автор: marathon

III

Рано сутринта чух, че някой настоятелно чука на вратата. Помислих си, че сънувам, защото едва различавах бледото сияние на зората, което плахо напираше зад прозорците. От вчерашните черни облаци в небето не бе останала и следа. Тяхното място бе заела рехава синкава мъгла, която се бе разтлала навсякъде. Стрелките на стенния часовник с махалото още светеха, но не различавах точно кой час показваха – клепачите ми лепнеха.
Още със ставането почувствах, че нещата не вървят на добре. Стомахът ме присвиваше, а главата яко ме цепеше и се олюлявах. Протегнах се. Не стоях стабилно на краката си, а и времето не бе от най-подходящото за гости. Бях позабравил всичко това – отдавна не бях изпускал контрол над гърлото си. Който и да звънеше, щях по най-бързия начин да го отпратя и да се върна под топлите завивки.
Облякох се набързо, а после някак се завлякох до вратата. Отворих я. Синкавата мъгла се запромъква във всекидневната. Не виждах никого. Студеният утринен въздух ме накара да потреперя. В мига, в който вече бях решил да затворя вратата, в мъглата изплува нечий силует – пред мен стоеше леля ми Моника в бежово палто, с виолетова шапка и шал.
– Добро утро! – поздравих я аз. Мозъкът ми работеше на бавни обороти. Олюлях се отново. Исках да стоя стабилно на пода и полагах неимоверни усилия за това, но проклетото тяло не ме слушаше. Беше кофти момент. – Все си си същата, лельо. Изобщо не си се променила.
Тя ме погледна нито дружелюбно, нито враждебно.
– Ха-ха! Шегичка ли бе това или комплимент? – от-върна тя и без каквато и да е учтивост, избутвайки ме встрани, влезе в стаята. Леля ми бе мощна и безпардонна жена.
Не знам защо трябваше да изрека точно тези думи.
Стана ми студено. Едва сега забелязах, че бях бос, а Трицветко се увърташе около краката ми. Побързах да се върна във всекидневната, макар че точно сега не изгарях за компанията на леля ми.
Тя свали шапката и шала си, съблече палтото и захвърли всичко върху неоправения диван. С моя премрежен поглед аз трудно следях движенията и́. Отдолу леля ми носеше широк пуловер. Тя започна да навива ръкавите му и като стигна над лактите и на двете си ръце, каза многозначително:
– Макс, още вчера разбрах по колата ти, че си дошъл. Защо дойде? Да видиш баща си?
– Да. Защо не? Толкова ли е лошо да се виждам с него? Донесох му и трицветния котарак. Той го поиска.
Стоях изправен срещу нея и ако не се брояха моите олюлявания, не бях в състояние да помръдна, въпреки че ми се искаше да седна някъде. Моята нерешителност се дължеше на недостатъчния сън и изпитите бири снощи. Чувствах се отпадал.
Леля Моника се усмихна снизходително.
– Всичката ли бира изпихте снощи? Видях бутилките вчера в хладилника, докато го зареждах с храна.
– Не знам, лельо. Мисля че да, но не съм сигурен – смотолевих аз.
– Хм! Така и си помисих! A откога си тук?
Трябваше да помисля малко повече, преди да изрека каквото и да е. Успях да прехвърля някак времето назад с присвити очи и отвърнах:
– От петък вечерта.
– Аха! Чудя се как си успял да се промъкнеш в този свят, Макс! Никой ли не те спря? – попита ме отново тя.
– Не разбирам какво имаш предвид, лельо? Кой да ме спре?
– Нашият град не е толкова лесно достъпен. Това имах предвид.
– Следвах указанията на баща ми. Нищо повече.
– Ясно! С негова помощ си успял да минеш между капките.
– Лельо, трябва да отида в банята – казах аз, сякаш очаквах позволение от нея.
– Отивай, но не се бави, Макс! Нямаме много време!
Не знаех за какво време ставаше въпрос, но мехурът ми щеше всеки момент да се пръсне. Светкавично се озовах в банята и когато се облекчих, още в първите секунди си дадох сметка, че аз бях най-щастливият човек на света. Погледнах се в огледалото. Изглеждах уморен, с натежала глава, отпуснати клепачи и несигурни движения. Взех си едноминутен душ и си измих зъбите. Почувствах се свеж и с много по-ясно съзнание отпреди. Честно казано, не ми се искаше да се връщам във всекидневната.
– Макс, много се забави – каза строго леля Моника, която бе седнала на масата пред чаша кафе. – Ела тук и сядай, кафето ти ще изстине! Къде бяхте вчера с баща ти?
Леля ми искаше да знае всичко и нейните въпроси вече ме изнервяха.
– Искахме да видим езерото – приближих масата аз и седнах на един от столовете.
– И какво? Хареса ли ви разходката до там?
– Времето беше много горещо. За мен това бе напълно ново преживяване! – казах, опитвайки се да бъда по-спокоен.
– Не се и съмнявам! Чудо е било, че сте успели да се върнете.
Аз нямах никаква представа какво имаше леля ми предвид. Да, беше горещо, но имахме вода и почивахме на сянка. Не мисля, че по време на вчерашната разходка с баща ми сме били в опасност.
Трицветко се приближи към мен с жален поглед и започна да мяука. Станах да го нахраня. През това вре-ме леля Моника наля още кафе в чашите.
– За какво разговаряхте по пътя с баща ти? – попита тя.
– Лельо, ти затова ли ме събуди по никое време? Да ме разпитваш къде сме ходили и какво сме правили с баща ми?
Леля Моника се изненада от отговора ми, извърна погледа си към Трицветко и замълча.
– Пораснал си, Макс – каза тя след малко, с по-мек глас и ме погледна. – Отдавна не сме се виждали. Ти знаеш, че те обичам. Винаги съм те приемала като свой син. Защо дойде при баща ти?
– От любов към живота, лельо. Баща ми ми липсва. Той липсва на всички ни.
– Добре те разбирам, Макс. Зная, че винаги е трудно да напуснеш някого – каза леля ми и се приближи към мен. – Но твоето място не е тук. Има други хора, които се нуждаят от теб. Майка ти, Стела, Тео ... Те те обичат. От любов към живота ти трябва да се върнеш при тях, а не да стоиш тук.
– Защо говориш така, лельо? Баща ми също се нуждае от нас. Той не може без мен.
– Знам, че обичаш баща си и точно заради това ти трябва да го напуснеш. От любов към живота. Твоят живот, Макс!
Аз не можех да разбера какво става тук. Цялата тази история съвсем не ми беше забавна. Бях объркан. Имах още въпроси, на които само моят баща можеше да ми отговори. Искаше ми се той сега да е тук, но той спеше на горния етаж.
– Знам за какво си мислиш, Макс! Но от този град няма изход. Ако останеш по-дълго тук, ти ще изгубиш представа за времето и никога повече няма да можеш да се върнеш при твоето семейство. Но за теб все още има надежда. Остават ти още няколко часа. Тръгвай, докато не е станало късно, Макс! Твоето място не е тук.
– Лельо, какво говориш? Плашиш ме! Той е мой баща. Аз не мога да го оставя просто така! Най-малкото, което мога още да направя, е да се сбогувам с него.
Не знам дали от махмурлука, от строгия и́ тон или заради нейните думи, но аз я слушах уплашен, с изтерзано и опразнено съзнание. Леля ми наистина беше доста внушителна жена – по-висока и много по-едра от мен.
Подозренията ми, че нещата не вървят на добре се потвърдиха. Тя леко въздъхна, като придърпа ръкавите на пуловера си, след което продължи да разказва невероятни неща, които не разбирах.
– Тук сънят и реалността си играят с разума, Макс. Времето при нас е спряло. Всички дни си приличат и няма никакво значение кой ден е днес и кой ще дойде утре. Понеделник ли ще е преди неделята или петък преди четвъртък. Затова тук никой не отброява дните, седмиците и месеците.
– Не! Не вярвам в това, което казваш!
– И не е необходимо да вярваш, Макс! Достатъчно е да правиш това, което ти казвам! Всъщност, баща ти знае много добре, че ти не трябва да идваш тук.
– Аз го обичам!
– Не разбираш ли, Макс? Това вече няма никакво значение за него!
Леля ми Моника едва успяваше да потисне своята неприязън към мен заради това, че не ѝ вярвам.
– Какво става тук, лельо? Не разбирам защо водим този разговор! Какво ти е направил моят баща, че говориш така?
Тя поклати глава и каза:
– Чудя се как вие, младите хора, винаги си мислите, че знаете толкова добре какво е възможно и какво не е? Твоето посещение при баща ти е против всички правила! Всеки трябва да предвижда последствията за своите действия!
В този момент се почувствах зле. Усещах как като че ли кръвта ми се оттичаше от лицето ми и постепенно напускаше цялото ми тяло. Започнах да дишам учестено, сякаш се намирах под огромна тежест, която не можех да отместя. Погледът ми се премрежи и аз се строполих безславно на пода.
Когато дойдох в съзнание, лежах върху дивана, а леля ми се бе надвесила над мен.
– Ето, виждаш ли, Макс? Така стават нещата, когато човек не е на мястото си. Изпий тази чаша с вода.
В просъница чувах как гласът и́ стържеше като нож по стъкло. Тя подхвана с ръка главата ми и я изправи малко така, че да мога по-лесно да пия. Едва сега отворих очите си. Нищо лошо не искам да кажа за леля ми, но отблизо лицето и́ ми изглеждаше огромно и плашещо.
Взех чашата и изпих половината вода от нея. Не разбирах какво става. Казаното от леля ми звучеше драматично, но според мен то не отговаряше на действителността. Всъщност, тук нямаше никаква действителност. Точно в това се опитваше да ме убеди тя. Не знаех дали можех да и́ вярвам. Трицветко бе до мен и кой знае защо ме гледаше тревожно. И той ли бе на страната на леля ми?
Животът съвсем не беше лесен. Напротив – беше ужасно сложен.
– Ние просто минаваме от тук, Макс – продължи леля ми Моника с мек глас. – Не се страхувай за нас. Всеки жител на този град остава в него дотогава, докато той живее в нечии спомени.
– И какво става след това?
– Не мога да ти кажа. Просто хората тук понякога изчезват и никой не знае къде отиват. Но ти не се срамувай, ако някога това се случи и с твоя баща. Нормално е хората да забравят. Това е едно от правилата на живота в този град.
Леля ми не преставаше да ме учудва. Защо моят баща не ми бе казал всичко това? Главата още ме наболяваше. Не бях сигурен, че трябва да и́ се доверя. Не знаех какво да направя. За да прикрия смущението си, останах да лежа върху дивана. Искаше ми се да извикам така, че хората от цялото градче да ме чуят.
– Лельо, не знам дали мога да ти вярвам. Казаното от теб ми звучи абсурдно.
– Толкова силна среднощна буря тук никога не е имало. Тя бе предупреждение. Предупреждение за теб, Макс. Синовете не трябва да плащат за грешките на бащите си. Твоят шанс е в твоите ръце.
Аз се повдигнах от дивана и останах седнал, обхванал с длани главата си. Не бях убеден, че е толкова належащо да тръгна веднага. С баща ми можехме поне да закусим, да поговорим, а следобед, както и бях решил вчера, да потегля с моя сеат обратно за вкъщи.
– Моля те, бъди разумен, Макс! – продължи да ме убеждава леля ми. – Узнаването на истината не винаги носи облегчение. Не знам какво мога да ти кажа повече. Аз те обичам и го правя за твое добро. Никога не бих те излъгала.
Искаше ми се да възразя, но се отказах. Истинската загриженост, изписана върху лицето на леля ми ме накара да кимна.
– Странно, всичко това е много странно! – казах аз и почувствах как се предавам отвътре. Чувствах се отдалечен и някак не на мястото си. Леля навярно ми казваше истината. Тя нямаше да ме остави, докато не види, че аз напускам града. – И сега какво?
– Пътят, по който си дошъл, остава отворен само три дена и през това време той може да се ползва и като изход. Трябва да тръгваш, Макс! Нямаш много време! Вземи и трицветния котарак. Не му е мястото тук! Точно както и на теб!

Не знам откога разговаряхме с леля ми, но според мен трябва да е бил поне един мъчителен час. Бях напълно объркан и уплашен. Чух много невероятни неща от нея и навярно те бяха истина. Трудно ми бе да преценя. В мен нахлу странно чувство на безтегловност. Не знаех кое е правилно и кое не. Сякаш бях уловен в някаква мрежа и не можех да се освободя. Последвах импулса на здравия разум, който ми подсказваше, че ако не тръгна сега, после можеше и да стане късно. Без да отлагам повече, обух обувките си и започнах да подреждам нещата си в куфара. Не знаех как баща ми щеше да приеме моето внезапно заминаване, без да се сбогувам с него. Дали той ще бъде съкрушен, когато разбере, че аз няма да идвам повече в този град? Навярно той още спеше и нямаше представа, че когато се събуди, аз няма да бъда в къщата.
– Лельо, искам да те помоля нещо.
– Да, Макс? Какво е то?
– Моля те, подстрижи косата на баща ми.
– Не бери грижа за това. Считай, го за направено!
– И още нещо – извини му се от мое име, че не съм се сбогувал с него.
– Тръгвай, Макс, защото баща ти скоро ще се събуди! По-добре ще е да не те вижда! Само ще те забави. Аз ще остана още малко – каза припряно тя.
– Лельо, благодаря! – казах и́ аз от вратата. – За всичко!
– Няма за какво! Добър път, Макс!
Огледах за последно стаята, сякаш исках да запомня всичко тук. Трицветко бе вече в якето ми. Само доверчивата му муцунка и очите му се подаваха.
– О, за малко да забравя нещо важно – започна пак леля ми. – Макс, опитай се да забравиш каквото знаеш и каквото си видял тук. Ако се разприказваш, все едно – никой няма да ти повярва. Макс, твоят живот продължава, но той няма нищо общо с баща ти и с това място.
Мисля, че бях чул достатъчно. Трудно ми бе да приема, че всичко, което ми се случи в това градче, бе истина. Отворих вратата и излязох навън. Така или иначе, все някога аз трябваше да се прибера вкъщи. Влачех куфара след себе си. Цветята в градината бяха почти напълно унищожени от снощната буря. Препънах се в един клон, макар че много внимавах къде стъпвам. Стигнах до градинската порта. Отворих и нея и тръгнах към колата, която бях паркирал до оградата. Имах опасения, че нощес някой клон може да е паднал върху нея. За моя радост, тя бе непокътната. Само по тавана и стъклата бяха полепнали мокри листа.
Свежият утринен въздух ми помогна да се поотпусна малко и да се почувствам по-добре.
Сетих се, че забравих касата с празните бирени бутилки, но предположих, че баща ми и леля ми ще намерят някакво решение за тях и не се върнах.
На улицата не се виждаше никой. Обърнах се неволно към къщата. Леля ми стоеше права до вратата, отправи ми последен поглед, помаха ми с ръка и се прибра вътре. Забелязах изненадващo, че от кухнята проблясваше бледа светлина. Гол до кръста и с рошавата си дълга коса, баща ми ме гледаше през прозореца с гневен поглед. Поради мъглата, която бе паднала в ранната утрин, не различавах добре лицето му, но то ми изглеждаше бледо. Не можех да определя точно и изражението му – дали то бе ядосано или по-скоро тъжно. Объркан, той бързо сведе поглед, извърна се настрани и изчезна от очертанието на прозореца. Не исках да се връщам и да губя време в разговори и обяснения. Отворих багажника и оставих куфара вътре, после влязох в колата с Трицветко и той веднага скочи на задната седалка. С разтуптяно сърце запалих мотора и потеглих. В главата ми се въртяха всякакви мисли. Не ми бе лесно да се освободя от тях. Трицветко беше необичайно спокоен. В очите му като че ли се четеше благодарност, че напускахме това място.

Мъглата бе ниска и плътна. Утрото напразно се мъчеше да я разсее. Пътят не се виждаше добре. Включих фаровете. Това не помогна много.
Допуснах, че баща ми бе чул ако не целия, то поне част от разговора с леля ми. Бил е буден и се е спотайвал съвсем безучастно на горния етаж. Допуснах и това, че той може и сам да е поканил тази сутрин леля ми, тя да ми каже всички тези трудни за него думи. Но това вече нямаше никакво значение.
Трябваше само да следвам в обратния ред указанията на баща ми, които той ми бе дал на идване, с тази разлика, че сега лявото бе дясно, а дясното ляво. Аз карах бавно моя сеат, като заобикалях нападалите клони по пътя. От време на време слънцето си пробиваше път през мъглата. Тя вече не беше толкова гъста и постепенно съвсем се разсея. Оставаха ми около два километра, за да изляза на магистралата.
Мъчно ми беше за татко. Изпитвах неясно, потискащо чувство за вина. Улиците бяха тихи.
Опитах се повече да не мисля за нищо, макар че дълбоко в себе си знаех, че следите от това мое гостуване никога нямаше да се заличат напълно. Eдинственото, което ме притесняваше в момента бе, да не объркам пътя. Карах внимателно и плътно вдясно. На това шосе нямаше пукната кола. Бях съвсем сам и откъснат от света, някаква си микроскопична, нищожна прашинка във вселената.
От влажния асфалт се вдигаше пара.
Беше едва седем и половина.


/ следва /