автор: ivliter

Безкрайна ми се струваше
в далечното ми детство
нивата ни малка,
с която и до днес се чудя как
успявахме да се изхранваме.
Помагах в нея аз на татко,
нагазил бос в стърнището брадясало –
започвахме в зори, по дрезгаво,
оряхме без почивка, докато е хладно.
На утрото от късата завивка
измъкваше се слънце недоспало –
то като мене трябваше
небесната си нива да оре.
Тежко дишаха воловете зад мен,
застигаха ме
и в бързината
изпусках натежалите синджири
с които водех ги в браздата.
А мислите ми бягаха напред
в пропуснатата за пореден път игра
с другарчетата в махалата.
Препъвах се в бодящите къпини,
но се държах, защото виждах,
че и на татко
не му е никак лесно.
Въздъхвах облекчено,
когато дойде време за закуска.
Но хлябът беше най-вкусният,
който някога съм ял.