автор: pastirka

На майка ми, баща ми
и двете ми сестри


Намирам се в гората на годините. Може би е сън, а може би сънувам лицето на истината, защото знам, че търся Пътеката. Тази на съдбата, свързала моите родители. През клоните на житейските им дървета е преминала буря. Не! Две бури са се вихрили тук с онази покосяваща жестокост, способна да откъсне цвета на живота. Да направи така, че небето да потъне в дълбините на човешката мъка. И дните да се задъхат от мъчителна безпомощност...

В прегръдката на спомена са се сгушили две момиченца. До скоро те престъпвали плахо към леглото на болната си майчица. Каката ходела на пръсти да проверява дали още диша залежалата се повече от месец и стопена от рака жена. Нажаленият и уплашен от мисълта за бъдещето баща, върнал се като по чудо жив от фронта с пробита от куршум раница, знаел, че скоро ще останат сами. И сърцето му се късало, а очите му преливали от безнадеждност... „Толкова кратко време ли е отредила съдбата за мен и милата ми съпруга?“ - мислел си той. „Едва десет години, откакто е сляла живота си с моя! Дари ме с две дечица, а едното дори проплака, докато бях на фронта...“ Спомнял си как получил телеграмата за раждането с цял месец закъснение, но дори и там успял да сподели бащината си радост. А след като загърбил войната, донесъл на новороденото си момиченце като подарък не само обичта си, а и една цигулка...
След две години се родила и другата им рожба. Животът, дори и труден, обещавал да го изненада с толкова много хубости! „Какво стана с тези обещания? Защо съдбата е приковала на смъртния одър жена ми? За къде се е запътила тя и какво ще правя с тези две дребни дечица?“– проплаквал гласът на мислите му.
Последните ѝ нощи били повече от мъчителни. Докато дойде утрото на онази въздишка, откъснала душата от изнемощялото тяло, за да я изпрати по пътя ѝ към Рая...
Адът нахлул безцеремонно в сърцата на тримата. Жена му вече я нямало, но останала грижата за рожбите му, отгледана в чернозема на още непреглътнатата болка. Поливана с мълчаливите сълзи на душата, след които очите остават парещо сухи...
Грижите за децата поела сестра му. Връзвала в косите на малката първокласничка белите панделки и плачела. Каката гледала леля си в ръцете, докато тя шетала из кухнята и се учела да помага. Защото знаела, че е дошло време на нейните крехки девет годинки да се превърне в голямата жена за семейството...

* * *

Тъмните облаци и житейската вихрушка не се смилили и над усмихнатата млада жена от малкото карнобатско село, ставала на няколко пъти трудна. Помятала от тежката кърска работа в нивите на заможния си свекър, но не се оплаквала и продължавала да чака рожбата си. „Доброто, дало име на съпруга ми – вярвала тя – няма как да подмине нашата порта!“ С тази вяра продължавала да носи вода от чешмата насред селото с кобилицата и тежките пълни менци. Да се хваща на хорото, удари ли тъпанът на мегдана. Или да запява, надигне ли глава в изкласилата нива със сърп в ръката. Скопосна и работлива била, с милозливо сърце и нищо не ѝ тежало, освен това, че детенце си нямали още.
Но неизличима болест се провряла между мечтите ѝ и затъмнила слънцето на надеждата. Откарали младия мъж в болницата. Стояла тя до леглото му и тихо се молела на всевиждащия добър Бог да не слага край на дните му. Но той не я чул. Може би, защото неизречените ѝ думи засядали дълбоко между душата и риданията ѝ. Или защото съдбата имала други помисли за нея...
Вързала черната кърпа на главата си, свела поглед пред неразбираемото божие наказание и вече никой не чул да извие глас за песен. Поливала с безнадеждни сълзи цветята, засадени от нея на пресния гроб, и още по-настървено се спускала да работи. Не се жалела и там, където бил нужен мъж – нали нивите им останали без двете силни ръце на работливия ѝ съпруг. Само вечер сълзите ѝ мокрели възглавницата и тя си позволявала да отприщи бента на тъгата си. Къщата на два ката, която вдигнали приживе със съпруга ѝ, сега изглеждала грозна с пустотата си. В раклата държала наниза с жълтиците, купен от свекъра ѝ с парите, които събрали на сватбата. Но вече знаела, че няма да има бебешка шапчица, на която да закичи най-малката паричка, а мъката започнала да засенчва хубавото ѝ лице и да изпива младата ѝ снага.
Нейните обезпокоени родители поискали тя да се върне в бащината къща. Така и станало. Извъртяло се колелото на тази тежка година. Близките разбирали тъгата ѝ, но започнали да подхвърлят приказки за сватосване. Тя избухвала в плач и бързала да се скрие в стаята, за да излее на воля сълзите си. Докато един ден нейният братовчед , който живеел в южния окръжен град, пратил хабер: „Чакай сватовници! Мъжът е свестен и работлив, но си има две дечица...“

* * *

Двуколката скрибуцала по прашните междуселски пътища. Мъжът, който щял да ми стане баща, със сламена шапка на главата и с мисълта за двете му малки дъщери, оставени на грижите на по-голямата му сестра, бършел с бяла кърпа рукналата от лятното юлско слънце, а и от притеснение, пот. До него стоял приятелят му, когото наричали Соръка, и го успокоявал, рисувайки бъдещето в светли краски.
В същото това време мама поглеждала навън през прозореца на бащината си къща и не знаела какво я очаква. Утешавала се с мисълта, че ако Бог е решил тя да няма деца, поне ще прегърне с майчина грижа рожбите на бъдещия си съпруг.
Когато пред нея застанал стройният синеок мъж, сърцето нищо не ѝ казало. Замълчало си. Но тя почувствала тъгата в очите му. За миг си представила двете му деца ( още не знаела, че са момиченца) и тогава с ударите си същото това мълчаливо сърце прошепнало „Да!“. Още преди устните ѝ да промълвят, че е съгласна да тръгне с него.
Не говорили много. Татко ѝ казал, че вярва в хубавите думи, които чул от хората за нея. И, че иска животът му да продължи с добра жена, която да стане майка на децата му. Подал ѝ ръка да се качи в двуколката и тя послушно тръгнала по пътя, начертан от съдбата-сватовница. Двамата мълчали почти през цялото време. В душите им се бил настанил страхът от неизвестното.
Лелята на децата (станала по-късно и моя леля) ги посрещнала с разточена от нея баница. Момиченцата седели мирно на голямото легло, а от стената ги гледал портретът на майка им.
На сутринта панделките в косите им били вързани от едни други обичливи ръце, които от първия миг знаели какво да правят, сякаш са вършили това винаги. Мама бързо научила какво харесват, започнала да ги облича като близначки и детските им очички вече я гледали с доверие, в което проблясвали светлите искрици на щастието. Често ги водела на гроба на починалата им майка и не се стремяла да я измести от сърцата им.
Когато разбрала, че е забременяла с мен, изпитала огромен страх как ще реагират, научавайки новината. Баща ми ги прегърнал и усмихнат им казал, че ще си имат братче, а те като негови каки трябва много да го обичат и да се грижат за него.
„Момченцето“– изтърсак трябвало да се роди в началото на юни, но то решило да се появи на бял свят по време на първомайската манифестация и проплакало със звуците на празничната маршова музика под прозорците на родилния дом. Кръстили го... Не! Кръстили ме Мария, на името на тяхната майка и на баба ми по бащина линия. А когато приятелите на татко го питали каква рожба му се е родила, той отговарял с широка усмивка: Богат човек съм аз! Имам вече две женски и едно ... момиче!
Мама сложила, трептяща от радост, първата златна пендарка на моята бебешка шапчица, но не забравила никога, че има още две деца. Запомнила съм, че ми е разказвала, как с последното парченце масло мажела една единствена филия и я разделяла на три равни части. Така раздели и жълтиците от наниза. Направи годежни пръстени и халки на тримата си зетьове, вдигна сватби с цената на много лишения на всяка една от нас. С другите пендарки от наниза накичи после шапчиците на всяко едно от внучетата, дошли на бял свят, за да продължат рода ни.
Накрая от златото – спомен от нейната сватба – останаха само трите най-големи турски лири. Мислеше да ги даде на мен, защото знаеше, че аз ще я гледам в последните ѝ години, но баща ми пожела и тях да раздели между децата си. Тогава тя дойде при мен и ме попита как да постъпи, няма ли да се разсърдя, да се почувствам ощетена...
Милата ми майчица! Сигурна съм, че знаеше отговора. Бяха ме възпитавали честни и любвеобилни родители. А аз бях научила от тях, че една златна паричка не струва колкото прегръдката на сестра ти!
Точно на осми март тя закичи и трите ни с майчината си обич – бляскава като златна лира и стократно по-ценна от нея!