автор: Heel

В чакалнята пред лекарските кабинети се чу подвикване:
– Деница, ела веднага при мен! Не притеснявай хората!
Момиченце на около три години се опитваше да се заприказва с една грохнала баба, която седеше, навела унило глава. Бабата намери сили да се усмихне, но очевидно не й беше до приказки.
Борис, който чакаше реда си пред кабинета на гастроентеролога, стрелна поглед към източника на подвикването.

В ъгъла, пуст допреди малко, се беше появила млада жена в инвалидна количка. На красивото й лице беше изписана тревога, ръцете й се вкопчиха припряно в колелата на количката, готови да я задвижат по посока на момиченцето.
– Не ми пречи детето, нека стои при мен, ако иска – каза старицата и загледа с умиление Деница.
Борис насочи вниманието си към жената в количката, която понечи да каже нещо, но се отказа. Косата й беше тъмнокестенява и падаше като водопад върху раменете. Ризата й беше бяла, елегантна, от тези, които обикновено носят бизнесдамите. Краката й бяха в гипс и стърчаха, изпънати напред по плашещо неестествен начин, който мигом потресе Борис.
Момиченцето загуби интерес към бабата и се върна при майка си, която извърна горната част на тялото си настрани и заговори с настойчив глас:
– Деница, не мога да те гоня! Нали се разбрахме! Не се отделяй от мен!
– Не ми се стои тук – проплака момиченцето. – Мирише лошо.
– Скоро ще си тръгнем, мила. Потърпи.
– Колко време?
– Като мине прегледът, се махаме.
– Ще те излекуват ли?
– Да, разбира се?
– И ще можеш пак да ходиш?
– Да, да.
– Искам да ме повозиш на количката, уморих се.
– Дени, трябва да чакаме тук. После ще те повозя. Но се качи все пак да те подържа в скута си.
– Не искам. Искам отвън, да си играя.
– След малко.
– След малко лекарят ще те излекува ли? И ще вървим заедно? Искам в парка, като преди.
– Не, Дени, няма да стане бързо. Краката ми са счупени, обясних ти, и трябва да си почивам.
– Защо са счупени? Защо само ти си в количка?
– Деница, говорихме за това. Сега, моля те, млъкни, и седни на онзи стол.
– Нали не те боли? Не искам да те боли?
– Не, добре съм.
– И няма да плачеш?
– Няма, обещавам.
Деница се настани на стола и зачака, но си личеше, че търпението й е на привършване.
Борис се опита да не мисли за болната млада жена и детето й. Каза си, че има предостатъчно свои проблеми, за да се трогва от чуждите. Скоро дойде редът му. Свърши си работата за петнайсетина минути. Когато излезе, видя, че жената с болните крака все още чака. Трябваше да се помогне, непременно. Сякаш прочели мислите му, двама души подканиха жената да мине най-отпред. Тя сведе смутено глава, но не отхвърли предложението. Борис се позамота и зачете документите, които беше получил. Минута по-късно видя, че я вкарват в кабинета на невролога. Деница седеше омърлушена в скута й.
Той стоеше на тротоара и се колебаеше. Нещо го спираше да се метне в колата си и да отпраши. Въздъхна тежко и седна на една пейка.
Жената се появи след около половин час. С внимателни движения спусна количката по рампата и се огледа. Деница подтичваше отстрани и говореше нещо.
Борис се напрегна, понечи да стане от пейката. Чудеше се дали е редно да предложи помощта си. Възможно беше жената да чака свой близък.
Не, не чакаше никого. Явно смяташе да се прибере вкъщи с такси, защото се отправи към близката стоянка.
Настана лека суматоха. Намусен, таксиметровият шофьор се чудеше как да настани клиентката на задната седалка. Извика свой колега на помощ. После стана ясно, че става въпрос за около пет километра път. Жената се червеше от притеснение и хапеше устни, а Деница гледаше стреснато. Вторият мъж скръсти ръце на гърдите си и рече:
– Госпожо, вие не сте за такси. Не искам да ви обидя, но в това състояние е редно да ползвате линейка. Така де, ние не сме длъжни да носим клиентите на ръце.
– Съжалявам, налага ми се да излизам от време на време, по работа. Аз… нямаше как да ангажирам свой приятел или познат. Ще опитам сама да се прехвърля на задната седалка.
Мъжът изпръхтя и махна нервно с ръка. Тогава се намеси Борис:
– Госпожо, аз ще ви закарам. Чух разговора и реших да помогна. Не е проблем, не се притеснявайте.
Жената го загледа с тревожен поглед, сетне кимна бавно. Борис докара колата си и скоро, с помощта на шофьорите, преместването беше осъществено. Деница се щураше напред-назад, очевидно изнервена от суматохата.
– Много благодаря – рече жената с измъчена усмивка на уста, докато вземаше в прегръдките си момиченцето.
– За нищо – отвърна Борис и се зае да сгъне количката и да я прибере в багажника, после седна зад волана и потегли. Стигнаха за десетина минути.
Пак стана сложно. Жената не можеше да излезе сама от колата. След кратко суетене, Борис подхвана гипсираните й крака и ги задърпа, а тя се надигна на ръце и започна да се оттласква настрани по седалката. Пръстите, стърчащи от превръзките бяха дребнички, очарователно пухкави, и абсолютно неподвижни, сякаш в тях нямаше капчица живот.
Борис изпита още по-големи симпатии към пострадалата, като я гледаше как кокори тревожно очи.
– Не се притеснявайте. Всичко е наред. Ето, сега ще ви настаня в количката и ще се приберете вкъщи.
Тогава се обади Деница:
– Леля, не може сама. Не се събира в асансьора. Аз викам съседите да я носят. Сега отивам.
– Да, тичай, мила! – каза жената и забута количката си към входа. През рамо подхвърли на Борис: – Много ви благодаря, задължена съм ви!
– Аз ще ви завеса, не сте тежка. На кой етаж?
Тя се поколеба.
– Не искам да ви ангажирам…
– Няма проблеми.
Той я вдигна и я понесе. Удиви се колко фино е тялото й, колко нежна е ръката, преметната около врата му, колко стегнати са гърдите, полюшващи се пред очите му. Натъжаваше, че милото лице е толкова бледо и измъчено.
Настани я на един фотьойл и слезе да донесе количката. Когато се качи отново, видя че на лицето й е грейнала усмивка.
– Най-сетне, свърши мъчението за днес. Забравих да ви се представя. Казвам се Симона.
– Борис.
– Защо не седнете да ви почерпя едно питие? Аз определено ще си сипя, още треперя от нерви…
– Добре.
– Всъщност… вие ще трябва да налеете. Барчето е ето там.
Заприказваха се, първоначално за маловажни неща. Разговорът течеше гладко, все едно се познаваха от години.
Борис се поотпусна от алкохола. Позволи си да попита:
– Помислих, че Деница ти е дъщеря. Но я чух да се обръща към теб…
– Племенница ми е. Но сега аз я гледам, доколкото мога. Сестра ми и съпругът й… загинаха при катастрофа… аз… аз… бях на задната седалка и… като по-чудо оцелях. – Очите й се насълзиха и Борис съжали за нетактичния въпрос.
– Сигурно ти е трудно.
– Мама ще дойде след месец да ми помага. Тя сега се грижи за баба. Засега разчитам на приятели.
– Аз… мога да наминавам всеки ден да ти пазарувам например. Живея наблизо, няма да е голям ангажимент.
– Защо?
– Какво защо?
– Защо искаш да ми помагаш?
– Защото те харесвам – отвърна смело Борис и усети, че се изчервява. Сърцето му топуркаше в забързан ритъм.
Тя го фиксира с остър поглед
– Борисе, не съм за теб. Избий си всички подобни мисли от главата. Болна съм, изобщо имам купища проблеми. Вече започвам да съжалявам…
– На мен ще ми е приятно…
– Не!
– Имаш сериозен приятел?
– Няма значение какво имам и какво нямам. Върви си! – простена тя и се разплака.
Борис си тръгна, за да не я смущава повече. Но на следващия ден пак предложи услугите си. Симона прие с неохота помощ относно пазаруването. Двамата се виждаха почти всеки ден, но за неповече от десетина минути.
Борис се беше размечтал. Представяше си, че прекрасните крака на Симона са освободени от тежките обездвижващи превръзки и че инвалидната количка е отишла в миналото. Несъмнено младата жена дълго нямаше да може да се придвижва без помощта на патерици, но и на патериците щеше да дойде краят. Тя щеше да се възстанови напълно и походката й щеше да бъде като на манекенка. Двамата щяха да се сближат още повече. Щяха да си приказват часове наред, да ходят на екскурзии, да се любят… Той беше готов да приеме Деница като своя дъщеря. А може би след време Деница щеше да се сдобие с братовчед или братовчедка…
Един ден Борис дочу случайно, че Симона има уговорен час с травматолог за сваляне на обездвижващите превръзки. Зарадва се и веднага задейства плана си – целта му беше Симона максимално бързо да се възстанови. Нае свой познат рехабилитатор и купи патерици от близкия санитарен магазин. Представяше си как тя се изправя и прави първите си крачки. Вярваше, че двамата ще залюбят, след като здравословните проблеми изчезнат.
Няколко часа след прегледа при травматолога, Борис цъфна в дома на младата жена. Освен патериците, носеше огромен букет червени рози.
Симона го посрещна с кисела усмивка на уста. Беше в инвалидната си количка; голите й крака, които наистина бяха много красиви, лежаха небрежно отпуснати върху стъпенките.
Борис заговори разпалено:
– Изглеждаш прекрасно! Трябва да отпразнуваме събитието! Но не искам да те виждам повече в инвалидна количка. Говорих с рехабилитатор, утре ще дойде да поработите. Донесъл съм патерици. Ще ти помогна да се изправиш и да се пораздвижиш.
– Не, няма да стане, върви си!
– Не се тревожи, ще те придържам. Няма да паднеш. Скована си, разбирам, но нещата бързо ще се оправят. Хайде, мила!
– Недей, моля те! Ти не разбираш… – запротестира Симона, но той се беше разгорещил. Подхвана я под мишниците и я изправи. Наложи се да я вземе в здрава прегръдка, понеже тя не можа да се задържи на краката си. Той погледна учудено надолу и видя, че малките й нежни стъпала се кривят, неспособни да поемат дори минимална част от тежестта на тялото. Коленете се огъваха, все едно бяха от пластилин.
– Какво става? Защо…
– Казах ти да не се занимаваш с мен! Парализирана съм от кръста надолу. При катастрофата пострада и гръбначния ми стълб. Счупеното зарасна, но няма да мога ходя. Никога. Не ти казах, защото… защото не исках да ме смяташ за инвалид. Сега ме остави в количката и си върви.
По бузите й потекоха сълзи.
Борис продължаваше да я държи в прегръдките си. В душата му се надигаха мъка и разочарование. Пое си дълбоко дъх и рече:
– Аз те обичам, така че няма да се откажа от теб. Ти ме пъдиш, но си личи, че ме харесваш. Наистина те обичам! Ще се справим заедно с трудностите.
Тя изхлипа и се засмя нервно.
Тогава се появи момиченцето, Деница. То ги загледа с наклонена леко настрани глава и каза:
– Лельо, той е добър, харесвам го. Нека да остане при нас, моля те, моля те! Искам той да ми е новият татко!
Симона и Борис се погледнаха в очите. Прегръдката им стана още по-здрава, понеже вече и Симона участваше активно в нея. Устните им се долепиха.