автор: kompot

Пурпурната луна,
с пълно лице,
изгря и озари земята.

Тя стана свидетел
на мимолетния живот —
живот, който се връща
в праха на земята,

която отнема обвивката,
за да позволи на душата
да се превърне в звезда.

Звезди, блестящи ярко в нощта,
пръснати като хор
на хиляди диви сърца,
с пламък, който не угасва,

със светлина, която пази от бедствия,
и от елегии, изпети
с глас на зло.

като в сънлива мечта,
от светлината излъгана.

там, където ехтят молитви вековни,
там, където се срещат
вяра и надежда,
и мракът на свят, потънал в кърви.

боговете са с нас...
чудесно.
но защо?

защо се допуска
кръвопролитието на времето,
защо историята се връща
в безкрайна цикличност?

Сами ли пишем тази история?
Или съдбата вече е заключена?

като отвъд този живот и гроба,
където се шепнат имената
на всичко забравено.