автор: Oldman

Бе мома дебелобуза,
поетичната ми муза.
Опънала свойта блуза
ме подпира със гърди:
- Хайде, казва ми, не спи,
гледам, нещо ти мързи.
Ставай, нещо напиши!
Стиховете ти харесвам.
И това, че пишеш лесно.
Как тогаз човек да спи!
Стане, и току запише
някой своя мъдра мисъл.

Аз наскоро бях кандисал
и решил бях да не пиша.
Ама не. Това е краста,
как човек да каже: - Баста!
Пък и като си помисля,
след прощалната камбана,
нещичко все ще остане.
Виждам, края наближава.
С това да ме споменават.
Даже да са два-три реда,
все е нещо, като гледам.

Казват, който е поет,
нещо май не бил наред.
В облаците, че се реел,
празни блянове лелеял.
А и мога да призная:
- Аз богат поет не зная.
Що ли? Чудя се и мая.
Позволете да позная...

Музата ме гледа тъпо,
но за мен остава скъпа.
Скоро тя откри ми тайна:
- Била вечна и безкрайна.
А такива като мене,
да ги ринеш със лопата:
- Понаучат правилата
и се правят на поети.
Все надути и превзети
и от мания обзети.
Хайде холан, нема нужда.
Всяка гордост тук е чужда!

Че поет съм, бях повярвал,
но ме музата попарва:
- Не ме гледай кат’ теле!
Виждала съм к’во ли не.
Днес си тук, а утре не.
За теб е заминал влака.
Поет следващ вече чака!

Удар бе това под кръста.
Неочакван и коварен,
предварително обмислен
беше върху мен стоварен.
Идеше ми да се пръсна!
- Тази моя муза мръсна,
пак ми порива прекъсна.
Този номер ми е втръснал!
Затуй лягам, стана късно...

15.04.2025 г.