автор: ToZero

За моята първа среща с Алиса няма да ви разкажа нищо, защото нищо не се случи. Аз я заговорих, но тя само ме гледаше някак си високомерно.
„Хем грозна, хем надута“ – помислих си аз и отидох да се къпя.

При втората среща бях в басейна и си почивах по моя си начин, почти неподвижно. Тя дойде до мен и ме заговори на английски. Значи не знае български и вчера просто не ме беше разбрала. За съжаление моят английски език е почти изгубен сред другите ми знания, които уча в училище и трудно успях да навържа познатите ми думи в смислени изречения, с които да ѝ кажа, че ще се радвам да се видим отново и утре.
Вечерта, за ужас на родителите ми, измъкнах учебника по английски от куфара, в който майка ми бе наслагала учебниците ми от миналата година, за да преговарям докато сме на почивка, макар че всички знаехме, че това няма да стане. Сега обаче почти цяла нощ си припомнях думи и изрази, въпреки настояването на родителите ми да си лягам веднага, иначе…
Е, легнах си към сутринта, а когато те ме събудиха за закуска, вече им говорех само на английски. Те пък ме гледаха като извънземен и се чудеха каква ли болест ме е хванала.
При третата среща вече бяхме приятели. Алиса ми разказа за нейния приятел – белия заек, за когото много тъгувала защото не го е виждала откакто е тук на почивка. Тя ме попита тук има ли като нейния бял заек, с жилетка и с часовник в джоба ѝ.
- Не, тук всички вече носят ръчни часовници, а в джобовете си носят телефони, които всъщност също имат часовници. – казах ѝ аз – Тук зайците са сиви. Миналата година ходихме при дядо ми на село. Той отглеждаше зайци, а те си имаха и малки зайчета, малки сиви топчици, но бял заек не съм виждал.
Изведнъж се сетих, че бях чел за един бял заек и за Алиса и я попитах дали тя не е онази Алиса от книгата.
Да, тя беше. Разказа ми и за други нейни срещи с белия заек през следващите дни и години. Бяха се случили страхотни неща, но страниците на книгата стигнали само за онази история описана там – нейната първа разходка до онези страни.
- А знаеш ли какво ми се случи като идвахме насам? Навлизайки с колата в един град, ни спря един полицай и като видя в колата нашата котка Дайна, каза, че в този град всички котки са без опашки и трябва веднага да отрежат опашката на котката, за да влезем в града. А Дайна като чу това скочи през прозореца и побягна нанякъде и повече не я видяхме. Къде ли е тя сега? Дали ще я видим отново? И как така котките в този град се съгласяват да им режат опашките? Знаеш ли, котките винаги се връщат в дома където са живели, независимо колко дълго вървят. А всички знаем, че Дайна е добър ловец на разни мишки и други мушмороци.
- Котките в този град, казва се Габрово, още от малки знаят, че те са единствените в света котки без опашки и с нетърпение чакат да навършат необходимата възраст, за да им отрежат опашките. След това веднага си правят по няколко снимки и ги пращат в интернет, за да ги видят всички.
- А какво е това интернет? Някаква изложба на снимки ли е?
- Да, нещо такова. Баба ми му викаше „излагация”. Там всеки може да види и чуе всичко, което иска и още повече, което не иска.
Аз я попитах, как така се появява сега тук, след като тази Алиса, за която съм чел, е живяла преди повече от сто години, а тя запя, доста добре:
„Там, преди сто лета.
Там в мойта махала.
Прашни калдъръми
слизат във съня ми…“
Сега осъзнах, че тя вече доста добре говореше български и то по-добре отколкото аз говорех английски.
- Аз съм литературен герой, а литературните герои могат да пътуват където си искат и когато си искат. Ако ти поискаш да дойдеш при мен, ще трябва и ти да станеш литературен герой. Не геройски герой, а литературен. За щастие, човек който вече се е срещал с литературен герой, лесно става и той такъв – или някой жълт вестник ще напише статия за него, или някой писател ще опише срещата на двамата, или пък, в краен случай, всеки може да напише своя автобиография, ай, каква сложна дума.
- Сетих се за гатанката на Шапкаря: „Каква е приликата между гарвана и писалището?“ – казах аз – Дали някой успя да я отгатне?
- Ами! Та тя няма отговор – това си призна и Шапкарят.
- Всъщност тогава гатанката не е имала отговор, но сега вече има и този отговор е „Приликата между гарвана и писалището е, че те са литературни герои от една и съща гатанка в книгата за Алиса“.
- Ама, че герои! – Алиса прихна да се смее и си тръгна със смях.
Четвъртата ни среща беше в може би най-горещия ден на лятото, пък дори и на цялата година. Родителите ми седяха в креслата до басейна, на сянка под чадъра. От време на време те разменяха с другите почиващи по някоя голяма дума. Възрастните обичат да разговарят с големи думи. Те не се интересуват от малките думи от рода на някое дребно зайче или дори от бял заек.
Алиса тъгуваше за белия заек, а може би и за своята избягала котка. С нея седяхме в тревата под едно от дърветата до оградата. Тя бе толкова тъжна, че не искаше да ми говори със своите малки думи за белия заек.
Аз бях тъжен, защото Алиса бе тъжна. Баща ми се провикна да се разхладим в басейна, за да не ни се сварят мозъците на тази жега. Моят мозък наистина бе заврял и мислите ми се издигаха като мехурчета нагоре, а аз се опитвах да хвана някоя умна мисъл, за да мога да кажа на Алиса нещо умно, което да я развесели.
Изведнъж усетих един лакът да се забива в ребрата ми, а Алиса ми сочеше нещо.
- Виж там!
А там наистина имаше какво да се види. Един заек по бели бански гащета се бе изправил и се оглеждаше.
- Ужас, ужас, ужас! Днес слънцето е невъзможно. Полегнах малко да си почина като човек, а то… Как можах да почернея толкова бързо. Сега вместо да съм важният бял заек, приличам на някой прост селски сив заек. Ужас, ужас, ужас!
Сивият заек, който беше всъщност почернял бял заек, се наведе, грабна от земята кърпата с надпис „Хотел Заешки мечти“ и докато внимателно я сгъваше, непрекъснато мърмореше:
- Трябва да побързам. Не трябва да закъснявам за срещата с царицата, а преди това ще трябва да се изкъпя. Ами ако този сив цвят не се отмие? Как ще светя там долу? Ужас, ужас, ужас! Как ли да си върна белия цвят?
И заекът с няколко скока се озова до една голяма дупка и скочи в нея.
Алиса се изправи радостна.
- Видя ли? Белият заек е тук. Бързо да го настигнем.
Тя ме дръпна за ръката и аз без да успея да хвана някоя летяща мисъл, я последвах.