автор: traveling_musician

Нощем, някъде из глухонемите години,
под сурдинката на дремещото лято,
едно пиано, - чорлав рак-пустинник,
се ровеше из пясъка на тишината.

Тогава мислех, - някой откачен и луд
иска с музика да срути небесата!...
А днес и аз се ровя в пясъка. И глупаво
разтривам хладните си крайници.

И, нощем, както облак сред небето,
и, както гларус, сниман пред пиано,
кръщавам инструментите в оркестъра
и искам небесата да разклатя!...

Но няма как... Пустинникът е лихва
за всички заеми, от мен поискани.

В памет на Милчо