автор: bROkO

Най-сетне сядам да напиша този пътепис. Може би трябваше да го направя преди две години, на пресни впечатления. Или може би е по-добре сега, когато всичко е улегнало (чети: "забравено") в главата ми.
Не знам, истината е, че ме мързеше. И сега ме мързи, но няма как вече. Та така: това е историята на Голямото пътуване. Това е историята на бРОкО, който обиколи две европейски държави, мина транзит през няколко други и накрая взе, че се върна в добрата стара България.
Моля за внимание, този пътепис няма да съдържа никакви ценни данни, няма да е занимателен, няма да описва културни паметници и интересни места. Той само ще описва личните ми впечатления, доколкото ги помня, и ще се води по едни бележки, които няма да ви казвам на какво приличат, нито как ще ги разчитам… Я да видим…

01. петък

Срам ме е, дори и датата не помня. Май беше 2001 година, но не съм твърде сигурен. всичко започна в едно кафене в Силистра. Там се видях с Радо и Теодора, които щяха да ме изпратят. Но стана така, че след пет бири (към 1200 часа) и n посещения в тоалетната си отидох сам до нас, взех си багажа и родителите и тръгнах към мястото, откъдето щеше на ни вземе маршрутка на фирмата, която организираше пътуването. Силистренците щяхме да бъдем трима - две баби, една учителка и моя милост. Мдаа, никога не пийте пет бири преди пътуване за чужда страна, дори то да започва от Варна. Беше ужасно, щеше да ми се спука мехура. Както и да е, стигнахме до Варна. Там чакахме два часа автобус, който да ни отведе до, ъм, Бургас май беше, откъдето щяхме да тръгнем. Въпросният автобус беше пълен още във Варна, та се чудех къде ли ще се сместят бургазлиите, но си траех. Пристигнахме в Бургас, там се качиха още хора и потеглихме към София през Пловдив, откъдето щяха да се качат и някакви други хора. Започнах да подозирам, че пътуването ще бъде ужасно.
Пътуването беше ужасно.
В Пловдив май се качиха още някакви хора, не мога точно да кажа, понеже изкарах кошмарна нощ. Не знаех къде се намирам, кой съм, кой седи до мен, защо седя на неудобна седалка, а не спя в леглото си, въобще нищо не знаех. Освен всичко останало в ушите ми цяла нощ буча portishead, заредени в уокмена и това допълни картинката на пълна дезориентация. Мисля, че към четири часа сутринта окончателно се отказах да имам нещо общо със съня и се заех да изпращам пълната луна с поглед през стъклото. Към шест спряхме за почивка, хапнах един сандвич и после продължихме. Може би тук е мястото да спомена колко храна носех. Беше ужасно много, поради факта, че трябваше да карам предимно на нея, за да останат пари за сувенири и подобни. По някое време разбрах от шофьора на автобуса, че две терти от целия народ в него ще пътува само до Венеция, която ни бе първа спирка, и от там с кораб до нейде из Гърция. За какво им е на хората да ходят до Гърция през Венеция не бих могъл да зная, а и подозирам, че не бих искал и да узнавам. Толкоз по този ужасен Петък, то и без това бях in the New York state of mind тогава, ще извините непълността ми. И ще ви се наложи да го правите до края на пътеписа, да знаете.

02. събота

Събудих се почти в София, което ще рече, че все пак съм заспал по някое време. Минахме транзит през столицата и потеглихме към границата. Стигнахме границата. И се отпочна една скука, ама скука ви казвам. И гръцка чалга - перфектно.
Ъм, скука ли казах? Какво се оказа, драги приятели - тогава още нямах осемнайсет и явно е трябвало да имам някакъв документ, подписан от родителите ми и заверен от нотариус, че напускам страната на екскурзия за една седмица. Аз, естествено, нямах такъв документ и в този момент си помислих много и все хубави неща за фирмата, организираща пътуването ми. Следващият половин час бе крайно ън-скучен - звънене по телефони, търчане от страна на родителите ми до нотариус (работещ в събота), факсове, граничари, гледащи лошо, много цигари и така. В крайна сметка по някое време след обяд за първи път ви живота си напуснах България. И влязох в Сърбия. Минахме покрая няколко селца, направи ми впечатление как сърбите си правят покривите - керемидите се редят по един страхотен начин и създават много хубаво визуално впечатления у наблюдателя. Градовете, виж, са друга работа. На мен ми изглеждаха не толкова построени, колкото разхвърляни около пътя - все едно Гаргантюа е минал и от тук, поиграл е с кубчета и забравил да си ги прибере. Минахме и покрай Белград, не зная защого превъзнасят толкова този град - на мен ми прилича на Русе, едно по-голямо и по-зелено Русе, с малко повечко къщи. Но градът в никакъв случай не е неприятна гледка - особено от един хълм, където спряхме за почивка. Времето бе хубаво и аз, запали цигара в сянката на автобуса гледах града, ширнал се под мен, замислен за възвишени неща и с уокмен, дънещ deftones в ушите. Идилия, отъкдето и да го погледнеш. Хм, тук в бележките ми се споменават културата на Сърбия и някакви крепости, но аз и вие ще се направим, че не съм видял това тиренце, и без това е много грозно написано.
Нататък денят продължи с БКСС (Безкрайни Километри Скапана Сърбия - powered by Terry Pratchett). После към седем и половина вечерта се озовахме на границата с Хърватска. Тук се получи една интересна случка - започвайки да се чувствам европеец реших да отида до платената тоалетна, вместо до близките храсти. Таксата беше петдесет цента (евро), но най-дребната ми банкнота беше от 2 евро. Сръбският дядка, събиращ парите изсумтя, понеже нямаше да ми върне, поогледа се, после ми смигна и ми махна да вляза. Вътре съседът ми по тоалетна ме пита дали при мен има хартия. На сръбски. После автобусът мина границата и навлезе в Хърватска. Предчувствам кошмарна нощ, part II.
Вали. Всъщност е много готино. Хипер преуморен съм и не мога да заспя. Присламчих се отпред при шофьора, за да мога да пуша. Там се запознах с едната есксурзоводка, Павлина. Има естествена червена коса и страхотна усмивка. На 22 е. При нас беше един пич, пловдивчанин, не го разбрах през цялата екскурзия как се казва, всички му викахме Ефи. Той е абсолютно куку, не спря да дрънка глупости заедно с мен и Пепи и като за пътуването се очертава като приятна компания, въпреки че слуша чалка и бг рап. Кво да го правиш, пловдивска майна. После към три и нещо най-сетне заспах, кратко събуждане на границата, май със Словения, за да си покажа паспорта и пак заспах. Три часа висяхме на тая граница, но аз блажено ги проспах, сгънат на осем на седалката си. После се събудих на границата с Италия, пак си показах паспорта и отново заспах. Тове беше и първата граница, на която шофьорът не трябваше да бутне рушвет, за да ни пуснат. Уелкъм ту Авропата, приятели.

03. неделя

Събудих се към седем, вече в Италия. Много ме боли дясното ходило, неизвестно защо. Наистина боли ужасно. Смених си батериите на уокмена и изядох една ябълка. Искам да споделя със всички вас, че задължително условие за пътуващите интернационално в автобус, е малката надуваема възглавница, която превръща ужасната ръбата седалка в легло с балдахин едва ли не. Почти не чувствам умора.
Бележките ми продължават в осем и пет, движим се. Зад мен се чуват стенания, духане на носове и други разнообразни звуци, индикация че рейсът вече се пробужда. Към обяд пристигнахме благополучно. Влязохме във Венеция и директно на едно от пристаницата в новия град. Там народът за Гърция се изнезе и автобусът се изпразни. Страхотно! От там с корабче отидохме до стария град (на корабчето бяхме обслужени от екипаж, чийто запас от английски език се изчерпваше с репликата sit down, please, казвана на висок глас с повод или без). С нас на борда пътуваше английска двойка, и то каква! Той беше позастарял джентълмен, облечен в сив костюм, с бомбе и чадър. Тя беше достопчтената му госпожа, така плътно облечена, все едно носеше своеображен щит срещу всяка възможна опасност в Дивата Чужбина. По-английска двойка от тази надали и Джером К. Джером би могъл да види в ситито на Лондон.
Венеция! Сан Марко! Ебахти и навалицата! Това бяха първите ми мисли, когато пристигнахме там. Народ. Ама ужасно много народ, по дяволите. Имаше даже някакви немци, които играеха хек до едно фонтанче, но той (хекът) скоро цопна вътре и лиши минувачите от забавната гледка на арийците, които бяха ужасно непохватни с него. Пуснаха ни самосиндикално да обикаляме из града и аз, естествено, се изгубих тотално. Отначало това не ме притесняваше никак, ядох сладолед, обикалях като втрещен и зяпах, направих доста снимки. Да, обаче четири часа по-късно часовникът ми подсказа, че до потегляне ми остават 40 минути, а аз все още не знаех къде съм. Огледах се. Нямаше пукната табела "per San Marco", на които разчитах да намеря обратния път. Също и кьорав човек нямаше. Обикалях насам-натам десет минути и започнах да се паникьосвам. После видях някакъв човек и се спуснах към него, като да беше моят Ангел хранител. И действително в този момент го мислех за точно това. Приближих се до него и учтиво попитах: "Excuse me, but do you know the way to the San Marco plaza?". И той ми отговори: "Не знам, да го еба в мамата, и аз го търся цял ден вече". Втрещих се. Не успях и думичка да кажа, просто го отминах. В цяла Венеция точно аз да налетя на нашенец, който също не знае къде се намира. Слава богу след два завоя намерих някакви англичани, които ми извадиха карта, по-голяма от мене и ми обясниха на къде да вървя за Сан Марко. Намерих го! Намерих го, спасен съм! Дори ми остана време да се завъртя покрай някаква готина мацка, която рисуваше катедралата на площада с въглен. Рисуваше страхотно, казваше се Хелън и се оказа ирландка. Еех, Хелън… Бележка - Пепи говори много тихо, а има какво да каже момичето, по дяволите!
Вечерта по някое време пристигнахме в къмпинга, където щяхме да спим. Оказа се, че е до летище. Мхъ-мхъ! Бунгалата обаче са много яки, аз се оказах съквартирант с Ефи, Инжинера, Мариан и Дижона (не питайте, още от майните), купихме си некъв Джак Даниелс и сума кенове Хайнекен, отрязахме се и заспахме. Самолети ли? Какви самолети?

04. понеделник

Събудихме се сравнително рано. Поизчистихме кочинката леко, така че известни части от пода да се виждат и отидохме на закуска. Хлебчета, масло, сладко, мляко, натурален сок и кафе - страхотно закусих. После заваля и мисля да ви спестя изтеглянето ни от лагера в тези условия: търчане в калта, прибиране на багажа, спъване и подобни. Отправихме се към Верона. Пейзажът е скучен, поля, минават камиони, селска идилия. Минахме и пет-шест пункта за събиране на пътни такси - тези момчета не се шегуват. Слушам portishead пак, гледам да не мисля.
Пристигнахме във Верона към пет часа следобяд. Страхотен град, ех! Толкова красив и чист. И мини паркчета навсякъде, просто е невероятно. А кметството ми обра точките - стара масивна сграда с две статуи отпред, високи около три човешки боя - един рогат рицар с копие, пробождащ някакъв нещастник (понеже все пак беше наръган. Надали е бил твърде щастлив), и един с крилат шлем, прерязващ с меча си гърлото на друг нещастник - и всичко това от желязо, мм, великолепно е. Пообиколихме още малко и стигнахме Арена ди Верона. Но, с нашия источноевропейски късмет, не успяхме да влезем, понеже била в ремонт. Затова се оправихме към къщата на Жулиета, която не е нищо специално, даже и с издрасканите си стени, даже и със статуята, чиято гърда трябва да пипнеш, мислейки си за човек, който обичаш. Е, направих го и нищо ужасно не се случи. После си намерих музикален магазин с триста зора, понеже италианците не знаят английски и си купих white pony на deftones за 20 евро. Гъзария до шия! И после пак на път.
След Верона Италия отново продължи да бъде селска идилия, ама европейска. Аз седях на най-задните седалки, точно под люка - товя масто бяхме превърнали в пушилнята на автобуса, пийвах биричка и си лавих с единия шофьор, който беше в почивка. Приятен човек, хубав разговор стана. Разказа ми много полезни неща за чужбина, но вече не ги помня.
После стана едно прецакване. Отклониха ни от магистралата заради някаква катастрофа малко по-напред. Веждаше се пушек, имаше полиция и пожарна, въобще беше много европейско. Хм, прецакване ли? Отклониха ни през едно крайбрежно градче, може би най-красивото в цяла Италия. Тесни улици, малки къщи с високи зидове, целите обрасли в цветя - беше една феерия от лилаво, жълто, червено, зелено - приказка за чудо и приказ! Нереална красота. А аз се чудех дали Наско (от майните) и единственото хубаво момиче в групата (за съжаление, също от майните) са брат и сестра. Май не са, братята и сестрите не се ли целуваха само по бузите?
Пристигнахме си в хотела чак към 1130 вечерта. Той беше олицетворение на анти-индивидуалността - удобни стаи, електроника, но… Не зная, издразних се от него. Тук трябва да спомена, че не е хубаво човек да ползва дезодорант вместо афтършейв. Мдаа, никак не е хубаво. И боли.

05. Вторник

Станах към девет, девет и нещо (и още не отворил гуреливи очи звънкам на Боби.. оппа) пооправих пак стаята, докато майните омайно похъркваха около мен и отидох да хапна. Кво да се прави, като нямам махмурлук? Ония като станахо поле, малииииии, бяха жалка гледа. Хапнахме отново сандвичи с масло и сладко, пихме кафе (Пд майна крю наблегнаха на него), мляко, портокалов сок и после ядохме някакви вафлички. Започват да ми харесват този вид закуски, определено. Тъй като щяхме да прекараме още една нощ в този хотел реших да не си вземам багажа до Марсилия (което, естествено, се оказа голяма грешка. Всичко, което ми дотрябва този ден беше останало в хотела).
До Марсилия пътувахме около два часа, нищо интересно не се случи. Аз отново си бях затъкнал ушите с някакъв джангър и не объщах внимание на нищо, пък и пезажът беше бая скучен.
Пристигнахме в града и ни стовариха на пристанището - много е красиво, сигурно към 20 минути сме вървели нагоре към центъра на града, но беше много много приятно. И тук правя едно отклонение - преди известно време излезе един римейк на стар шпионски филм - the Bourne identity. В римейка играе Мат Деймън и филма започва с изглед по здрач на същия този крайбрежен булевард, по който минахме - не мога да ви опиша как се почувствах в киносалона, когато го видях това! Та така, обратно в Марсилия. След като се нагледахме на яхти и мотори (неизвестно защо покрай всички закотвени яхти имаше сумати и мотори), навлязохме в Марсилия. По-добре да не го бяхме правили, приятели - по мръсен град не бях виждал, София просто нищо не струва в това отношение. Имаше вятър и навсякъде хвърчаха хартийки и найлонови пликове, опаковки от какво ли не - кочина! Леко отвратен продължих с групата към някаква явно известна катедрала, която когато я стигнахме, се оказа в ремонт (мдаа). Все пак влязохме вътре, навсякъде имаше скелета, хоросан, паботници - въобще много църковно беше. Бързичко излязохме и се отправихме към парк-музея на града -аз вече се бях вкиснал тотално и не влязох вътре, а останах да една пейка да чакам останалине от групата. Края мен имаше около 8 пикника, хората явно много се забавляваха, играеха фризби, федербал и разни сруги подобни глупости. Най-близката до мен група беше от четири момичета е едно момче (мхъ-мхъ). И всичките бяха адски красиви, по едно време едната като чели ми махна, после определно ми махна и аз отидох при тях. Те, естествено не знаеха английски, тези шовинисти французите никога на знаят английски, така че комуникацията ни пропадна и аз още повече започнах да се вбесявам. Искам да споделя и още една ужасна черта на французите, която забелязах най-вече тук, в Марсилия - мъжете вървят, хванати под ръка и като видят познат на улицата, спират и се целуват по двете бузи. Ами, никак не ми допадна това, ама кво да правиш - традиции.
И. Имахме още 4 часа на разположение за самостоятелни разходки (аз вече започвах да подозирам, че фирмата тайно се надява да изгуби някои от нас по пътя, аман вече от тия разходки) и аз тръгнах на някъде си с Дижона, който се оказа че слуша хубава музика и е приятен, въпреки вида си на пловдивски брикет. С триста зора някакъв кретен, който срещнахме в един парк и някак накарахме да разбере, че търсим музикале магазин, успя да ни обясни, че ние търсим всъщност fnak. Намерихме го този фнак и той се оказа закрит базар, голям четири пъти колкото ЦУМ в София. Малеееее, вътре просто ни окапаха очите, КАКВО ли нямаше. Видях такива интересин неща, като например фотообектив за 3000 евро (само обектив), видеостена, ама стена - колкото такава на нормална стая. Другите работи няма да ви описвам, някак си се добрахме до музикалния магазих на третия етаж. Там имаше 6 пъти повече музика от онзи във Верона и сигурно с Дижона около час ровихме из дисковете. Накрая аз се оказах с новия hatebreed за 15 евро, а той - silver side up на nickelback. Кво да ви кажа бе, пловдивчанин. После обаче се оказа, че имало някакъв още по-яко музикале магазин, и то от веригата Virgin Megastore и ние решихме, че е наш свещен дълг да го издирим.
Е, издирихме го. Накрая. Първо, минавайки покрай някакво кино (където пък даваха премиерно Епизод две на Стара Вар - мазачите атакуват), някаква ужасно красива девойка не успя да се сети как е ляво и дясно на английски, затова ми обясни как да стигна до Девицата на френски, от което пък аз не чактисах нищо и така. После някаква друга, още по-красива девойка също не успя да ми обясни (макар че като я попитах Do you speak English, тя каза, цитирам дословно "а лителл"), но не се отказа, усмихна ми се обезкуражаващо и ми каза follow me, което и направихме с огромно удоволствие. Та, заведе ни Мишел (мдаа, естествено че я попитах как се казва) до Девицата, пак ме размаза на улицата с една усмивка и си тръгна. Дижона се хилеше подло отстрани, затова аз изръмжах нещо нецензурно и влязохме.
Искам като умра да работя във Virgin Megastore. Ебаси! Той е голям само колкота два ЦУМ-а, но пък вътре всичко е музика и музикална техника, изтекоха ни очите! Тук намерих и първия французин, знаещ английски, можете ли да си представите? Пичът беше с дълга коса на раста, много пиърсинги и кръвясал поглед. Аха, викам си, като го видях - от нашите хора е. Освен това се оказа и много услужлив и веднага ми намери dark days на coal chamber и get some на snot, за които го попитах. Аз си тръгнах много доволен, похарчил вече 74 евро общо за дискове и така. А, да не забравя, преди да си тръгнем Жак (раста ман-дита) ни пита дали не искаме да ни покаже още нещо, понеже му почвала почивката. Ние, естесвено искахме, затова излязохме отзад и той ни показа една френска тревица, за съжаление бая слабичка.
Малко по-късно някакъв пич ме спря на улицата, поиска ми огънче и си запали ганджата, така, направо сред оживената улица. Хмм, казах си, демокрация и н'ам-си-кво, ама тва е прекалено. Друго интересно в Марсилия не се случи. Тръгнахме си час по-рано, понеже стана много стдуно и два часа си разказвахме вицове в автобуса. Аз открих, че на няколко цигари им е паднал тютюна до половината от тръскането и се натъжех. Ех, c'est la vie.

06. сряда

Станахме по някое време, хапнахме обичайната закуска от филийки със сладко, кафе, натурален сок и млякоq и потеглихме към Кан без много шумотевица. Доста бързо пристигнахме там, без излишно разтакаване. По пътя не видях нищо интересно, нищо не се и случи.
Много готин град е това Кан. Крайморски, чист (което е странно, след Марсилия) и лъчезарен. Разликата между него и Марсилия е като между Венеция и Верона - естествено Кан доста ми хареса на пръв поглед. Отидохме да видим прословутия филмов комплекс - доста мижав ми се стори обаче. Ама те май наскоро бяха провели фестивала и тъкмо демонтираха всички там мизерии, така че може просто да съм уцелил кофти момент да попадна там. Минахме го набързо, разходихме се по отпечатъците от длани и стъпала на един куп неизвестни ми за съжаление европейски филмови звезди и си бихме фала оттам.
Отидохме да видим плажа - нищо особено, плаж като плаж. Винаги ми е било чудно какво толкова хората намират в плажовете. Аз обикновено намирам полузаровени бутилки и кенове в пясъка, които причакват босите ми крака, или пък намирам (незнайно защо все аз ги намирам) дечурлига, чиято очевидна цел в живота е да окрещят близките планетарни системи, като междувременно търчат наоколо и вдигат във въздуха вазможно най-голямо количество пясък.
Пловдив майна крю естествено не се сдържаха и отидоха да се плацикат в морето и (по-вероятно) да гледат мадамите по монокини, които, признавам, бяха в доволно количество и доволни по качество. Абе от целия Кан най ми хареса главната улица, май. Една такава широка и чиста, вижда се морето от нея, от другата страна е самият град - много приятно. И едни високи дървета, държат ти сянка - мечта!
После, познайте какво направихме, отидохме на църква (прозявка). Аман от църкви.
И си тръгнахме от Кан, не зная дали и три часа ни се събраха там.
Отидохме в Ница. Бележките ми за този град са малко непълни, предавам ви ги в чистия им вид:
Ница:
- момичетата
- скейтърите
- пистата
- водопадчето
- момичетата
- пазарчето
- момичетата
- панорамата
- морето
- момичетата
- лаф с ония (и коз)
- момичетата
Хм. Бидейки все пак малко по-подробен, имах впредвид следното. Отидохме, значи в Ница. Ница е голям и оживен град, май без много исторически паметници (слава Богу), или поне на нас ни ги спестиха. Само в някакъв замък ходихме преди да влезем в града. Пред замъка имаше паркиран танк, който не ми стана много ясно какво прави там, но поне изглеждаше заплашително. Ние се качихме на бойниците, откъдето се разкриваше страхотна гледка към един хълм, зад който бе самия град. Голият хълм изглеждаше толкова величествено, че ние го погледахме две минути и си тръгнахме.
После навялозхме в самата Ница. Много оживен град, толкова много хора и коли, автобуси, какво ли не. Явно зает курорт е. Ходихме да видим пазарчето, което е някъде към четири квадратни километра и от пиле мляко се намира в него. Просто е нещо невероятно, толкова много и толкова различни хора на едно място - и всички крещят жизнерадостно, докато се опитват да ти пробутат някакъв морски деликатес, който е твръде вероятно още да помръдва питателно.
След пазарчето минахме през центъра на града на път за панорамата - някакво възвишение, от което се открива гледка към ширналия се град. Изкачването бе дълго, но приятно - пътят нагоре е като своеобразен парк, алеята е приятна за ходене, широка, не много стръмна, с естетични храсти бучнати тук-таме, или дискретна кофа за боклук.
И пластмасови тоалетни кабинки.
Както и да е, качихме се. Току преди самата панорама имаше един много красив водопад, изкуствено направен, но събра погледите на всички и дружно спряхме да го снимаме. После превзехме финалната отсечка и щурмувахме перилата, прогонвайки достопочтените възрастни немци, които тъкмо бяха пристигнали, пуфтейки и явно се надяваха да видят Ница отгоре. А имаше какво да видят, гредката бе страхотна. Градът (предимно червен, неизвестно защо), ширнал се току пред нас - някакви мравки пъплят през него, шаренийка навсякъде. Авропата рулз просто.
После слязохме обратно долу и всеки се отдаде на фритайма си. Аз, с моя късмет, намерих скейт парк. Мааали, какви съоръжения си имат тия хора - невоятни рампи, рейлове и какво ли още не. И имаше минимум петдесеттина скейтъра, които безгрижно се пребиваха на съоръженията. А около рампите бяха разхвърляни тревни площи, на които седяха разни компании, излезли на нещо като пикник. И почти без изключения бяха едни доста пъстри компании, къде мернеш тишърт на korn, къде на deftones, я някой coal chamber се покаже. Екстра! Бързо набелязах компанията с най-яките момичета в нея и отидох при тях. Оказа се, че все един-двама говорят английски и лафа потръгна. След лафа и врътката, а след нея стана време да се връщам. По пътя наобратно ме спря накакво очевидно дванадесетгодишно хлапе, което на безупречен английски се пробваше да ме накара да си купя ганджа, но аз вече не исках ганджа и му казах да си купи сладолед и да ме остави намира. То ме изгледа обидено и се махна.
Аз се върнах в автобуса, който скоро потегли за Монако.
Ница ме убеди във факта, че Франция изобилства от красиви момичета (почти колкото тук са), но за целия ми престой там видях само една хубава жена, която буташе бебето си в количка. Не зная къде си крият французите красивите жени, но явно са се обиграли в това.
И така приключи обиколката на Франция. Същата вечер се озовахме в Монако, но за това - в следващия епизод. (Следват реклами и По света и у нас.)
07. все още сряда

Пътувахме няколко часа до Монако. По едно време спряхме за почивка, хапнахме и може би към четири - пет следоябд вече бяхме пристигнали. Монако е странна държава - има 30000-дно население, от което около 5000 са коренни жители, а останалите са събрани от кол и въже, така да се каже. Една голяма част от малка й територия е отвоювана от морето с цената на много средства и труд. И без това релефа на страната е доста планинско-назъбен, но явно хоратата са постигнали целта си и сега всичко изгрежда прекрасно - скалите, врязани в тъмната вода контрастират приятно с цивилизацията, накацала по тях. Пътят криволичи постоянно и никога не знаеш какво ще видиш след следващия завой, или дали въобще ще минеш следващия завой. 70% от икономиката на Монако се крепи на хазарта, а останалата част - на Формула 1. Това ми се видя странно, но не и след като се замислих - те нямат място за други неща.
Водиха ни на панорамата. Това беше, ако си спомням правилно, някаква крепост в покрайнините на града, от която се открива прекрасен изглед към кажи-речи всичко, включае и морето. Имаше някакви топове, крепостни стени, въобще всичко си беше много средновековно. Танкове нямаше, но може би бяха отишли на гости на другия, който видяхме преди това в Ница.
Когато се нагледахме на пасторалната идилия (да бе, наистина, почти никакви хора не се виждаха да щъкат из града, много странно), се разходихме по пистата на Формула 1, като майните спореха оживено за болиди, пилоти и незнам си какво, припомняха си състезания и така нататък - аз вървях с ръце в джобовете и ги слушах, нямайки каво друго да правя - не се интересувам от това, какво да направя. В един момент видях някакъв доста ръждясал катинар на земята, който прибрах за спомен - и до този момент стои във витрината ми, разнообразявайки приятно гледката на другите боклуци вътре.
Спряхме в подземния паркинг на Монте Карло и отидохме да видим самото казино. Хм, нищо особено (уу, убийте го с камъни!) не ми се стори. Вярно, красиво е, но не и величествено. Има страхотни градинки с цветя и такситата паркирани отпред са мерцедеси, имаше даже и един ролс ройс, но тези неща принципно рядко ме впечатляват чак толкова, пък и не бях в настроение.
След около пет минути се оказа, че в момента в Монако има 5! автобуса, пълни с бългаски туристи. Как стана тази засечка не ме питайте, но докато се мотаехме около казиното (аз не можах да вляза, нямайки 18 години) се наслушах на цветисти бългаски... благопожелания по адреса на този и онзи, каращи някакви невъобразими коли и явно нямащи ни една грижа на света. После ни писна да стоим отпред и отидохме да ядем сладолед в един ресторант.
Там бяхме обслужени от келнер, който беше наполовина французин, наполовина италианец, не знаеше добре нито френски, нито италиански. За сметка на това обаче не знаеше добре и английски, затова аз и Павлина видяхме доста зор докато успеем да си поръчаме сладолед. После той дойде да ни досажна, опитвайки се да я сваля, докато го излъгах, че ние сме двойка и му казах да си бие фала, за да не му се случи нещо друго. И явно съм изглеждал доста свирепо, държейки лъжичката за сладолед, понеже той наистина ни остави на мира. Павлина, която не знае английски ме попита какво съм му казал, та най-сетне се е махнал. Аз й отговорих, че съм му обяснил, че тя е лесбийка и няма да успее да я свали и тя ме погледна доста особено, но после се засмя. Антонио (нашият пишман сваляч) повече думичка не й каза, дори и когато дойде за сметката.
После отидохме до автобуса, тръгнахме и аз заспах.

08. четвъртък

Събудих се в шест и нещо сутринта, пътувахме из Италия. Хапнах, послушах музика, май други будни още нямаше, но постепенно автобусът отново се напълни с разсънващи се хора. Към седем и половина бяхме в Пиза и побързахме да видим кулата, преди да е отворила. Точно така, през деня, за да отидеш до нея и да я видиш, трябва да платиш. Ние, съвсем по български я видяхме рано сутринта, безплатно. И после си тръгнахме. Ебати екскурзията, помислих си тогава. Но поне я видяхме. Наистина изглежда внушително и е бая килната, ама сега май пак се набират някакви средства, за да я спасят. Има стоманени въжета, които минават през нея и я придържат да не падне, оградена беше с огради и какво ли не, явно си държат на нея хората.
После отидохме във Флоренция, която щеше да ни е и последна спирка. Шест часа прекарах в този град, шест уморителни часа на обикаляне и какво ли не. Първо пак на катердрала, гъч от хора, хубаво че не стояхме дълго там. После аз, Наско и Петя отидохме да ядем заедно. Ядохме. Мотахме се. Направи ми впечатление, че има страшно много златарници във Флоренция. Ама наистина са много. Иначе нищо интересно не видяхме. После случайно намерихме Павлина и реактиваната бабичка-камикадзе, която беше някаква взела-дала пенсионирана учителка по литература, едва ходеше, но беше изпратена от дъщеря си да види свят като за последно. Похвално. Айде обратно в катедралата, където заспах. Събудиха ме по някое време и пак се моткахме докато стане четири часа и тръгнем да си ходим. И какво установих, някой ми беше откраднал единия фотоапарат, със всички снимки от последние пет града. Е, много приятно се почувствах да ви кажа. Умрях си от кеф. После чакахме автобуса час и нещо като идиоти. Вече нямаше спирки, газ до дупка, майна, и тва е. Аз си легнах, за да се успокоя малко, спах от осем до девет, после хапнах и си полафихме с Ефи, настроението ми се оправи. Приблизително. И после тялото ми се смили над мен и ме приспа до сутринта.

09. петък (или пътят обратно)

Събудих се в шест, хапнах и пак заспах. Станах в осем, вкиснат окончателно и без надежда да успея да заспя отново. Цял ден плямпахме с другите за глупости, някой даде на шофьора касетка на КариZма и тва се дъни до вечерта. Някак си успях да оцелея. Към десет, на смрачаване, бяхме на сръбската граница. Малко след като навлязохме в съседката, някакви куки се качиха на стоп и пътуваха с нас няколко часа, което ми се стори доста нагло от тяхна страна. На границата с България - бецален. Влизаме в татковината и пет километра по-нататък ни спира ДАИ - бецален. Страхотно посрещане. После спряхме в едно кафене, починахме си и към София. Там някои си слязоха, заредихме гориво и тръгнахме към Пловдив да оставим основната част от групата. Там бяхме към девет и нещо вечерта, майните си заминаха (Ефи се върна пет минути по-късно, че си беше забравил раницата) и ние продължехме към Бургас. Към четири сутринта някой ме събуди, понеже изведнъж се оказа, че нашият автобус трябва да пътува обратно зад граница и ни прехвърлиха на друг, който тръгнал от Бургас да ни пресрещне и да ни закара дотам. В нашия си автобус забравих двете бутилки бяло вино, които бях купил за нашите. По дяволите. Излишно е да ви спомена, че не успях да заспя отново. В шест бяхме пристигнали. С Павлина се наливахме с кафета, пушехме и общо взето бяхме заети да изглеждаме скапани. На две минути някой казваше по някоя думичка. После се разделихме и една маршрутка откара нас, силистренците до Варна, а после друга и до Силистра. И така приключи всичко.