автор: ina_krein

Това е историята за обичта на една крава към своя стопанин и на него към своята мила работница. Разказа ми я една старица на спирката на автобуса през зимата, докато чакахме превоз до селото. Студът се промъкваше като шейтан през дрехи, шалове и обувки, та имахме нужда да стоплим с нещо душите си. И баба Мария не издържа.
-Гледам, че има още време до рейсо, па да ти кажам нещо, оти много ми е мен на душа.
За една крава Рогла. Така ѝ викаха, оти имаше много големи рога. Дедото я беше купил на един селски пазар за много паре тогава. И он бил пошел на пазаро за ябуки, та немал и много пари. Ама като видел как стопанинот бие горкото животно, душата му се обърнала с астаро нагоре, земал пари от един негов комшия и го купил това малко теле. Като детенце го миловал, докат си го закара дома. А теленцето, по него вървело као куче. И така, докат станало на крава. Ама убава она била – со рогове, со едно едро виме – по една кофа млеко на ден му давала. И като тръгнела в утрина да оди на паша, го милувала со главата.
-Как така – попитах, колкото да поддържам разговора.
-Ми така – сопна се мъничката старица, – главо о глава. Као човек.
Замълчах благоразумно, а тя продължи:
-Като си довадала она от паша, мучала още от горнио край на селото. Да чуе стопанинот, оти она си довада, да изезе на пакьо, да ѝ каже: „Ай добре си дошла, Рогла.“ Да я пошеше по гърбо, да ѝ даде една панча ябуки.
-Мислех, че само конете обичат ябълки – не се стърпях аз.
-Аа, не е така – оживи се малката баба, разбрала, че я слушам внимателно. – И кравите умират за них. Ама не требва да им се дават цели.
-А как? – вече наистина се заинтересувах аз.
-На резени – отвори малката си ръка старицата. – Ако има дадеш цела, ке се задават. Та Рогла само на свойо стопанин давала да я дои. Он чистел, он си я гледал като дете. Ама един пат му дошли внуци на госте. И он видел, дека детето земало една шлипка и право на кравата по гърбо.
-Сериозно? – подсмихнах се аз.
-Сериозон ами. И дедо ми като видел, земал шлипката и удрил детето по гръбо. Кажал му: „Така дали ти е убаво?“ и детето отишло при майка си и голем туфан беше у дворо. И си ойдея щерката на дедо Първан со внуката. И повеке не се врънаа. Ама дедото е бил прав. Он викаше: „Оти го биеш? Оно е божа душа, не разбира. Ти нели си умен, покажи, погали, нели си човек учен.“
-И после? – полюбопитствах аз, усещайки, че най-интересното предстои.
-После, дедото почна да пие. Много му беше мака, оти керка му не пускаше внуката да иде при него. И седаше со дедовците во кръчмата да пие ракия. А кравата, като си дойде от паша, право у кръчмата. Тури предните ноги на стълбите и мучи. Докат дедо Първан не стане, па да си оди дома, она седи там и мучи, не ѝ аресуваше оти седеше стопанино тамо.
-И той какво, ставаше ли? – попитах усмихнато аз.
-Ставаше, ами. И със солзи молеше кравата да му прости. Па леко-леко си одеше дома. Ама зимата кравата зе, та се разболе. И дедо Първан полуде. Що пари потроши по доктори. От градо доктори докара за Рогла.
-Верно? – вече бях наострила уши, на такава история често човек не попадаше.
-Верно – кимаше като кукувичка от часовник бабата. – Ама нема Рогла късмет. Кравата си отиде при белите ангели.
Нещо ме стегна в душата. Очаквах кравата да оздравее, исках щастлив финал.
-И дедото я погреба као чиляк – въздъхна малката баба. – Пак пари даде на ората, закопа я во гробището като чиляк. И паметник ѝ тури. Тогай немаше снимки, ама каменот още стои. Ако одиш на гробито, иди най-горе, баш до поляната – има голем камин, на него пишува - Рогла.
-А какво стана с дядото – преглъщайки с мъка, попитах аз.
-Дедото спре да пие. Ама друга крава не си зема. Една коза по некое време гледаше, ама не беше така като с Рогла. И секи ден одеше на гробо на кравата да я моли за прошка.
-Защо пък за прошка? – попитах объркано аз.
-Оти кравата се разболела заради него – погледна ме с ясен поглед старицата. – Било много студено, а па дедото се бил запил. И она си мучи вонка, а он пиян, я не чуе. И простинала Рогла тогава. Те затова.
-И дълго ли живя после дядото – не ме оставяше вече на мира любопиткото в мен.
-Живе сто и една години – намусено рече бабата.
-И всеки ден е ходел на гроба на Рогла? – смаяно я погледнах аз.
-Всеки ден – отговори бабата. – Ама това не е сичко. – Беше кажал, кога дойде време да умре, да го погребат при нея, не при жена му.
-И така ли стана? – вече изгарях от любопитство.
-Така – отговори смръщено бабата. - Туриха го во един гроб со кравата. Свещеникот не иска да го пее, ама него това не му беше дерт. Мъка му беше, оти керка му не доде да му прости.
-А внучката? – попитах небрежно, но усещах накъде духа вятърът.
-Е, внучката ойде, нели сичко после беше пишал на нея. Па и заради нея керка и татко цел живот не се простиха. Я, отобусот иде, айде, со здраве, - каза малката баба и тръгна неохотно натам.
-Чакай, нали беше за моето село – изненадах се аз.
-Не съм, ама тебе те знам, пишуваш истории. Да я напишеш тая за кравата, оти… – тук бабата замълча.
Не беше нужно да казва и думичка повече. Тя беше внучката на дядо Първан.

©Ина Крейн - Илияна Каракочева
из сборника с разкази "Три пъти любов"