автор: BoboDux

Баща ми вече го няма.
Когато си тръгваше
толкова малко остана
от предишната сила.
Гледам баща ми с тъга
и се смея безгрижно,
опитвайки се да не
издам колко е тежко.
Той добре ме разбира,
надига се весело –
като късното слънце
на октомври във края.
Годините са като камъни –
тежки, студени и ръбести.
И все пак, дори и сега
бие на баща ми сърцето
и ме води по пътя ми…
Той си идва по познатия път
от лозето или от полето.
Излизам да го посрещна.
Пронизва сърцето ми болка –
той не си идва, а си отива.
И няма никой на познатия път...