вероятно е да ви навредят. Изпращам работника си при тях всяка сутрин без никакъв страх.
Погледнаха на известния писател с други очи. Стана им ясно, че подобно на някои други писатели, актьори и дори философи на нашето време, този човек е идеалистичен и правдив като самата природа. Все пак за всеки случай поклатиха отрицателно глави.
- Биковете, - обясниха те на великия писател, - не са областта, която възнамеряваме да изучаваме. Бихме искали да знаем нещо за вашите методи на работа.
- За моите методи на работа ли? – вдигна вежди в почуда Матанов. - Да, честно казано, аз самият не съм сигурен дали имам някакви методи.
- Какъв план или метод използвате, – настоя младата жена и извади тетрадка и молив. – когато започвате нов роман?
Матанов изглеждаше озадачен. Почеса се по ухото и изхъмка:
- Хм… Правила… Може би като правило, – каза той, – идвам тук и седя в обора, докато не намеря героите, които ми трябват.
- И дълго ли седите тук? – попитаха.
- Не особено. Като правило, след като поседя спокойно половин час сред прасетата, намирам поне един от моите герои – обикновено главния.
- И какво правите тогава?
- Ами, тогава обикновено паля лулата си и отивам до пчелина, за да намеря мястото на действие.
Въздъхнаха. Писането на романи сега им се струваше още по-недостижима мечта от всякога.
- Сигурно имате и коза във фермата си?
- Разбира се! Отличен екземпляр. Искате ли да я видите?
Разочарованието очевидно вече се отразяваше на лицата им. Вечната история. Методът, по който са написани романите на Матанов – с участието на кози, кучета, прасета и млади бикове – може да е съвсем правилен и дори полезен за здравето на автора, но този метод не беше за тях.
- Влезте в къщата – засуети се Матанов. - Жена ми ще ви почерпи с чай.
След няколко минути забравиха всичките си проблеми и недоволството си, озовавайки се в компанията на най-очарователното закръглено миньонче, които съдбата някога беше изпращала на гостите.
- Значи искате да научите моите методи? - попита той внезапно.
- Да! Можете ли да ни разкажете какъв метод използвате, когато започвате роман?
- Винаги започвам с изучаването на реалните факти. Вземете например „Перачката на дантели“. За да напиша тази книга, работих в парна пералня две години.
- Две години! – извикаха удивени те. - Но защо?
- За да усетя атмосферата.
Кимнаха в знак на съгласие.
- Затова е шедьовър! – не сдържа възторга си младата жена.
- Имате ли по-нататъшни планове?
- О, да - отговори Матанов с усмивка. - Винаги правя планове за много години напред. След тази книга искам да изуча затвор - отвътре, разбира се.
- Затвор ли? Отвътре? – възкликна тя сащисана.
- Да. За това, разбира се, ще трябва да отида в затвора за две или три години. За да проуча нещата, ще трябва да бъда в затвора достатъчно дълго.
- Но как ще влезете там? – извикаха младата жена и приятелят и в един глас, наблюдавайки с ужас спокойната решителност на този сърцат мъж и крехката жена до него.
- О, това не е толкова сложно. Дължим достатъчно много пари – ще стигнат за две, че и за повече години в затвора – спокойно отбеляза жената на Матанов. - Ще се роди шедьовър, който ще бъда върхът в кариерата му – погледна тя с нежност писателя. – А и ще изчистим дълговете…
И те се изправиха, давайки да се разбере, че посещението е приключило и е време младите да си тръгнат. Писателската двойка им стисна приятелски ръцете. Матанов ги изпрати до входната врата и ги упъти откъде да минат за по-пряко - покрай кошерите и край пасището на биковете – за да се качат на магистралата.
Младата писателка и спътникът и пътуваха мълчаливо в сгъстяващия се мрак. Изпитваха необикновено чувство на спокойствие. Когато наближиха града, решението вече беше узряло в тях - окончателно и неотменимо. Приятелят спря колата, помълчаха, изпушиха по цигара и тогава тя попита:
- Ти ли ще купиш пистолета или аз?