автор: amadeus

Непримирима досадница е жегата. Особено през август. Студ можеш да прогониш по стотици начини, но нея – не. Тя е с теб постоянно. Не можеш да й кажеш: „Слушай, трябва да се разделим. Причината не е в теб, а в мен“. Не можеш да я захвърлиш като старо палто, нито да се шмугнеш в някоя уличка, за да й избягаш. Накъдето и да тръгнеш, тя вече е там преди теб. Досадна, като работата през лятото и също толкова неизбежна.
Изкачвам стълбите на съда с усещането за надянат на гърба ямурлук от застинала лава. За пореден път се опитвам да си събера мислите. Напразно. Никой не идва. На входа, оборудван със скенери като летище „Кенеди“, полицаят ми поисква личната карта и преди да успея да я извадя от портфейла, грабва самия портфейл, разглежда го с нескрит интерес и тъкмо когато решавам, че ще ми поиска пари назаем, хвърля бегъл поглед към картата, а после ми хвърля и самия портфейл.
Достигам до първата си цел – стая, в която посетителят и служителките са разделени от прозорче. Съотношението ни е шест към едно в тяхна полза. Борбата често е неравна. Петте са подпрели морни лакти върху четири бюра, разположени перпендикулярно на обичайно учудените погледи на посетителите. Шестата се движи интензивно около бюрата и секциите с дела, допринасяйки едновременно за чудесна вентилация на пространството и чувство на топла загриженост за гражданите, към които от време на време следва да хвърля по някой изпълнен с едва прикрити тягост и досада поглед. Казвам „Добър ден“ и виждам как поздрава ми увисва безпомощно в пространството някъде близо до горния десен ъгъл, точно около делата за 2019-та. На този етаж звукът се движи с далеч по-ниска от нормалната си скорост. Същото, предполагам, се отнася и до светлината, защото оставам невидим около 5-6 минути. За мой късмет по едно време вятърът откъм отворения прозорец духва по-силно и моето увиснало „добър ден“ тупва от тавана и стряска множеството зад стъклото. Краткият и съдържателен диалог ни повежда към откритието, че папката, която ми е нужна, е била зад стъклото пред мен през цялото време. Каза ми го № 3, която се обърна към мен без да иска, докато се опитваше да запази главата си във вертикално положение. На излизане не ме напуска притеснението, че следващия път, когато изрека „добър ден“, ще ми отговорят „довиждане“ поради описаните вече специфики във физичните и психичните явления на това точно място…
На втората спирка попадам на добре познато отегчено човешко същество със съмнителни възможности за възприемане на свойството и значението на събитията и думите. Моят пространен монолог предизвиква последвалия неразбираем диалог:
Тя: „Кой?“
Аз: „Заявление подавам…“ – енергично показвам очертанията и формата на това, което нося.
Тя: „Мляс…“ – плюнчи си пръстите и разгръща
Аз: „Ей това ми трябва“ – и соча точния документ
Тя: „ То фирмено, бе, тука е фирмено…“
Аз: „Да де, то фирмено….“
Тя: „Кое? Два и един – три лева. Мляс…“
Аз: „До петък дали ще стане?“
Тя: „Е той съдията кат‘ каже и… петък“
Аз: „Довиждане“
Тя: „Петък“
Следва каса. Пустош. Кактуси са започнали да никнат около стола на касиерката в помещението, а над него се реят гладни лешояди. Внезапно иззад ъгъла се задава весело момиче с кафе в ръка и безгрижно ми разпечатва дори повече платежни, отколкото са ми нужни, та да има с какво да се топля, докато чакам из коридорите по време на задаващите се студени и негостоприемни месеци.
Гише последно. Дори Атакама е по-населена. Насреща обаче се задава моя позната, паркира детско колело, влачейки след себе си сополиво и ожулено въплъщение на Ланс Армстронг. Предлага да звънне да дойде някой. И наистина идват, след няма и 25 минути. Междувременно съм в процес на подмяна на няколкостотин хиляди загубени безвъзвратно нервни клетки с по-спокойни. Ставам и тържествено се запътвам към гишето, когато телефонът ми иззвънява. Отсреща загрижен глас ми заявява, че трябва да купя олио, щото така. Губя си реда. Заклевам се, никога не съм се разчувствал така на новината, че трябва да купя олио. После, изтривайки горчиви сълзи, изслушвам звънкия скептичен смях на служителката, когато й казвам, че ще си взема преписа в петък. Гмурвам се в огнения ад навън. Жегата ме потупва по гърба утешително и двамата потичаме по улицата, като шоколадово суфле.
Лято е. А можеше да не бъде. Поне днес…..