автор: pavlinag

За първи път, откакто те познавам,
пристъпяш тихомълком. Като битник
главата си увиваш и във шала
загръщаш плътно бялата си шия.

И сякаш да побегнеш през вратата,
готова си, очите ти играят
и трябва да измислям сто похвата
да те задържам в тази стая.

Кръстосваш крак връз крак, обута в дънки.
Но стъпалата ти са боси.
Изцапани са с прах. Къде остави
палтото, дето подарих ти снощи?

Не стой така тъй плътно до вратата!
Очаквам всеки миг да се отвори!
Ела, седни до мене на земята!
Ела, Любов, със теб да поговоря!