автор: ToZero

Връщам се от пощата. Ходих да си взема пенсията. Има увеличение – три и петдесет. Откакто затвориха нашата поща, ходя чак до съседния квартал.
В един блок наблизо са отворили ново магазинче с голяма табела “Надежда”. Влизам, за да видя какво ли продава тази Надежда.
Разбирам, че вътре се продават надежди. Някога, като малък, бях чел за такова магазинче, но не знаех, че ги има и сега. А вътре – подредени стотици надежди. От най-горния рафт, отвисоко гледат надеждите на политиците. По-надолу са наредени надеждите на бизнесмени, облечени в костюми по последна мода. Надеждите на милионерите са събрани в отделен сейф, сигурно са много ценни. Надеждите на тийнейджърите са готови да покорят света, а тези на домашните любимци са поставени встрани и дори най-опасните от тях са с намордници. Надежди за всички възрасти и професии са подредени по всички рафтове – всеки може да си избере най-желаната. Отпред, на рафта, са поставени най-евтините кутии с надпис „изненада”.
- Дайте ми една пенсионерска надежда от тези по три и петдесет – казвам аз.
- Но, моля Ви се! Та това са най-интересните ни надежди. Това са нашите кутии с изненади. Тук са най-атрактивните и неочаквани надежди.
„Да бе – мисля си аз – всеки знае, че като наближи времето да изтече срока на годност на една стока и тя се преоценява. Но пък нали и моят срок на годност изтича. Ще си бъдем дружки с тази моя пенсионирана надежда.”
Избирам аз една от тези „изненади” и се прибирам у дома. Отварям кутията, но вътре няма нищо. „Ех, умряла е моята надежда някъде по пътя”. Понасям кутията към боклука и тогава я виждам – една съвсем малка, почти незабележима надежда, свила се в ъгъла. Внимателно я изваждам и я слагам на една мека кърпа да си почине след пътя. Питам я как се казва, но тя само промърморва нещо неразбираемо. Не стига, че е толкова дребна, пък е и чужденка – не разбира въпроса ми. Такъв ми бил късмета – да не мога и с моята надежда да си поговоря. Тя май никак не ме е харесала и започва да плаче, все по-силно и по-силно.
Тогава разбирам – тя е още бебе. Нима е позволено да ги продават такива едни, непълнолетни.
Сигурно е много изгладняла, кой знае от колко време стои затворена в кутията. Приготвям попара с млекце – да има и за мен за обяд, и за нея. Тя излапва всичко и като че става малко по-голяма. И ми се усмихва мило, мило…
Да, сега ще трябва да я уча на моя език, да ѝ чета приказки, а след това трябва да я науча и тя да чете, да смята, да пише… Стоп! Та нима на това трябва да се учи една надежда? Какво ли трябва да знае надеждата и има ли за нея училище?
Сега си имам една надежда, че един ден моята надежда ще порасне и тогава…