автор: Perunika

(По наблюдения на Перуника Майска)

1
Йонко имаше шанса да направи нещо уникално.
Някои синове вървят по стъпките на бащите си. Други се разбунтуват и се утвърждават в борба с бащите си. Йонко имаше шанса да направи и двете едновременно.
Неговата мечта още от най-ранно детство беше да стане пилот на космически кораб. Да лети сред звездите, да спасява светове, да изследва бездънните дебри на космоса и да жъне неувяхваща слава. Като баща му - прочутия адмирал Йон Хала, чийто живот бе минал сред звездите, сред подвизи и приключения, изпълнени със съдбовни срещи, драматични изпитания и невероятни победи.
- Не! - беше категоричният отговор на адмирал Хала, когато научи за амбициите на наследника си. - И дума да не става. Да прекараш целия си живот в космоса - това не е живот. Каквото щеш друго, само не и това. Имаш благословията ми да станеш уличен музикант, ако искаш, или професор по древни езици, или търговски пътник, или всичко друго, което ти хрумне, стига да е нещо, което ще те държи здраво стъпил на земята.
Йонко си знаеше, че не е особено музикален, а за езиците имаше автоматични преводачи - включително за линейно писмо А, иберонеандерталски и мохенджодарски. Не беше много сигурен какво е търговски пътник, но знаеше, че е древна професия, изчезнала още преди времето на баща му, който обикновено я използваше като нецензурна дума, когато му се налагаше да се изразява цензурно.
- Искам да летя сред звездите! - заяви упорито Йонко. - Като теб.
- Аз не съм искал да летя сред звездите! - тросна се баща му. - Така се случи.
- Някой иска ли овесени сладки? - обади се майка му, надниквайки от кухнята.
- Не! - отговориха бързо и двамата в един глас. После замълчаха, зарадвани всеки по своему от моментното си единодушие.
На другия ден Йонко подаде заявление в Звездната академия, а баща му го изхвърли от вкъщи.
Така Йонко тръгна по стъпките на баща си, като се разбунтува срещу него.


2
Пет години, хиляда и петстотин полетни часа и седем разбити кораба по-късно Йонко взе дипломата си от Звездната академия. Повечето курсанти разбиваха по един-два космически кораба в хода на обучението си, а управата на академията приемаше това за обичайна част от процеса и беше калкулирала в разходите си средно по два кораба на курсант. Седем разбити кораба обаче бяха рекорд в историята на това достопочтено учебно заведение, а злите езици разправяха, че Йонко всъщност се е дипломирал само благодарение на баща си - не че този велик звезден капитан беше ходатайствал за него, съвсем не, а просто защото на ръководството сърце не му даваше да изхвърли от редиците си някой с достойната фамилия Хала - толкова голяма беше славата на баща му.
(Всъщност фамилията на баща му беше Халачев, но след първите му забележителни подвизи някаква журналистка в момент на вдъхновение я бе съкратила до този по-благозвучен и героичен вариант. Така Йонко Халачев се превърна в Йон Хала. Нашият Йонко обаче си остана Йонко - първо, защото това му беше името, и второ, за да го различават от прочутия му баща.)
И ето че сега Йонко потегляше на първата си истинска мисия като пилот на космически кораб - щеше да лети сред звездите, да спасява светове и да изследва бездънните дебри на космоса. Някой ден. Засега обаче му бяха зачислили един влекач XZ, седма категория, с който щеше да участва в операцията по изтеглянето на една планета клас МТ на хиляда и четиристотин диаметъра по-далече от слънцето й, което се разширяваше и заплашваше да я прегрее в следващите няколкостотин хиляди години. Учените нямаха големи надежди за нея, тъй като звездата й вече беше тръгнала да става червен великан, а планетата още висеше в клас МТ (мъхове и трилобити) и едва ли щеше да има време да се развие до нещо по-умно, но решиха да я дръпнат все пак, донякъде заради принципа, донякъде за тренировка на персонала.
Така че сега към звездната система се придвижваха четири тежки планетовлекача, осемнайсет заградителя, сто петдесет и седем влекача от различни категории, шест комуникационни сателита и дванайсет чистача да събират отломките, неизбежно оставащи след такава многобройна флотилия. Операцията не беше кой знае колко интересна, така че нямаше журналистически кораби, само няколко автоматични наблюдателя от съседните звездни системи.
Йонко командваше един от сто петдесет и седемте влекача, доколкото управлението на едноместен влекач клас XZ можеше да се нарече командване. Всъщност влекачът се управляваше до голяма степен от автопилота, който следваше командите на изкуствения интелект, ръководещ цялата операция. Ролята на човека в него беше да го връща в курса, когато поради някакви непредвидени обстоятелства (космически прах по бронята, любителски радиоемисии от съседни планети, муха върху сензорите) се отклонеше от него.
Автопилотите на влекачите клас XZ са стабилни машини, които трудно могат да бъдат извадени от равновесие. Толкова по-забележително бе постижението на Йонко, както дипломатично се изрази следователят от Звездната академия впоследствие. Със сто деветдесет и три корекции на курса в рамките на трийсет минути Йонко успя да накара тази иначе много надеждна и сигурна машина да се блъсне в три други влекача (в единия от тях - два пъти), да скъса единайсет лазерни въжета и да заплете трийсет и седем други, както и да разбърка емисиите на два от комуникационните сателити и да ги пренасочи към една съседна звездна система, където те предизвикаха паника в централните вечерни новини със съобщението, че единствената обитаема местна планета ще бъде погълната от червен великан заедно със салата от мъхове и трилобити.
На сто деветдесет и четвъртата корекция - която според Йонко трябваше да почисти предното стъкло, но всъщност щеше да блъсне влекача в един от заградителите - автопилотът не издържа и катапултира пилота си. След което със сетни сили избегна заградителя, прибра въжетата си и се насочи към чистачите, които милостиво го пуснаха в контейнера за средногабаритни отломки, макар да нямаше направление за отломка.
Междувременно Йонко се рееше, леко стъписан, сред гъмжилото от космически кораби, лазерни въжета и гравитационни мрежи. За щастие, ситуацията не му беше непозната, тъй като в хода на обучението си беше катапултирал от почти всички видове машини, снабдени с катапулти, в повечето случаи - по инциатива на машината. Вярно, досега не му се беше случвало да го изхвърля едноместен влекач - Йонко дори не знаеше, че тази скромна машина разполага с катапулт, - но като цяло процедурата му беше ясна, така че сега той се поклащаше спокойно сред суматохата наоколо в очакване някой да дойде да го прибере.
Значително по-стъписан беше изкуственият интелект, който управляваше операцията. За разлика от Йонко, той знаеше, че едноместният влекач разполага с катапулт, но не знаеше този катапулт да е бил използван някога в реална ситуация. Нито пък беше виждал такъв мишмаш от лазерни въжета и гравитационни мрежи. Повечето влекачи се бяха оплели в тях до ушите, заградителите обикаляха наоколо и само им пречеха да се измъкнат, комуникационните сателити се въртяха като пумпали и бълваха глупости във всички посоки, а чистачите сновяха насам-натам с прахосмукачките си и разцентроваха и последните останали в курса влекачи. За щастие, поне четирите тежки планетовлекача бяха запазили дистанция и сега висяха неподвижно на няколко хиляди километра от суматохата, заедно с автоматичните наблюдатели. Изкуственият интелект включи двата си допълнителни мегапроцесора и моментално съобрази, че автоматичните наблюдатели вече са изпратили позивните си, така че трябваше да побърза да разплете спагетите наоколо, преди журналистическата флотилия на жълтата преса да плъпне из целия район и да направи задачата му нерешима в полиномно време.
Съгласно официалните директиви, изкуственият интелект трябваше да се погрижи първо за катапултиралия пилот, носещ се някъде из нарастващия хаос. След две милисекунди размисъл изкуственият интелект реши да включи третия си допълнителен мегапроцесор. Той беше още в експериментална фаза и представляваше универсален псевдочовешки хибриден анализатор, тип хикс-А (или съкратено - УПС-ХА-ХА), който трябваше да наподобява спонтанното и недетерминирано човешко мислене и да бъде включван в аварийни ситуации. „По-аварийна ситуация от тази - здраве,“ прецени изкуственият интелект с вече включен трети мегапроцесор. После анализира положението в продължение на още една милисекунда и с известно добре зашифровано задоволство промени статута на катапултиралия пилот от „абсолютен приоритет“ на „като му дойде времето“. След което пусна блокиращ лъч към заградителите, насочи емисиите на комуникационните сателити към прахосмукачките на чистачите и се зае да разплита валмото от разнокалибрени влекачи.


P.S. Това е началото на романа на Перуника Майска „Как да спасиш Галактиката, преди някой да те е изпреварил“, вече в книжно-телесен вид по книжарниците. А ако някой се пита какви ги е вършила тая Перуника Майска, за да се докара дотам, може да го узнае от текста „Как се публикува роман“ на сайта на издателство „Прозорец“.
Със специални благодарности към pastirka - за последния дружелюбен тласък, и fyon - за общото вдъхновение и насърчение.