автор: idan1

Тя също спря. Леко бледа, видимо се колебаеше.
-Здравей госпожице!-поздравих с окуражителна усмивка.
Това изглежда подейства. Тя пристъпи напред.
-Здравей!-отговори плахо.
-Заповядай!-отворих вратата.
***
Младата жена бързо седна на седалката до мен, като че
ли искаше да избяга от нещо или от някого. Пресегнах се и затворих вратата. Тази първа близост малко ме обърка. Излъчваше особена сила и аз попаднах в нейния обхват. Гледах я в очакване да каже за къде пътува или каквото и да е. Тя втренчено гледаше пред себе си и също чакаше.
***
-Няма ли да тръгваш или си до тук?-прояви чувството
си за хумор.
-За къде пътуваш моля?-усмихнах и’ се.
-Наистина ли искаш да знаеш?-сопна се.
"Красиво малко зверче"-помислих. Потеглих плавно.
Мъничка глътка кафе ми подейства като допинг.
***
Наблюдавах пътя. Движението беше интензивно и
агресивно. Напрегнатост пълзеше по асфалта, напрежение но съвсем различно висеше между нас.
Вечно бързащи за никъде автомобили, връхлитаха
отвсякъде в пълен безпорядък. Не поглеждах към момичето. Умишлено я оставих, сама със себе си.
Нека се успокои.
***
-Може ли?-посочи към кафето.-Така ми се е свило
гърлото.
Кимнах, което означаваше "Да моля".
Разбра ме безпогрешно. Взе чашата, подържа я малко,
завъртя я в двете си ръце и бавно отпи. Впечатлиха ме
нежните й дълги пръсти, красиво оформен маникюр. След кратка пауза, втора бърза глътка и го остави.
-Благодаря. Хубаво кафе.
***
Къщите ставаха по-ниски и по-нарядко. Оградите
изчезнаха, бяхме извън града. Препускащите конски сили се поуспокоиха. Всеки намери мястото си в колоната. Редуваха се близки и далечни хълмове, мънички поляни, изпъстрени с пролетни цветя.
***
-Ти не можеш ли да приказваш?-извади ме от унеса.-
Какво ще искаш?
-Да, да...така съм чувала. Всички искат нещо.
-Искам да се усмихнеш. Сигурен съм, че имаш
очарователна усмивка.
Отговорът ми я изненада. Погледна ме над очилата.
Силата на очите й влезе в действие. Привличат, както
северния полюс привлича стрелката на компаса. С отмерен жест, момичето "съблече" изцяло очите си. " Компасната стрелка" нямаше никакъв шанс за отклонение в страни. Направи усилие да се усмихне. Това беше достатъчно да разбера, че това момиче има наистина очарователна усмивка. Но нещо за което можех само да гадая, я подтиска и задържа лицето й да разцъфне в слънчева усмивка.
***
-Благодаря! Чудесна си!
-И аз благодаря.
-Долавям известна нервност, напрегната си.
-Прав си. Имам проблеми. Например с едни хора.
-Едни хора...? Познаваш ли ги?
-И да, и не.
-Не разбирам.
-Няма нищо за разбиране. Теб не те засяга.-показа
отново зъбките си. Не ме допускаше до себе си.
-Права си. Моля те, не се сърди. Не мога ли да помогна? Съвет...
-О! Съвети? Няма да издържиш.
***
Пътя следваше релефа на местността. Спускахме се, пак
се изкачвахме, но слънцето неизменно блестеше в очите
ни. Беше смъкнала стъклото, наблюдавайки разсеяно
страничния пейзаж. Вятъра, игриво развяваше косите и’.
Това я правеше още по-привлекателна. Постепенно се
освобождаваше от напрежението, от тъгата, която
замъгляваше усмивката и’.
***
Дори си свали обувките. Раздвижи мъничките си
пръстчета, сякаш прави утринната си гимнастика, а те
весело се боричкаха. Смъкна се надолу, елегантно вдигна крака и постави ходилата си върху таблото.
-Прощавай! Няколко нощи не съм спала, а и ти така плавно возиш, направо очите ми се затварят.
-Моля те. Няма проблем. Свали облегалката, настани се
удобно. Приспивна песничка да ти запея ли?
-О!- усмихна се с притворени очи, предвкусвайки
сладостта на съня.- Вече ме глезиш. Никой не се е
грижил така за мен.