автор: pastirka

В гората има слънчева поляна.
Пътечката към нея Лиса хвана.
Извади тя от джоба зряла круша
и в песните на птици се заслуша.
Чирикаха, бърбореха си весело.
Но изведнъж над Лиса се надвеси
една нахална, пресметлива врана.
И знаеш ли какво тогава стана?
Отвори клюн и с хищното си „Клъв!“
прибра си я като разбойник пръв.
– Защо открадна, Вранке, мойта круша? –
изписка Лиска, ала кой да слуша...
Избягала бе крадлата в небето.
Разтупка се на Лиса сърчицето.
Тя викна: – Нека да научат всички
животни, а и сладкогласни птички,
че ти обичаш да си присвояваш
от другите! Но знай – не заслужаваш
да имаш, ако чуждото крадеш!
Побързай тази крушка да дадеш
или по теб ще пратя съгледвачи!
Признавам си, че идва ми да плача!
Защо остави мене без обяд?
Умирам си, злосторнице, от яд!
Но тъй на глас додето си хортува,
Лисана зад гърба си стъпки чува.
Мецана поздравѝ и бавно мина.
Нарамила бе кошница с малини.
– Добричка Мецо, шепичка ми дай,
от сутринта съм, сестро, с билков чай
и чувствам, че извърта ме коремът.
С едната лапа само ще си взема!
Пак питам: с мен дали ще споделиш
обяда или друго ще решиш?
– Хапни си от малините червени
спокойно, Лисо! Има и за мене!
. . .
Не знам със крадлата какво се случи.
По-важното е всеки да научи,
че всяка щедрост се възнаграждава.
След случката във горската дъбрава,
приятелки са Лиса и Мецана.
Поуката за вас, деца, остана.