автор: shiderov

Публикувам на "прима виста" и ужасно се нуждая от редактор! То и с невъоръжено око си личи! ;}-
Така че приемам, или отказвам предожения на кандидат-редактори.

Фантастично-приключенско и алтернативно-историческо повествование в стил „Попаданци“.

„Опасно нещо е да излезеш навън от вратата си, стъпваш на пътя и ако не си контролираш краката, не знаеш къде ще попаднеш.“

Джон Р. Р. Толкин. Властелинът на пръстените.
Няколко думи от автора:

Това се публикува тук за първи път и е проект за книга, да кажем, в стил приключенска фантастика с попадане в друго историческо време на наш съвременник и сънародник. Скромен опит за непретенциозен разказ – художествено и реалистично описание на живота погледнат и пречупен през очите на автора.
На читателя предлагам да проследи съдбата след „безследното изчезването“ на един „изчезнал безследно“ българин, според както се е самоопределял човека. В него ще се опитам да разкажа живота и битието, както и трудностите, и страшното в живота, пречупено през моите жизнен опит, познания, интереси и пристрастия...

Ежедневно изчезват десетки хиляди души. Просто човеците изчезват. Пише го и във Уикипедия. В страни като САЩ, Япония, ФРГ, Франция, Русия, ежегодно регистрират изчезване по над сто и двадесет хиляди души във всяка една от тях. Даже в япония си има специален термин за това. За над 50% от изчезналите след законно определеното време в папките се поставя щемпел „Изчезнал безследно“ и делото се отправя в архив...

Accidental travel е сюжетен жанр в художествената литература. В този жанр обикновени хора случайно се оказват извън обичайната си битова среда - място или време на съществуване, често това става без видима причина, тоест това е определен тип сюжет на „риба извън водата“. В руската художествена литература жанра е известен под термина „попаданцы“ – на български „попаданци“ - множествено число, за „попаданец и попаданка“ -мъжки и женски род, единствено число. Просто казано попаданец е човек, който случайно или целенасочено се озовава другаде извън привичната топо-хронологическа среда на обитаване...
Руският термин на този жанр „попаданцы“ носи ироничен привкус от думите „попа“ и „даю“ и се е превърнал в широко разпространено клише в руската научна фантастика...
Руският критик Борис Невски проследява развитието на този жанр до най-ранното известно повествование - „Пътешествията на Гъливер“ /VІІІХ век/. С този жанр се запознах случайно прочитайки няколко книги на Д Старицки „Путанабус“ „Принц Фебус недодяланны король“. Книгата и жанра ми допаднаха и потърсих други. Е-е, аз имам особенен вкус и трудно намирам „годни“ за четене книги, но все пак намерих „Варяг“ на Мазин, на писателя от щатите Хари Норман Търтълдаув с книгите - Изгубеният легион - Оръжията на Юга – Византийски агент и книгите от поредицата на украинския писател Артьом Каменисти „Пограничната река“...
Надявам се този непретенциозен текст да се хареса на читателя.
И да! Аз бях личен приятел с прототипа на героя, както и неговата земна история не е изцяло измислена.
Както бях и приятел с вече покойният писател Дмитрий Старицкий. Вечна му памет!



Реванш


Пролог.

Скръбна вест!
На десети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в три часа през нощта вследствие коварна болест спря да работи сърцето на щатния служител на ДАР Крум Крумов Найденов, който беше само на тридесет и три години.

Талантлив и всеотдаен служител.

Поклон пред вечната му памет!

Поклонението пред останките се състоя на централни софийски гробища.

От колеги и ръководство изказваме съчувствие на всички които го познаваха!




Глава първа.
„Обратен път няма“!

/май-декември две хиляди двадесет и четвърта година/


Вече няколко часа лежа в леглото си в стая на хотела „au vieux Richard“ в Сент Луис, щат Мисури, САЩ и не мога да се успокоя. От една година насам си зная че съм карък, ама чак пък толкова! Последната година беше кошмарна за мен! Напоследък, за по малко от три и половина месеца ми се случиха толкова много неприятни неща, че не зная, как не „превъртях“ и оставам нормален човек. А и ми предстои да обмисля и приема решение за бъдещият си живот...
Първото с което започна този ми карък, беше елементарна вирусна жълтеница. Възприех го като жестока шега на съдбата. Наистина много жестока шега защото конкретно тази вирусна инфекция се оказа неизличима и аз умирах...
После мен ме преместиха във пространството и времето... Руснаците. Техниката некачествена, руска не съветска, типично по руски не проработи щатно и хронокапсулата не ме пренесе в началото на първата половина на деветнадесети век в САЩ а чак в средата й. Трето е че аз след като попаднах непонятно къде в щатите убих негър, а после участвах в престрелка. В престрелката убих още четири човека и плених един. За четиримата убити от мен и за един пленен получих парична награда и разбира се трофеи. Връчиха ми наградата тържествено с фотографи и вестник. Вчера бях мъртво пиян – преодолявах „културния шок а днес трябва да реша как ще я карам занапред. Но да карам подред, да си спомня миналото за да очертая бъдещето си...
Аз съм Крум Крумов Найденов. Името ми го измислила директорката на детския дом. Не познавам родителите си, но когато след години започнах да работя в ДАР /държавна агенция разузнаване/,, ги намерих по документи. Майка ми е българка, баща ми циганин. Всъщност баща ми е цигански мелез от смесен брак. Неговият баща – дядо ми е сливенски циганин а неговата майка – баба ми е украинка от Коми, Русия. Всъщност по произход и баба ми е мелез - произхожда от смесен украинско-комяцки брак...
Та този мой цигански дядо по времето на социализма работил в Коми като дървосекач. Там намерил украино-комячката и се оженили. Там в Коми се родил и баща ми. Баща ми бил кръстен Сергей Деянов, в чест на любимия герой на дядо ми от филма „На всеки километър“. Като свършил договора циганският ми дядо се прибрал в България, заедно с жена си. Украинката от Коми до този момент мислела че е изтеглила печеливш билет от лотарията, но като видяла циганският квартал в Сливен, съседите и къщичката от преплетени пръти измазани с глина, зарязала мъж и дете, и веднага поела назад към Коми АССР...
Така татко ми останали без майка а дядо ми без жена!
По същият начин постъпила майка ми. Залюбила се с хубав, красив, висок, със сини очи, строен Сергей - красавец а ла Стефан Данаилов а когато забременяла непланирано и като видяла къщичката в Сливен, се отказала от мен и ме оставила в дом майка и дете. Така че в мен освен българската половина има четвърт циганска и по малко украинска и комяцка. Казват че мелезите са физически по крупни, издръжливи и жизнеспособни и много здрави, също като мулетата. И аз така; жизнелюбив съм, упорит, много силен, висок сто и деветдесет и един сантиметра, атлетичен с тънки, финни черти на лицето, със синьо-зелени очи, черна чуплива коса и леко мургав...
Първите ми спомени са от дом за деца лишени от родителски грижи село Хърсово, Шуменско. Още оттогава съм си поставил за задача да успея в живота, да се реализирам добре, един ден да създам нормално семейство и да имам много деца за да се грижа добре...
Обичам тази България, която не се е отказала от мене, въпреки че моите родителите са се отказали от мене! Обичам България и българите, които се погрижиха да ме изхранят, израстят, облекат, изучат и ми дават шанс в живота да съм някой а не нещо!
Учих много упорито, в „учението е спасението“ и освен задължителните предмети наблягах на езиците а също спортувах много, заради „здравото тяло“ в което е „здравия дух“. Спортна стрелба с пистолет и пушка, конен спорт, туристическо ориентиране, плуване, бягане на олимпийски дистанции. Спортувах не заради отличия и медали а именно заради „здравия дух в здравото тяло“ Така че освен физическа форма говоря и пиша правилно английски, немски, руски и даже гръцки...
Но да не се отвличам в мислите си и да не се самозэрецавам влюбено в себе си!
Завърших с отличие началното училище в Хърсово. После с отличие СПТУ, /средно професионално училище/ по специалност студена и топла обработка на металите, а след това „рибарското училище“ бургаският колеж по корабоплаване и получих степен бакалавър и специалност корабоводене и навигация. После в съответствие с обичта и признателноста си към България, виждайки че на българите не им пука за държавата им, реших да служа на държавата, да я пазя и гарантирам нейната сигурност и цялостност и-и... Постъпих във великотърновския военният университет. Завърших го с отличен успех, по специалност военнополево разузнаване и диверсии, там се увлякох от оръжията и за себе си факултативно изучавах оръжейното дело. Не прекратих да се занимавам със спорт но вече беше така, спорадично с коне, а основното беше стрелба с пистолет, снайперно оръжие, пистолет. Даже един стар майор – инструктор по стрелба с пистолет, забеляза че съм приучен „на дясно“ „левичар“ и започна да ме подготвя на стрелба с два пистолета „по македонски“ боен стил, ако може да се вярва на майора създаден в шолата за запасни офицери в Княжево през която школа са преминали повечето от офицерите работли за РО /разузнавателното отделение/ на военното министерство, както и много наши видни българи участвали в борбата за освобождаване на Македония и демонстрирали на целия свят „стрелба по македонски“. Та прочие, спортните ми дисциплини по това време, освен усилено със стрелба се занимавах и със СРБ /джуровския специализиран ръкопашен бой/ и Сават – конкретно марсилски матроски стил „шосон“. „Сават“ е ръкопашно бойно изкуство наричано неправилно френски бокс, където ударите основно са със крак обут в обувки, тежки обувки а шосона не изключва и използване на подръчни средства, абе чист уличен бой... Сават днес не е популярен даже във Франция, там днес са популярни нежните отношения между мъжете и семейната двойка Макрон ги стимулира тези отношения. Та прочее...
Завърших военното училище, но не ме разпределиха в поделение на армията а ме изпратиха във МВР. Във МВР ме назначиха в някакъв щат дадоха ми заплата и ме изпратиха да уча в техният университет. Завърших този университет „екстерн“ без да се явявам на лекции а само по задължителните дисциплини и учебния материал полагах изпити след самоподготовка и след две години, вече в звание съответстващо на армейски старши лейтенант ме преназначиха във една служба към ДАР /държавна агенция разунаване/. Последва командировка в щатите и обучение в специален учебен център „Ферма“ на ЦРУ... Върнах се получих повишение във звание съответстващо на армейски капитан и-и...
От тука тръгна каръка! Половин година след като ме назначиха тъкмо се подготвях за „мисия“ зад гръница взех че се разболях, вдигнах температура, отидох на доктор, казаха ми „вирусна жълтеница“ и че настаниха в болница на МВР. Не можаха да ме излекуват и ме изпратиха в инфекциозно отделение на правителствената болница но и там след месец вдигнаха ръце с обяснението: – „българската медицина е безсилна пред твоя случай, надежда само на специалната клиника в Петербург Русия, там има специалист, който понякога успешно лекува подобни случаи“ но нали разбираш сега санкции...
Удавника се хваща за сламката! На мен не ми се умира, млад съм и ми се живее, лошо ли е да не искам да умра а да искам да живея!?
И ето ме, юни две хиляди двадесет и четвърта година, без подробности, те са държавна тайна, аз съм Русия в клиника край Петербург. Още на първата визитация специалиста, възрастен професор, като прочете болестта и като видя резултатите от някакви анализи се шашна и даже се зарадва. Възмутих се вътрешно – аз умирам а тоя се радва! После три пъти ми правиха анализи чак и ДНК, все едни и същи резултати, останах с впечатление че професора получава „душена ерекция и еякулация“ докато чете анализите, таака се радваше. После ме отделиха в отделна „лукс болнична палата“, както му казват руснаците, ама такъв лукс навярно няма даже и в правителствената болница във България. И почнаха да идват едни специалисти и да ми правят едни анализи дето по моему нищо общо нямаха с хепатологията. И един ден се насъбраха в „палатата“ ми тези петнадесетина специалисти, от тях няколко човека по изправените стойки стойки на които и по оценяващите очи, които всичко виждат и нищо не пропускат се досетих - тия са от службите, към българските такива и аз принадлежах докато се разболея. А болестта напредва, вече сам едва ходя до едното място а в банята влизам и се къпя със санитарки. Е то си е приятно де, като почнат да ме обтриват едни млади санитарки, природата си е природа дори и на тежко болните им се повдига... Кръвното. Да не му мислим за друго! Но само приятно, нищо повече не е възможно за изтощеното ми тяло. Та прочие тая комисия ме призна за напълно годен и започна след това едно-о...
Сутрин ми слагат система, идва един доктор, слага инжекция в капелното, от което на мен ми става приятно и мозъкът ми като да се отваря подобно на попивателна гъба, и започва да работи с турбо ускорител. През това време на мен ми четат лекции за съединените щати и руската империя през последните години до гражданската война в Америка 1861-1865г...
Да се смееш ли да плачеш ли? „Нерде Ямбол - нерде вирусен хепатит – нерде история и история на дипломацията конкретно Русия, САЩ, и въобще световна през ХІХ век досежно щатите и Русия!?
Ето и сега като се замисля всичките „лекции“ ми изплуват в главата; сребърна криза, парична реформа, съдържание на злато в долар и рубла, Кримска война и руска икономическа криза, предпродажена инициатива за Аляска, политици, велики князе, императори, президенти, държавни секретари, политическа ситуация, посланници и упълномощени министри на държавите, фотографии, имена, етикет, военно дело, и прочие и прочие. На всички мои въпроси, телодвижения, душевни терзания и прочие отговарят – лечението върви не забелязано за тебе, относно обучението ,така трябва, потърпи ще бъдеш здрав, прав и ще си живееш живота както си поискаш!